Лекичко ми студенеят
босите крака,
и ми иде да се смея,
и приятно е така –
топло е, като за есен.
И ми влиза във сандала
хрускащо листо от кестен.
И се чувствам здрава. Цяла.
И съвсем не ме е страх
от студа и от мъглите.
И се радвам, че вървя,
и че си живея дните.
И че простите неща
се променят хармонично.
И приемам есента
като дар за мене лично.

Тя е нежна и пищна.
Тя е топла и зряла.
Тя по дланите пише
на дървото примряло,
и листата къносва,
и на сватба ги кани.
Тя самата докосва
със къносани длани.
И от допира ласкав
плодовете узряват.
И очите й бляскат!

После се замъгляват,
и светът притъмнява,
ако тя помрачнее.
Топлината престава
да трепти и да грее.
Есента от любяща
става хладна. Студена.
Радостта й искряща
е в мъгли потопена.
И промяната стряска.
Иде ред да се страда.

Как внезапно и рязко
спрях и аз да съм млада…

Мария
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

ТТ
Мека като капки дъжд
и бъбрива като баба,
върху рижа купа ръж,
с лютеница върху хляба,

есента се смее с глас
посред веселата врява,
ето, смея се и аз,
тичам, топлината сгрява,

а в прозирната мъгла,
лека като дъх на бебе,
вярвам – ти не би могла
да забравиш, че съм с тебе.

Рязко минах към есенен режим на работа и хукнах едновременно във всички посоки. Засега още е весело, както да си топнеш палеца в някое езеро, за да провериш наистина ли водата е ледена. Като се бухнеш с дрехите вътре, вече не е толкова забавно.
Събраха ми се много вълнения в последно време, силни, искрящо весели заешки, а също и изморително-недоразумителни и объркани.
Затова сега ще спра компютъра и тържествено, с влака, ще отида в съвсем друг град.
Мисля да погледам морето един-два часа и дано ми се прояснят мислите.
Оставям тук три бебета-лястовички, да ви наглеждат.
Аз лично видях само черните лястовичета, бялото беше отишло в този момент да закусва, но Димитринка ми изпрати снимка.
Мир.

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

*

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.

*

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

*

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Слънце киселичко, дребно
като ябълчица дива.
Изостанало последно,
зъзне и се свива.

Мокри облачни грамади
тежко го затискат.
И на мястото му сядат.
И с вода го плискат.

Слънце, ябълчице сладка,
пълна с витамини!
Потърпи. Ще е за кратко.
И това ще мине.

Домашният вятър скучае и всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Останал е сам и от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат…
Изглеждат щастливи. Той леко прилича на тях,
но още е малък. Плашлив е, и само наднича.

Без нищо да прави се чувства така уморен,
все нещо очаква, а даже не знае какво е,
и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.

Домашният вятър си мисли как тръгва на път –
когато се сменят сезоните, става тревожен.
Мечтите му пърхат, политат, пътуват, валят,
но той да напусне дома си не смее. Не може.

В студеното време прозорците стискат стъкла,
вратите заключени топлото пазят и скриват.
Домашният вятър със нежните, крехки крила
във прашния плюш на завесите тъжно застива.

Домашният вятър скучае. И всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Домашният вятър от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат.
Изглеждат щастливи. Но той не прилича на тях.
Той още е малък. Плашлив е. Той само наднича,

и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.
Домашният вятър бездейства, но е уморен,
и нещо очаква, а даже не знае какво е.

✿

Мария
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Якодим Макавеев
Само детски книжки да четеш,
само детски спомени да имаш,
да си сам, да те прегръща зимата,
да се влюбиш в стиховете, в римите,
да прекарваш дните си в мълчание,
всичко бъдно да е обещание,
да заспиш до пролетта с копнеж.

Слава богу, не ме въртят ставите и не ми се обажда ишиас, и ревматизъм нямам.
Затова познавам, че времето се сменя, по особения гъдел в дланите, когато започне да ми се плете – може би един лесен, дълъг шарен шал.
Пече ми се сладкиш с карамел и ябълки.
Ходилата ми стават студени, и така ще бъде чак до юни 2012.
За пръв път написах 2012… ето и за втори.
Ето какво още си спомних.
Но с това май стигнах прекалено далеч прекалено бързо.

Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.

Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.

И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.

ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…

Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.

ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!

Мария:
Чуден повод ти ми прати!

🙂

събота, 22 септември 2007