Днешният дневник е следобедник и вечерник, защото преди това си носех фотоапарата, но без карта. Той без памет, явно и аз без.
Но другата разходка беше подобаващо вълшебна.
Я! След месец ще имам честит рожден ден! Просто споменавам.
Един милион прегледа не е лошо, нали, но два вече е съвсем друга работа.
Не съм сама и няма да се загубя.
Благодаря!
Да направя нещо като дневник със снимки от Стрьомстад?
Аз долетях, имах си приключения по пътя, и изобщо не се загубих.
Това съм аз.
Тук е много хубаво. Не искам нищо да оценявам, нито да сравнявам, нито да описвам. Ще слагам в блога по някоя снимка и ще почакам мислите ми да се избистрят, а въодушевлението да се натича и навика, пък да легне да поспи, и тогава ще видим ще ми дойдат ли умни думи.
Някой свирна отвън.
Някой ме вика!
Не познавам никого тук, не вика мене.
Май беше птица.
Все пак може мен да е викала.
Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.
И се събуждам аз в Бургас… болнаа… Както казва Людмил Станев, Цистит рожден ден!
Ни в морето съм влизала, ни нищо. Непредизвикана, непредизвестена гадост. Добре, че Дима ме беше настанила в един апартамент на улица „Райна Княгиня“ („Къде си развява байрака, Мария? На улица „Райна Княгиня“ си го развявах, защо?“ – ето този хипотетичен диалог можеше да водя, но няма, защото ми беше лошичко). А тази улица излиза точно на „Богориди“, и там има аптека с добра аптекарка, която ми даде разни видове хапчета, които аз още зобя, и до вечерта вече се бях подобрила.
Но като споменах Людмил Станев, знаете ли какво стана! На другия ден, на четенето във Варна, той дойде! Гери го покани лично, по моя молба, и той дойде.
Дойдоха в книжарница Сиела чудни хора. Плакаха повече от бургазлии, и повече се смяха. Доволна съм. Запознах се най-после с Диляна Денева от Аз чета, с Гери от Истанбул, с приятели от истинските, с които съм си писала, но не бях се срещала до сега… Как да изброя, като не искам да изброявам, а да прегръщам?
И най-много от всичко искам да се видим пак.
Гери, Зоре и Ива от Жанет45 се погрижиха за всичко – да намерят най-добрите места с най-отзивчивите домакини за всяка среща, да има книги, да има вода за пиене, да има само радост и никакви притеснения. Аз съм облагодетелствана и много благодарна. Страхотни сте!
Освен това Бела също беше там, а аз обичам Бела.
Прилагам снимки, взети от фейсбук. Обърнете внимание колко съм ефирна – това е, защото преди срещата ме радиоразпръснаха в ефира на БНР, радио Варна.
Не мога да спра да се усмихвам.
От Алеята си тръгнах с книги на Патрик Нес и на Нийл Геймън
PS Мидите от заглавието бяха на вечеря.
Това имах на ръката си аз, Елка ми го изрисува.
Но това съвсем не беше всичко.
Пътувахме с Гери и за пръв път в живота ми Бургас се оказа удивително, прекалено, направо обидно близко, стигнахме за пет минути, хем спирахме да бера слънчогледи, да си мием ръцете, да ядем банички и каквото още си щем.
Стигнахме до 8mamas две минути преди да запраска страхотен дъжд и заради него не успях да видя Ели в Хеликон, затова пък се настанихме в клуба и аз имах цял час да гушкам сигналната бройка на „Разбойникът плъх“, приказна книжка имаме вече, ура!
И като заидваха едни красиви хора. Повечето ги познавах от преди, вече познавам всички.
Не знам как точно става, но още от първата дума усещам много силна емоционална връзка с хората пред мен и сигурно затова все се заричам да не споделям тайни, и всеки път по някоя тайна си остава между нас. Усещам го като нещо красиво, което се случва, все едно там израства едно красиво невидимо дърво. Глупаво ли е? Така си го представям.
Много ви обичам.
И после като поляхме обилно тази розова книжка с хубавото розе на Дима… как да не се оставиш да те татуират.
Следващият ден си беше мой, за почивка, милване на улични котки и други леки удоволствия. Недялко Йорданов ме прие на гости в удивителния си дом. Вечерта бях в хотел „Приморец“ на срещата с Георги Господинов.
А това беше само една третинка от пътуването.
Докле е младост бързо вдяваш ти,
иглата шие, мисълта лети.
Докле е младост всичко ти е ясно,
след тежка вечер чувстваш се прекрасно.
Докле е младост… свърши, беше тя.
За малко кацна тук и отлетя.
Сега мърмориш, трупат се кила
и трябва да си купиш очила.
Искам да донасям облекчение.
Искам да добавям лекота.
Да развалям лоши настроения.
Да си пиша весели неща.
Думи и филийки с мед да мажа.
В нощ, в която черен дъжд вали,
аз такава смешка да разкажа,
че да прихнат третите петли.
Упорита любов, и проклета, и твърда, и лоша.
Тя сама си създава проблеми. За нея разкошът
е кристален следобед щастливо откраднато време.
Боядисва самичка. И цапа. И хич не й дреме.
Тя пренася дърва. Крие важни бутилки в мазето.
Оцелява, с което от нея отдавна е взето.
Няма грам суета, но жадува да бъде красива.
Стъпките й кънтят и отива й да си отива.
Кожата й е мека. Отива й да се завръща.
Тя си знае човека. Тя си помни адреса и къщата.
Нито дива, ни питомна, някаква, никаква, стара.
Някой път е светулка, някой път е искра от цигара.
Тя сънува, пътува и псува. Пасе си копнежите.
Тя от век съществува. Сега ли ще я забележите?
Тя целувки си взема на пръсти, защото е ниска.
Тя е царствено бедна. Тя има, каквото си иска.
Във чашата въздъхва чай
и светлината се променя.
Един лъч слънце трепка и блести.
Дори светът е спрял да се върти.
Не си откраднал този миг.
Той те е чакал тук да спреш.
Въздушен, сладък, светъл миг покой,
измислен само за да бъде твой.
Гълъби прелитат, кацат близо,
и минувачи странни,
звуци, цветове, смях
там край теб…
За първи път си в този град.
Сърцето ти е само с тебе,
тихо, сладко, леко в теб тупти.
Дори светът е спрял да се върти.
За първи път си тук…
А ти чудесно можеш и без мен.
И аз ще трябва да те преживея
и да преглътна, че съм победен,
пак да прогледна и да се засмея.
Сега не съм такъв, какъвто бях.
След теб ми предстои да опозная
живота си, освободен от страх –
кое ще е по-страшното от края ни?
Животът ми е нов. И аз съм нов,
с тъга неразбираема и плътна,
понесъл сам все същата любов,
по-тежка, по-дълбока. Непокътната.
Ето това е плетиво като за мен! Какъвто конец останал, педя на педя. И ако има грешка в плетката, нищо, нека, още по-добре.
После оформяш птица, слагаш две очи с безумен поглед и човка – да подхожда на краката.
Татко гледа и се диви, та чак се унася:
– Това не ти е кокошка, да стъпи във водата и да потъне. Тука има широко ходило, да ходи по повърхността. Да плава, да плава. Умно го е измислила природата!
À la mer comme à la mer!
Отивам във Варна!
Миналия път, когато бях там, една чайка кацна на тераската на стаята ми, гледаше ме почти от упор само през стъклото.
Като помисля „Варна“, чувствам „чайка на педя от носа ми“.
И ми харесва.
На Алея на книгата, в разгара на лятото, щастливи времена.
Мария Донева 