Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.
Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.
А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –
самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.
Част от моето семейство; Иво; кака и Маргарита.
Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.
Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.
Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.
Хубаво е, че не сме сами в живота.
Да, хубаво е! 🙂
На 5 ноември от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11
Антони Дончев, Венцислав Благоев, Марина Господинова и Мария Донева
ви канят на концерт:
световната джаз-класика – с оригинални текстове на български език.
Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.
Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.
Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.
Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.
Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.
Ако ли запиташ любителите на джаз-музиката: „Какво ще правите на 5 ноември от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 5 ноември от 20 часа ще отидем в Чайната, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”
Вход? 10 лева 🙂
На тази снимка се вижда как чакам Иво:
Чакам го, макар че той е вътре в мен.
Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.
Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, и точно преди 17 години,
а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.
Честит рожден ден, Ивенце!
Приготвени за Казанлък и за Русе 🙂
Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.
Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.
До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.
И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,
зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.
Аз вече съм била в Русе, точно в навечерието на Коледа 2010.
Беше толкова хубаво,
че сега нямам търпение да отида пак – на 19 май от 18:00 в Хеликон.
Очертава се чудесна седмица – един важен рожден ден и две приказни пътувания.
Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.
По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,
разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.
1993
леко пипнато сега
Приключения.
Близост.
Радост.
Любов.
Секс.
Общуване.
Приятелство.
Смях.
Младост.
Лекота, щастие, страст, тъга.
Всичко това – пресъздадено вкусно и вълнуващо, с наслада от усещанията, с апетит и удоволствие.
Ето, разказах ви „Тънкости на приготвянето”, сборника с разкази на Деница Дилова.
Остава вие да си го преживеете, като вземете книгата и я прочетете.
Има дори рецепти, ако ви идва отръки да готвите.
На мен ми иде отръки да ям, да си храня тялото с вкусни хранички и душата с интересни мисли, което също е добро качество, нали трябва да има читатели, не може всеки да е все писател.
Харесва ми да съм читател на Деница Дилова, тя има добър вкус, сръчности и лекота; има чисти ръце и свежи идеи.
Ще ми се да можех като кулинарните критици и професионалните дегустатори да описвам вкусове и аромати, плътности и съчетания на продукти с различен произход, за да предам усещанията на небцето и езика си, докато чета тези разкази.
В тях става дума за готвене – различни случки, ситуации, хора и отношения. И храна.
Приятно ми е да погледна живота през призмата на храната, на българското хранене. Сърбала съм американски попари и пилешки супи за душата, къкрила съм в латиноамерикански страсти, горещи води за шоколад и афродитините афродизиаци, ронила съм сълзи в италианската паста и съм яла супата на Кафка. Питър Мейл ме е опивал с вино, а Джоан Харис ми е пълнила обувките с бонбони.
Явно си има такава пазарна ниша, за кулинарна художествена литература, и ето че и ние си имаме заглавие за там. Тук бих добавила с удоволствие и „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов, която скоро беше преиздадена. Може да има и други хранително-вкусови български книги, не зная, но знам, че „Тънкости на приготвянето” е едно от най-вкусните четива, които са ми попадали напоследък.
Радостна, сладка, ммммммм еротична, чудна книга. Доста олекотена откъм количество текст на страница, но то е против преяждане. Когато е гурме, порциите са все такива.
Браво на Емилия Миразчийска за идеята и за издаването на сборника, а също и за снимката, която прилагам.
Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….
05.05.05г.
Това е най-приятното занимание, как можах да забравя?!
Най-хубавото е, когато дойде ред да им направя личицата.
Довършвам устата, късам конеца, поглеждам го в очите, то ми отперва една усмивка.
И с нещо като… ревност?
се запитвам за какво мисли, кое буди тази усмивчица, за какво си мечтае
и ми се приисква да го опозная
Което е голяма смешка, защото това е кукла от чорап, току що направена от мене.
Спомням си как Иво се връщаше от детската градинка, използваше думи, които за пръв път чувам от неговата уста, и казваше неща, научени не от мен.
Ревност.
Ама се преодолява.
Мария Донева 