Когато те обикнах,
тъгата беше сенчеста поляна
със шипки и със гущерчета,
стрелкащи се в лайката.
Понякога отивах там
да помълча
и да погледам облаците.
С времето
нашата любов порасна
и се разпростря,
модерен град с предградия
с музеи и сладкарници.
Подземната железница
на нашата любов
препуска;
площадите й
са окичени със знамена.
А цял един квартал
с небостъргачи
и с непрогледен трафик
е тъгата.

*

Две слънчеви зайчета
се гонят по блока.
Те нищо не знаят.
Те нямат посока.

Кръжат и се спускат,
блестят и надничат,
и блока във блузка
от слънце обличат.

1986

.

От 1972 година до сега, без прекъсване, в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – Раднево, се провежда Майски фестивал на изкуствата.
Тази година фестивалът ще бъде на първи юни.
От 10 часа сутринта в Залата за културтерапия ще бъде представен спектакълът „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев, режисиран от Ивелин Керанов.
Снимките са от днешното предпремиерно представление.

*

Аз заспивам в ума си
като в бункер бетонен.
Мисли сиви и къси
безполезно се ронят,

рамене вкаменени
се повдигат сънливо,
и се чувствам сменена
с нещо тежко, неживо,

нещо бавно, което
в мен се е настанило,
то расте от кафето,
то е нервно, немило…

И кого обвинявам?
То е влязло, докато
мрънкам и съжалявам
за дъждовното лято,

неудобния климат
и природата цяла…
Недоволството има
тихо, ситно начало,

но не спре ли навреме,
радостта се задъхва,
и дъждът ще задреме,
и липа не полъхва,

и защо още мрънкам…
Слагам новата рокля,
и излизам навънка
за да се поизмокря!

*

Хубава дума е „стихотворение“.
В среден род, непретенциозно, а пък дългичко, така че най-естествено да получи дължимото внимание, докато човек го изговаря.
Прилича на животинче от приказка на Туве Янсон – две кръгли любопитни очи под рошав бретон.
Зъбите ми изтръпват и получавам пристъп на гадене, когато чуя думата „стихо“.
Моето животинче-стихотворение – остригано и наранено, или пък, в по-добрия случай, едва се мерва профилът му, докато бяга от онзи, който така му е смачкал думата.

Уморено думите отмяташ
и се рони пепел от цигара.
Гласове издигат в тишината
сиви необмислени пожари.

Сънища, от думи похабени,
ябълки – обелки и окраски.
Може би тревата е червена
миг преди с език да я задраскаш.

ВЕЧЕРНИ ЧЕТЕНИЯ в изоставена къща

Поезия на глас от Мария Донева

Весела поезия с незабавен положителен ефект върху целия организъм. Къси стихотворения,  подходящи за запълване на малките пролуки във времето. Радост, тишина и очарование – само в няколко реда. Лично от авторката на “Прикоткване на смисъла”, “Меко слънце” и “Магазин за обли камъчета”.

На 26 май в Бела речка от 18 часа.
Цялата програма на фестивала – тук. 

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

Прибрах се от Русе в блаженство.
Чувствам се уютно, топло, вкусно и равномерно добре навсякъде в себе си. Чувствам се като добре сварено картофче.
И цялата съм в благодарност. Това е едно от най-страхотните пътувания, които съм имала, без нито грам притеснение или неудобство. Разбира се, благодаря на Ваня Хинкова и на нейното семейство и приятели и колеги и на целия град, който за мене е Градът на Ваня.
Но също така благодаря за стихотворенията.
Ако правех банички или фаянсови плочки, или карах тролей… Никоя друга работа или професия не би ми дала възможност да пътувам така, за да виждам хората и да им казвам думи тихо, и да разбирам, че това са техни думи и говорят за техни неща. Такова близко и топло общуване нищо друго не може да ни даде, само стихотворенията.

Добавям няколко случайни снимки, човечета, които уших във влака, река, лодка. Нямам снимки от града Русе във фотоапарата си, нито от улиците, нито от събитията от Нощта на музеите. Абе това не е град за една снимка, нито за една вечер.

Чувствам се в омая.
Искам пак в Русе…