ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…
Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.
ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!
Мария:
Чуден повод ти ми прати!
🙂
събота, 22 септември 2007
Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.
Вчера си намерих кестен
и прогнозата е ясна:
непременно ще е есен.
Бавно слънцето загасва,
сменя си цвета морето,
в шал от пяна се загръща.
Прибери се там, където
има кой да те прегръща.
Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.
Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.
Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.
Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.
Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.
Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.
Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.
Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.
Това не е стихотворение.
Това е текст на български, с който може да се изпее тази песен.
Трябва да се пробва, за да се разбере.
Аз съм слушала как я изпълнява Марина Господинова и сърцето ми й принадлежи завинаги.
Във летен ден, красив и тих,
далеч от мен замина ти.
Останах сам, и ти простих,
дори забравих те. Почти.
Но в този леден дъжд валят листата
и ме прегръща само тишина,
и аз очаквам теб и светлината,
и да се върнеш у дома.
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.
Есента е меланхолна,
есента е тъжна днеска.
Май настива. Май е болна.
Даже с новата прическа
пак не се харесва. Сухо
клонче гърлото й дращи.
Някаква гугутка глуха
глупаво глава поклаща.
Вятърът подритва орех.
Всеки бърза по задачи.
Никой с нея не говори.
Иде й да се разплаче
и сълзите й са близко.
Иде й да се остриже.
Иска някой да я иска
и за нея да се грижи.
✿
Ето тук има още, в коментарите. Вчера бе чудесен ден.
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.
Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.
И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.
С навити крачоли
мъгливи тополи
прекрачват през плитката есен.
Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.
Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.
Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни
слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.
Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга
на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.
Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.
Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–
Още нося лятното си тяло,
а пък то е тънко за мъглата.
Ветровете го обгръщат цялото
и го вдигат леко над земята.
Доверчиво гали дъждовете,
глупаво във къщи ги прибира.
Щом луната ледена засвети –
вижда се, през кожата прозира.
Топлината вече е изпита.
Пръстите са влажни и студени.
На кълбо се свива, беззащитно,
тялото, за лято пригодено.
