Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.
Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.
Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.
Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?
Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?
Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.
Всичко е било със цел,
но не се е провидяло.
Учеха ни да сме смели,
да сме честна част от цялото,
да си даваме играчките,
да мълчим и да не пречим.
Трябва ли – да си поплачем,
но да сме добри човечета.
След години на отричане,
на раздели и заблуди,
зле изхарчено обичане,
вяли и излишни лудости,
жалост, разочарования,
чаши, пълни с отчаяние,
изтърпени наказания,
недочакано признание,
спираме, и пак се връщаме
както бяхме отначало:
чисти и добри, пак същите,
пръст в пръстта и част от цялото.
Малкото чудовищѐнце
има мекичко палтенце,
три червени ръкавички,
пет чорапа без петички.
Има вид необичаен.
Води си живот потаен
и се крие във килера,
прави стъпчици в пипера,
хрупа захар на кристали,
питомна хлебарка гали
и за да не е самиччко
се сприятелява с всичко.
Със големите буркани,
с мармаладите от лани,
със ботушите корави…
Тайни празници си прави
в тъмничкото си местенце.
– Знам, че съм чудовищѐнце!
Аз си имам огледало
и се виждам в него цяло –
и ушите, и рогата,
и петната по крилата…
Като мене няма втори.
Никой с мене не говори.
Като мене няма трети.
Аз живея сред предмети.
Няма кой да ме пожали.
Няма кой да ме погали.
Да направи с мен беля…
Мисля… да се разделя!
Не с живота. А буквално.
Ще се сцепя идеално
от рогата до краката
горе-долу по средата.
Ще боли ли? Вярвам, няма.
Изведнъж ще станем двама.
Ще сме две чудовищѐнца.
И ще ходим на моренца,
ще си чешем гърбовете,
ще се мокрим в дъждовете,
а хлебарката любима
двама шефове ще има.
Щом реши да се опита,
тропна със петте копита,
плесна с трите си ръчички,
мигна с осемте очички,
завъртя се, заподхвърча
и започна да подсмърча,
хвана си ушите с шепи,
дръпна ги… и се разцепи!
Малко щом се поосвести,
заослушва се за вести.
Първо – нищо. После шум:
трака-трак и бум-бум-бум.
Стъпки ли са? Някой тича.
Предпазливо то наднича.
Що да види!
– Ти пък кой си?
Някак си познат и свой си.
– Като теб – чудовищѐнце!
Торта? Нося ти парченце.
Раздели си го със мен –
днес май имам ден рожден.
– Ти си… Ти! Ще бъдем двама!
Ендемити! Други няма!
Вече няма да съм сам!
Тортичката дай насам.
Ще сваря и две кафенца.
Две добри чудовищѐнца
скачат весело в килера,
кихат заедно в пипера,
гризкат си от захарта
и не са сами в света.
Есен,
която прилича на лято,
е по-сладка от лято.
Зрелост,
която прилича на младост,
е по-сладка от младост.
Ред мълчание, ред тишина.
Между тях, като бебе повита –
малка думичка, тайна, сама,
непоискала още да скита.
Чиста, крехка, все още без звук –
ненаучила се да говори.
Като жива калинка в юмрук,
като дъжд върху шепа разтворена,
неоформена още съвсем,
тази дума едва се досеща
за какво е родена, къде
ще отиде, с кого ще се среща.
Още няма намислена цел
и сега си избира идея.
Тихо. Малката дума расте
и светът се ослушва за нея.
Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.
От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.
Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.
Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.
В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.
Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.
Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?
Какво е това, което обединява героите на тази книга?
Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.
Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…
В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.
В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?