Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.
Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.
И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.
Как чудесно се успах!
Сладко и нарочно!
До кафето се добрах
в 11 точно.
Пих го дълго, пих го с кеф,
още по пижама.
Дишам крепко и добре.
В офиса ме няма.
Няма ме във автобуса,
няма ме в таксито.
Даже може да закуся.
Кой за мене пита?
Малко съм като насън.
Боса на паркета
гледам – ръси дъжд навън,
чорлави врабчета,
понеделник, трескав ден,
запотен и жалък.
Да, но не и тук при мен.
Чувствам се успяла.
Няма да се извиня!
И не се обаждам.
Само мой си е денят.
Само аз съм важна.
въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците –
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да го питат.
понеже това са птици
Много исках да се опознаем с тази книга и да се сприятелим. Аз направих първата стъпка – поисках я. Тя направи втората стъпка – дойде при мен (благодаря, ЛИК!).
Пожелах я на второ място заради заглавието.
На първо място – заради името на автора й: Клод Леви Строс.
Веднага си представих как небрежно подхвърлям: ”Както казва моят приятел Франк Лойд Райт…”, само че с „Клод Леви Строс.” И чарът ми веднага става още малко по-опасен.
Повърхностно е, знам, но приятелството се крепи на честността.
Кихаме, кашляме, пълни сме с вируси,
като изписани с грешки папируси.
Грипави градуси зимата сочи.
Мисли, изписани с докторски почерк.
Мокро, навлечено и мрачновато.
Искам си лятото! Дайте ми лято!
Една зелена чаша,
забравена на пикник,
ужасно се уплаши:
Тук няма как да свикна!
Полазиха я мравки,
когато си представи –
ще бъде подигравка
за гущери и крави.
Дъждът ще я налива
и слънце ще я пие,
а мишката плашлива
от бухал ще се крие
в зелената й шепа.
Но аз съм градска чаша!
Тревата й прошепна:
Не, ти си вече наша.
Светулки – нощна смяна,
допиха й кафето.
И чашата остана
самичка под небето.
Познавате ли дон Хосе,
дресьора на бълхи?
Той пази пустото шосе
и храни се с трохи.
Той е чаровник-хулиган,
и знае две-три ноти,
а въздухът е препикан,
и той гризе живота.
Той има мигли на крадец,
разтурена походка
и смешно скачащо сърце,
нахапано от котки.
Назад в студените страни
се връщат мислите ми черни.
Между перата им звъни
кристален сняг и шум вечерен.
По мокри клони без листа
те кацат – плодове отровни.
Кълват по болните места,
не хубави и не любовни.
Ятата им се връщат пак
със ветровете и мъглите –
грабливи мисли, пълни с мрак,
които нощем ме сполитат.
С навити крачоли
мъгливи тополи
прекрачват през плитката есен.
„Танц за двама”
от Елена Кузнецова
превод: д-р Станимир Станков
постановка: Христофор Недков
пластика и музикална среда: Валери Кондратцев
моноспектакъл на Елена Азалова
„Има ли нещо за ядене в този рай?”
Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.
Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.
Ванилия. Канела.
Кора от портокал.
Мирише на неделя.
До късно си стоял
и се събуждаш бавно.
Кафето е разкошно.
Денят потегля плавно.
Какво ти трябва още?
Когато няма достатъчно слънце…
