Неусетно, вижте какво стана у дома.
Мишлетата са от лятото, а другите мушмороци са шити през този ноември. И други имаше, но те не се застояват. Тези са налични засега.
Предколедна обща снимка:

Приличат си, но не са еднакви. Сигурно защото имат три дни разлика.
Остана ми малко вата и направих и едно малко човече.

То взе да се превръща в натрапливост.
Ако не шия, ръцете ми са дразнещо празни. Сутрин пием кафе с майка и татко и кафе без шиене не ми е сладко. Предпочитам да използвам един точно определен вид капронов конец и са запасявам с по няколко макари. Снощи започнах последната и като знам, че нямам резерва, все за това си мислех и се въртях в леглото, докато заспя. Понякога се напрягам, забравям защо изобщо го правя – както ако повториш много пъти една дума, забравяш какво означава тя – но като оставя иглата, веднага пак я взимам. В по-заетите периоди мечтая за ден, в който няма да ставам от леглото, само ще правя играчки, играчки, играчки. Трупам материали. Събрали са се готови направени животни и човечета, нищо, ще им дойде времето – и правя още. Много ми харесва, че не ми омръзва. Бесовете ми излизат, докато шия.
Ма много бесове бе!

Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,

нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.

Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.

Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха

и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха

вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та

исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,

и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,

да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.

Уших ги, за да отбележа едно отминало премеждие, и то просто си личи колко много късмет ще носят.
Трябваше да са точно десет, защото така си казах, но като направих десетте, не можах да спра да шия, значи тия дни ще се навъдят и още 🙂
Направих тези снимки урбулешката, размайхвайки фотоапарата, с последната въздишка ток от батерията му.

🙂

Искам да избегна лепените части и пластмасата.

Картината с ябълките е на Милена Димова, тя ми я подари.

Без залепени елементи, всичко е зашито.

уших от чорапи четири човека.

🙂