Пред зима

 

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

 

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

 

Джазът пее на български в „Перото“ на 20 ноември

ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ

в клуб „Перото”
на 20 ноември от 19 часа

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

БИЛЕТИ: ТУК 

Какво се случва, когато джаз и поезия се слеят?
Вече повече от 9 години проектът „Джазът пее на български” (JAP / ДжаП.Бг) доставя наслада на публиката, поднасяйки едни от най-красивите джазови мелодии с оригинални текстове на български език. Класики като „Дезафинадо”, „Водите на март”, „Трябва да вярваш в пролетта” добиват ново и още по-богато внушение заради поетичното присъствие на Мария Донева, която пише стиховете специално за тях. Вокалните партии на Марина Господинова и безупречните инструментални изпълнения на Антони Дончев – пиано и Венцислав Благоев – тромпет, превръщат думите и музиката в една неразчленима сплав. За първи път „Джазът пее на български” бе представен на старозагорска сцена през март 2010 г. в цикъла концерти „Лайв Зара Джаз”. Следват гостувания в София, Русе, Велико Търново и Пловдив. Редовните срещи с публиката носят на проекта национална популярност. Не закъсняват и професионалните оценки: „Ето че и на български може да се пее jazzy. БРАВО! Много енергия струи, виж как звучи българският език. Откритие! Богата работа – пир по време на криза!” – възторжено възкликва композиторът и джазмен Любомир Денев. Не по-малко ласкави са и отзивите в пресата. Но най-вярното мерило е реакцията на публиката, която след всяка среща с джаза, който пее на български, си тръгва просветлена и емоционално обогатена. Защото когато джаз и поезия се слеят, се ражда любов.

Това е текстът на събитието, а аз най-вече искам да викна – урааа, пак ще имаме концерт, и то скоро, скоро!
И в Перото, а аз обичам да съм там. Там бяха прмиерите на „Щастливи времена“ и на „Как спрях да крада“ и усещането ми е за нещо хубаво, с приятели, които се усмихват.

Живял едно време…

 

Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.

Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.

Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.

Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?

Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?

Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.

 

 

Всичко е било със цел

 

Всичко е било със цел,
но не се е провидяло.
Учеха ни да сме смели,
да сме честна част от цялото,

да си даваме играчките,
да мълчим и да не пречим.
Трябва ли – да си поплачем,
но да сме добри човечета.

След години на отричане,
на раздели и заблуди,
зле изхарчено обичане,
вяли и излишни лудости,

жалост, разочарования,
чаши, пълни с отчаяние,
изтърпени наказания,
недочакано признание,

спираме, и пак се връщаме
както бяхме отначало:
чисти и добри, пак същите,
пръст в пръстта и част от цялото.

 

Малкото чудовищѐнце

Малкото чудовищѐнце
има мекичко палтенце,
три червени ръкавички,
пет чорапа без петички.
Има вид необичаен.
Води си живот потаен
и се крие във килера,
прави стъпчици в пипера,
хрупа захар на кристали,
питомна хлебарка гали
и за да не е самиччко
се сприятелява с всичко.
Със големите буркани,
с мармаладите от лани,
със ботушите корави…
Тайни празници си прави
в тъмничкото си местенце.

– Знам, че съм чудовищѐнце!
Аз си имам огледало
и се виждам в него цяло –
и ушите, и рогата,
и петната по крилата…
Като мене няма втори.
Никой с мене не говори.
Като мене няма трети.
Аз живея сред предмети.
Няма кой да ме пожали.
Няма кой да ме погали.
Да направи с мен беля…
Мисля… да се разделя!
Не с живота. А буквално.
Ще се сцепя идеално
от рогата до краката
горе-долу по средата.
Ще боли ли? Вярвам, няма.
Изведнъж ще станем двама.
Ще сме две чудовищѐнца.
И ще ходим на моренца,
ще си чешем гърбовете,
ще се мокрим в дъждовете,
а хлебарката любима
двама шефове ще има.

Щом реши да се опита,
тропна със петте копита,
плесна с трите си ръчички,
мигна с осемте очички,
завъртя се, заподхвърча
и започна да подсмърча,
хвана си ушите с шепи,
дръпна ги… и се разцепи!

Малко щом се поосвести,
заослушва се за вести.
Първо – нищо. После шум:
трака-трак и бум-бум-бум.
Стъпки ли са? Някой тича.
Предпазливо то наднича.
Що да види!
– Ти пък кой си?
Някак си познат и свой си.

– Като теб – чудовищѐнце!
Торта? Нося ти парченце.
Раздели си го със мен –
днес май имам ден рожден.

– Ти си… Ти! Ще бъдем двама!
Ендемити! Други няма!
Вече няма да съм сам!
Тортичката дай насам.
Ще сваря и две кафенца.

Две добри чудовищѐнца
скачат весело в килера,
кихат заедно в пипера,
гризкат си от захарта
и не са сами в света.