Пролетта е свършен факт,
свежа и възможна.
Не е лошо. Ала пак
нещо мен ме гложди.

Топло е. Но не съвсем.
Тежко ми е с яке.
Що ти трябва бе, серсем,
нещо все да чакаш?!

Пролет? Пролет! Е, дойде.
Скоро ще е лято.
Есента ще наведе
клони към земята.

Всичко е наред. А ти
по часовник тичаш.
Той, светът, си се върти.
Ти какво обичаш?

Давай! Давай! От копнеж
похабяваш дните.
С лято и да преядеш,
лятото отлита.

Глупавичка мила, знам –
ти очакваш всичко.
Вече стигна чак до там –
пишеш си самичка.

И самичка си четеш,
думите си галиш.
Времена, любов, дете,
изгрев, ден и залез.

Днес не ми е спокойно.
Днес не ми е добре.
Във сърцето – усойно
като зимно море.

И очите ми гледат
как ръцете ми шият.
И кафето е бледо,
но устата го пие.

Днес не ми е щастливо.
Днес съм нервна и зла.
И тревога забива
във сърцето игла.

Глухи, глупави мисли
във ума се търкалят.
И страхът се разлиства
и със клонка ме гали.

Аз страха ще обикна
като свое дете.
Да го гледам ще свикна
как цъфти, как расте.

Между другите чувства,
в тъмни, тежки бои –
как сърцето пропуска
удар, щом се бои.

Днес в ума ми е зима,
ден изплашен и сам.
Нека. Всичко да имам.
Нека. Всичко да знам.

В сряда падна се неделята.
Свърши се и таз задачка.
Все едно са ти отнели
най-любимата играчка.

И назад облегнат в стола,
гледаш – ето го, добро е.
Но съгласно протокола,
вече не е само твое.

И почивката е сладка,
а отвътре нещо дращи.
Беше хубаво, но кратко.
Нова работа подхващай!

Знам си, че използвам често
„топло, кротко, тихо, меко“.
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,

но каквото и да кажа –
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.

Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?

През пет минути токът чезне.
Мониторът като залезне,
умът ми става безполезен,
по-тромав от изкълчен глезен,
безделен, кисел и проклет.
Преди да има интернет
за мен загадка е дълбока
кому е бил потребен тока?

*

Нямам интер, нямам нет.
О, житейски дял проклет!
Няма нови коментари,
бъбрене с другари стари,
няма песнички за слушкане,
няма виртуално гушкане,
никаква кореспонденция…
Тъна в мрачна абстиненция.

Има останало сварено жито от събота.
Приготвено е с орехи, канела, лимонова кора, галета, само захарта трябва да се добави.
Взимам буркана с пудра захар, сипвам внимателно.
Фин прашец се издига над чинията, над лъжицата, извива се като облак дим, не захар, а душата на захарта, и за момент въздухът става сладък.
Житото се виждало най-много на оня свят. Така казва майка ми.
Аз обаче съм дребнава и затова не преглъщам твърдението, а започвам да го дъвча заедно с житото.
Това сега за мъртвите ли е? Те са в земята, не трябва ли да приготвим всичко и да го заровим в пръстта? Не казвам на гробищата, все едно къде. Някъде.
Ако живееш в голям град, опакован в цимент и асфалт, може да няма пръст, в която да оставиш храната. А и бива ли да се хаби храна.
Всъщност като дъвча и преглъщам, аз заравям житото в тялото си, погребвам го там.
По подобие, аз се храня вместо онези, които вече не са тук.
Моето тяло е като техните тела. Ние сме еднакви.
Моята душа се храни с думи.
С музика и с добри жестове.
Когато виждам красиви неща, когато обичам, душата ми е нахранена и се усмихва на другите души.
Когато умра, дано някой се сети да раздаде за душата ми думи.
: )

Преди известно време получих мила и любезна покана да изпратя свои стихове, снимка и кратко есе, с което да се представя пред аудиторията на един многотиражен всекидневник.
По лични причини реших да не приема поканата, макар че тя беше добре аргументирана и настойчива.
Сигурно чувството за хумор ми изневерява, защото се притесних и разстроих, когато човекът, който ме покани, умен и интересен човек, каза, че щом не искам, той ще напише есето от мое име и ще копира стихове и снимки от интернет, и въпреки несъгласието ми ще ги публикува.
Като се знам каква съм, ако това се случи, сигурно ще подскоча до тавана, ще вдигна шум, ще си спечеля нежелано внимание и няколко нови врагове.
Моля, стискайте ми палци, дано не се наложи.

Благодаря!

В сезона на настинките и във века на хроничната умора симулирането стимулира оздравителните процеси.

При стрес и изтощение, когато си изнервена или ти се стори, че той те обича по-малко (и по-рядко), съвременната медицина препоръчва оздравителна програма в три стъпки:
1. Уреждаш си болнични.
2. Обаждаш се, за да отмениш ангажиментите си за следващите три дни.
3. Припомняш си колко хубаво беше да се гушиш в топлото си уютно гнезденце.
Никакво излизане от къщи! Ти боледуваш.

Преумората, вечното бързане, възпалените амбиции, болезнената конкуренция, ударите под пояса – кой ще ме убеди, че това са признаци на добро здраве? При хронични състояния от този род или при внезапна криза една простичка настинка е силно препоръчителна.

Болестта може да бъде пенкилер. Painkiller, убиец на болките, които пренебрегваш, като безотговорно си мислиш, че на този свят има неща, по-важни от теб самата.

Боледуването е нещо физиологично. Организмът сам си го иска. Ти го пришпорваш безмилостно ден след ден. Разболей се профилактично – иначе той ще го направи сам, наистина, и тогава ще бъде много по-лошо.
Има още →

Не го казвам, за да ме погали някой по плоската главица и да ми каже – о, о, о, справяш се, справяш се, виж само колко хубаво се справяш.
Казвам го заради лепкавото чувство на дезориентация.
От време на време, но все по-често и на все по-продължителни периоди
губя представа къде съм, кое е добро и кое е правилно, защо правя това, което правя.
Едно безформено, меко усещане, жилаво и еластично, че накъдето и да тръгна, тъпча на едно място.
Тъпча на едно място, това е във въздуха. Не мога да дишам добре, дишам шумно, вдигам гюрултия около дишането си, хората ме питат – тъжно ли ти е, скучно ли ти е.
Виждам протегнати ръце, а не мога да се хвана за никоя от тях.
Абе хора, каква е тази гадост?!
Ако пия витамин С, дали ще ми мине?
В рамките на общото голямо Нищо има всякакви хубави неща, тропат кестени, блещукат пръстени, нямате си представа каква хубава книга чета (ще ви кажа скоро, имам още сто страници до края й!) („Възвишение“ на Милен Русков), слънцето е топло, приятелите ми са около мен, родителите ми са живи и здрави,
Не се справям.
Дишам, щом съм жива, а имам чувство, че се задушавам.
Правя сто хубави неща, а виждам, че нищо не е до край добре и всичко не ми стига.

Какво означава това?

Щом сърцето обезоръжено
се стреми на всички да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти –
никого не иска да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

Скрива се. От всичко се откъсва.
По-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

Понякога  се случва хора, които се обичат, да не живеят заедно.
Ако те си пишат и се чуват често, появяват им се всякакви общи теми и текущи проблеми, които да си обсъждат. Всякакви дребни и незначителни неща от изминалите часове, с които не толкова си разменят конкретна информация, колкото си казват, само че с други думи – аз съм тук, добре съм и съм щастлив, че си говоря с теб.
Те си говорят за глупави неща без значение, но разговорът е приятен – дори и най-малкото нещице, свързано с теб, е важно за мен.
А като си пишем рядко, писмата добиват една глобалност и мащабност, защото трябва да покрият големи периоди от време. Големите периоди се запълват от големи неща – ходя / не ходя на работа, здрав съм / не съм здрав, децата са / не са на училище…
А пък колкото по-големи и обемисти са нещата, толкова по-рехави откъм смисъл стават.
И така хората, които си пишат рядко, разменят все по-малко информация и все по-малко смисъл, докато накрая писмата им станат съвсем безсмислени и те загубват интерес и прекъсват контактите си.

Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аналгин не ме спасява,
и мрънкам – зъби как да стисна! –
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…

Докато бях дете, живеех
на улица с табелки ясни.
Но в сряда, или пък в неделя,
без предизвестие пораснах.

Градът бе същият, и всички
места за срещи в него знаех.
Но нещо имаше различно,
на друго кухните ухаеха,

и други мисли се тълпяха
под свечерената му шапка.
Послушните деца мълчаха,
презрели, дъждовете капеха,

и всичко беше си на мястото,
измито, за да се хареса.
А аз примигнах и пораснах,
и до сега не знам къде съм.

Да отглеждаш дете.

Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?

Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.

Мама е важна.

Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?

Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.

Има още →

Животът не е само зайчета
и пеперуди, и трева,
но в личното ми земно крайче
преобладава все това –

минутите пълзят уверено
и с мравешка пъргавина,
изгубеното е намерено,
и всеки ден е новина,

която буди изумление.
Бонбони с привкус на тъга.
Без много хора покрай мен. И е
почти предпролетно сега,

с по-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.