Тежките периоди се преживяват по-леко, ако знаеш кога ще свършат, или поне ако очакваш нещо хубаво.
Първото не ми е известно. Хубавите неща, за които копнея, са все лични, но има и едно, което искам да споделя с цял свят.
Нова книга на Джулия Доналдсън на български език!
Нашето заглавие е „Какво каза калинката“.
Илюстрациите са чиста прелест. Не са от любимия ни Аксел Шефлър, а от друга художничка, която също работи много с Джулия Доналдсън – Лидия Монкс. Леки, цветни, вдъхновяващо весели, нямам търпение да ги видите.
Книгата е за малки деца. Криминална е. В нея има приятелство, герои с различни характери. Има и поука! А тя е, че понякога най-мълчаливият може да каже една дума, но тя да е от значение за всички, и не е важно само да се изказваш по всеки повод, ами и да чуваш какво се говори.
За превода да ви кажа. Аз я преведох по моя начин, с помощта на чудо. Ей така: щрак! Имаше пасажи с различен ритъм и на мен това ми харесваше, обаче Манол Пейков ми вика – не. Било му бъркало в мозъка с ръждив пирон, вика.
А аз: не знам, не мога, така ще стои. И после, на третия ден, го поправих.
И измисляхме по нощите варианти, смяхме се и се трогвахме, и накрая стана книжка като песен на славей.
По страниците я нареди и накичи и направи българските буквички Венета Атанасова.
Живот и здраве, ще излезе от печат през този юни или след юни.
Показвам корицата:

Както казах в заглавието, ура.

Слагам ги тук, за да ми бъдат под ръка; също и защото ми доставиха удоволствие и от сърце се постарах да отговоря открито.
А Татяна Чохаджиева ми направи и красиви снимки, плюс интервюто.
Ето тук в muza-bg.com:

Винаги във форма за среща с Музата

А второто е в Литературни разговори с Антония Апостолова, в нейната нова рубрика „Корона от книги“

Чувствам като в неталантливо преразказан роман на Тери Пратчет

Благодаря!

Я да сложа и снимка, да се знай.

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.

❤

***

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

*
Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

*
Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Има още →

Срам за зодията ми! Сядам да ви кажа две думи за книга, която е втори том от тетралогия.
Това не го очаквах от себе си.
Положението е наистина извънредно във всички концентрични кръгове, които туптят около сърцето ми. Сърцето ми е смаяно, защото този път не ги е предизвикало то. Кръговете на тревогата не се отдалечават и като се уголемят до необхватност – да се стопят и да се слеят със света. Сега те прииждат от вън навътре и се стягат.
Грабни тази книга, дръж я пред лицето си, опри поглед върху нея и стой така, докато думите ти проговорят.
Прочетох първия том, „Гениалната приятелка”, преди няколко месеца и си спомням неприятната минута, в която книгата завърши на най-интересното място, все едно врата се хлопна пред носа ми или лентата в киното се стопи и се скъса. Трябваше веднага да започна следващия том!
Само че три тома по 20 лева… то пък излезе и четвърти, ура… 80 лева са много за мойта фирма. Потърсих я в библиотеката – имало списък с резервации. Колко е хубаво, че имаме библиотеки. Е, дойде ми редът за втория том, записана съм и за третия (преди мен за него чакат двама), и за четвъртия (с петима записани).
Прочетох „Новото фамилно име“ за три дни, защото нарочно се бавех, да не ми свърши.
Елена Феранте разказва въвличащо и притегателно.
Преди няколко години бях в една тайна група във фейсбук. Групата първоначално беше за четене и обсъждане на книги, но се беше получила такава спойка между хората там, че си бяхме като семейство, с много смешки, скандали, празници и подкрепа. Намерих си истински приятели, които ще обичам винаги завинаги. Когато напуснах групата (страстите и споделянето ми дойдоха в повече в един момент), дни наред направо боледувах, не знаех какво да правя, с кого да си говоря, защо изобщо ще правя нещо, щом няма да мога да го споделя.
Подобна празнина зейва и когато поредният том на Елена Феранте изведнъж свърши. Държиш я ти тази книга, а тя се е изприказвала и ти мълчи. И да отвориш нещо да си препрочетеш, тя ти го повтаря хладно и чувстваш, че почва да се изнервя.
В началото на книгите героите са изброени по семейства, все едно ще четем пиеса. Важно е, защото става дума за живота на хората от един квартал, за техните семейни, приятелски, любовни и служебни отношения. Това наистина са много имена и до края се налагаше да поглеждам за справка. Точно за този вид картина, широка и плътна, това е неизбежно, а и защо да го избягва човек, като се е получило добре. Панорамна картина с безброй човешки фигури, заети с важни и маловажни дейности, на фона на домове, магазини, улици, смаляващи се в перспектива, и цялата картина – обрамчена от морето.
На преден план, в центъра на картината, са Елена и нейната приятелка Лила.
О, няма да ви разказвам какво става в книгата. Живот става, самият вълнуващ, еднообразен, разкъсван от светкавици живот. Интересно е, защото е разказано приказно интересно и богато, смело и жестоко, хубаво. Също – защото научих много за Италия, за италианците, за бедния квартал и за това, как който може, се опитва да издрапа колкото може по-далеч от него.
Интересно е най-вече защото става дума за хора като нас. Мммм… като мен, но аз препоръчвам книгата, защото най-вероятно става дума и за хора като теб. Какво по-интересно от нас!
Най-много ме вълнува начинът, по който Елена Феранте описва как се променят настроенията, самото преживяване на дадено събитие, как от перспективата на времето то може да се усети по един или друг начин. В рамките на един разговор Лила може да бъде игрива, после зла, после да проблесне острият й ум, да говори грубо, а после да се извини по неустоим начин, така че всичко да й простиш, и през цялото време тя си е тя, цялостна, открита и напълно неразбираема.
Пулсирането между огромните способности на Лила и начина, по който ги пропилява, и после проблясването на смисъла, и че тя знае какво прави, и как талантите й не се оставят да бъдат съсипани.
И връзката между двете, как съдбите им се преливат и като скачени съдове споделят общо щастие и нещастие, и израстват в състезанието помежду си, и… Ох бе.
Говоря смътно, за да не разказвам, а също и защото нямам този богат, разцъфтяващ и преливащ език на Елена Феранте, великолепно преведен от Вера Петрова, който позволява да се изразят безброй нюанси на желанието и настроението, без те да бъдат изсушени и да станат еднакви. Както има живописци, които рисуват червено и това са безброй цветове. А аз държа червения флумастер от комплект с шест цвята и се опитвам да ви прерисувам картината.
В началото на първия том Елена и Лила бяха малки момиченца, може би в първи или втори клас (Как да проверя, като съм върнала книгата в любимата библиотека?) В края на втория те са вече млади жени на 23 години, едната е разведена и има дете, другата е дипломирана филоложка с издадена книга.
Как ще чакам до третия том?!? Казва се „Тази, която си отива, тази, която остава”.
Непоносимо е, харесва ми.

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

снимка Иво Орешков, взех я от фейсбук

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.