Прочетох до края.
Объркана съм.
Определено книгата е въздействаща.
Но не е книгата, която първите два разказа обещават.
Някои от текстовете ми звучат като написани специално за чужденци, отварят една витрина – ето, имаме от всичко онова, което вие очаквате да намерите, представено талантливо, с чувство, с ирония, носталгия, болка, усмивка, безжалостност, тъга.
Ама.. абе като за чужденци.
Както много музиканти вкарват в мелодиите си по нещичко в 7/8, за да е разпознаваемо, или защото това се очаква, или защото кой ще каже лоша дума срещу изберете българското…
Аз не съм живяла половин живот в чужбина и нямам две и повече гледни точки, затова погледът от „На Изток от Запада“ ме изненадва, вероятно и ме обогатява. Усещам лек полъх от ефекта на „Соло“ на Рана Дасгупта – книга за България, писана от чуждоземен автор…
Двете гледни точки към „тук“ се изявяват и примиряват в последния разказ, „Девширме“.
Аз препоръчвам с открито сърце първите два текста, както и „Снимка с Юки“, а за другите – вие ми кажете.

Знам си, че използвам често
„топло, кротко, тихо, меко“.
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,

но каквото и да кажа –
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.

Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?

Случвало ли ви се е да четете някоя книга, и в един момент да ви се стори, че всичко около вас, извън книгата, добива особена нереалност?

Аз си сложих оранжевото палто и тибетските оранжево-червени ръкавици и излязох в пред-новогодишния студ, беше бистро и слънчево, отбих се в театъра, побъбрих със Снежа, касиерката на театъра, бях толкова щастлива да й се обадя без повод.
После на едно място видях, че продават мекички одеяла от полар, идеални, ако искаш да се завиеш, докато си четеш на дивана, купих едно кафевичко.
После отидох в Хеликон, малко поклюкарствахме, Таня ме почерпи с щолен, от дума на дума купих „На Изток от Запада”, тръгнах си, от съседния магазин си избрах красива сива дълга жилетка с цип и качулка.
После отидох в едно магазинче за дървени играчки на Коледния базар. Продавачката е много мила, все се заплесвам да си говорим. Дадох й назаем новата ми книга (моята нова книга, дето съм я писала, не тази, която купих), тя пък хареса кафявото одеяло и го купи от мене (слава богу, иначе майка доста щеше да ми мърмори – какво ще ги правим тия одеяла (тия сребърни обици, тия плюшени мечета, тия чашки за кафе…)  (майка ми има доста еднообразен репертоар)) Освободена от одеялото, аз се затичах и купих две малки водки в пластмасови чашки, за да ги изпием с продавачката на дървени играчки.
Така и направихме.
Има още →

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

И от радостта погалени,
чувстваме се леки, чисти,
в златно и искрящо алено,
или в синьо и сребристо. 🙂

Когато
се върнеш тук, ще бъде топло лято.
Морето разсъблечено ще свети
и чайките ще ходят по брега.

Тогава
тъгата може би ще ме остави,
с лице, избистрено от дъждовете,
и със ръце, студени от снега.

Този бряг ме спасява,
когато нямам сили да те няма,
тъгата е от облак по-голяма,
и аз се утешавам с този бряг.

Ще бъде лято,
и юни ще се върне, ще доплува,
ще ме приспива и ще ме целува,
и ще ми вземе цялата тъга.

🙂

Действащи лица:
Дядо Коледа
Джудже
Пепеляшка
Сестра на Пепеляшка 
Мащеха
Баща
Служителка в брачна агенция
Деловодителка
Казанова
Разносвач на пица

Дядо Коледа и едно длъгнесто Джудже седят край камината и преглеждат пощата. И двамата имат уморен вид на хора, които съзнават, че работата е твърде много, за да бъде свършена изобщо някога, и мотивацията им е разклатена.
Има още →

* * * * *

Здравейте, математици и театрали от Математическа гимназия „Гео Милев” – Плевен.

Едно птиченце ми каза, че поставяте „Пепеляшка”. О, колко се зарадвах! 

Ето така работи Коледа – когато ти е студено и мъгливо, винаги се намира някоя баба да ти подари чорапи; някой приятел – да те заведе да поцъкате на джага или да видите украсата в центъра; някой невероятен учител, който да играе заедно с учениците си и заедно да направят театрална магия, пък била тя и смешна. 
И особено ако е смешна!

Мили джуджета и пепеляшки, пожелавам ви да сте много, много високи, дори ако за хората около вас това изглежда странно. Да сте усмихнати и светли, за да може в тъмното любовта лесно да ви намери. Да имате кръстници-вълшебници, а ако нямате – вие самите да сте такива за някого, за да може вълшебствата никога да не спират в живота ви.

И да ми пратите снимкиииииииии!

Успех на представлението, честита Коледа и приказна Нова година!

Мария

„Щедрото дърво“
от Шел Силвърстийн
превод Александър Шурбанов
издателство „Точица“

Ще я прочетеш за пет минути.
Ще я помниш цял живот.

Пингвинът Галилей имаше голяма музикална дарба.
Той умееше да подражава на всички звуци, които беше чувал някога. Но мелодиите на Антарктида не са много. Там се чува вой на вятър; шумолене на сняг, който се ръси; плисък на вълни, които обливат ледовете. Освен това там звучат обичайните пингвински шумове, плюс сумтене на моржове и мляскане на тюлени. Понякога на Южния полюс става толкова тихо, че се чува дори как температурата пада.

Пингвинът Галилей знаеше да издава всички тези звуци, подреждаше ги по различни начини и си съчиняваше малки пингвински песнички. Но той чувстваше, че по света сигурно трябва да има и други мелодии, и сърцето му беше готово да ги приеме.
Постепенно в ума му се избистри план. Той отиде до един отдалечен бряг, от който често се откъртваха грамадни снежни масиви. Стъпи на ръба, надвиснал над океана, и се приготви.
Не се наложи да чака дълго. Изведнъж се чу пукане и скърцане, брегът се разлюля, и една цяла ледена планина с трясък се отдели от Антарктида и падна в морето.
Пингвинът Галилей се оказа на най-високия връх на един нов плаващ леден остров. Течението го подхвана и го повлече като величествен кристален кораб.
Брегът се отдалечаваше. Галилей погледна назад. Соленият вятър духна в лицето му и от очите му потекоха няколко малки сълзи. Галилей не се уплаши. Той помаха за сбогом на родното си място и отиде да си потърси някоя ледена пещера, в която да прекара следващите дни.

Пътуването беше дълго. Във водата скачаха рибки и не липсваше храна. Нови, непознати до тогава твари се приближаваха любопитно да видят айсберга. Странни, невиждани птици прекосяваха небето. Понякога вълните носеха клонки, покрити с листа. Слънцето от сребърно-сиво постепенно взе да изгрява жълто и горещо. Морето започна да става по-топло. Леденият кораб се топеше.
Галилей се разтревожи. Ами ако превозното му средство се свърши, преди да е стигнал до бряг? Вече не можеше да се върне назад, а не знаеше и накъде трябва да продължи. Не разбираше езика на чуждите птици и не можеше да ги попита.

Една сутрин, когато от айсберга беше останала съвсем малка бучка, колкото домашен хладилник, Галилей се събуди от неочакван шум. Морските вълни се смееха и обливаха твърда земя.
Но какво е това? Вместо да бъде заледен и блестящо бял, като всеки уважаващ себе си бряг, този беше накичен в пъстри цветове като за карнавал – черни скали, жълт пясък, зелени дървета, червени и сини цветя, лилави чадъри на плажа. А какви звуци имаше само! Мамо! Песни, говор, смях, тропане, хлопане, скърцане, ръмжене, бучене, тананикане, чикчирикане, и какво ли още не!
Галилей ахна от радост и изтанцува малък пингвински танц. Скочи от своята бучка лед и се хвърли презглава в топлата, гальовна вода.

Мечтата му се сбъдна, но това беше само началото.
Галилей се учи упорито, усвои всички звуци, които Австралия щедро му предложи. След това той се записа на солфеж, научи нотите и започна да композира прекрасни, странни мелодии. Стана диригент. Произведенията му често се изпълняваха в операта в Сидни.
Пингвинът Галилей беше тъй елегантен в своя фрак, а музиката му – тъй заразително щастлива, че целият свят му се възхищаваше и всички го обикнаха от сърце.

снимка:  *christopher*

Сладки приятели!
Съжалявам, че не всички, които имаха желание, успяха да дойдат снощи в Чайната.
В Студио 5 обаче има много повече място и вярвам, че на 26 декември от 21 часа ще се съберем.
Програмата ще бъде малко по-различна, ще има нови песни, и ще бъде хубаво, сигурна съм.
Все пак може би е разумно да се направи резервация предварително, знам ли…

*

Desafinado

Коледа носи любими неща
на 21 декември от 20 часа в Чайната.

Антони Дончев – пиано
Венци Благоев – тромпет
Марина Господинова – глас
Мария Донева – думи

Световната джаз-класика – на български език!

Вход: 8 лева

*

За всеки цвят си има време.
Аз пак пристигам доста късно.
Нюанси в цветовете дремят –
например бяло, ала мръсно.

Например синьо – хематомно.
Например розово за бебе.
И алено, ала огромно –
когато виждам точно тебе,

градински стрък от странна бабка
на улицата как купуваш.
И тъмно – като ме очакваш.
И светло – като ме целуваш.

ЖАНЕТ 45 и Литературен салон SPIRT AND SPIRIT Ви гарантират приятна вечер!

За своите нови книги ще разкажат специалните гости –

Мария Донева за „Магазин за обли камъчета” и Стоил Рошкев за „Няма такъв булевард. Посткомунистически разкази“ 

20 декември 2011 (вторник) 19:00
Петното на Роршах , ул. „Йоаким Груев“ 36, Вход свободен

Добре дошли!

Магазин за обли камъчета от Мария Донева

Това е книга, писана на шега от някой, който взема смеха насериозно.
В нея има домашно приготвени вкусни стихове.
Хора от улицата, които бързат да се приберат в спокойните си къщи.
Животни, растения, камъчета от реката.
Времена, места и гледки, които могат да изпълнят деня ви с радост, ако им обърнете внимание.
Стихове за онези хубави, прости и трайни неща, които се дават безплатно и точно затова са безценни.

„Ако не говоря за пейзажа/ и за всяко срещнато животно,/ ще ми се наложи да разкажа,/ колко ми е тъжно и сиротно”, шеговито признава последното стихотворение на Мария Донева. То огрява книжка, съдържаща чисти, прости, уютни и всъщност обичливи стихотворения….Пълният текст от Марин Бодаков четете във вестник  Култура – Брой 43 (2661), 16 декември 2011

Няма такъв булевард от Стоил Рошкев

„След един роман и две стихосбирки Стоил Рошкев стига до сборник с разкази, в които разказва играта на реализма. Как? Чрез самото оголване на похвата за вкарване на реалност в текста. Всеки разказ крещи от улична, медийна, политическа и прочее реалности, но докарани до ръба на собствената им пустота, в ситуации, пронизани от смислова нищета и понякога отиграни в иронически езиков колапс. Посткомунистическото в тези разкази се излъчва от самото похотливо тяло на Държавата, продължаващо да наднича почти отвсякъде – в разлигавеното омесване и между частен и „държавен“ живот, в битовото бездарие на българската политика, в слепотата на медийните привидности и в крехкото безсилие на човека, който отмалява пред „нормалността“ на безсмисления си живот. Най-безпощадната политическа проза, която имаме днес.“
Пламен Дойнов

За Стоил Рошкев и „Няма такъв булевард“ БНТ, Автор: Елиана Димитрова

Валентин Дишев, DICTUM – разговор със Стоил Рошкев и Лора Шумкова