Една бабичка от Малко Кадиево, приета в болницата в понеделник, така каза:
– Ще ме оперират на 19 февруари, Васил Левски да помага…
Една бабичка от Малко Кадиево, приета в болницата в понеделник, така каза:
– Ще ме оперират на 19 февруари, Васил Левски да помага…
*
Самотата готви страхове
и с неудоволствие ги хрупа.
Нервничи. Из кухнята снове.
И огромна тенджера със супа
й остава. Няма към кого
да поглежда, докато се храни.
Тя избягва хладното легло
и купа със дрехите изпрани.
Тя е по пижама втори ден
и дори косата си не сресва.
Залезът е скучен и студен.
Тя се гледа и не се харесва.
Драсва с пръст в натрупания прах.
Пак отива в кухнята по навик.
И пореден сандвич с резен страх
и със сладко от тъга си прави.
Видях ги тук и реших да опитам.
Става 🙂
Стъкълца – от Джъмбо, от цветарниците или от зоомагазините (за дъна на аквариуми). Лепилото, което аз ползвах, е от книжарницата, Moment universal classic. Жълтее, но е прозрачно. Магнитът е от нарязан на парченца стар магнит, като тези от данонино, а в магазините за мъниста има и други, кръгли, много по-здрави. Списанието е „Родители“, бр.11/2004 – страницата с писма от читатели.
Постоянен терапевтичен театър
при Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов” – Раднево
представя
ДЕНЯТ НА ТАЛАНТА
по Георги Крумов
В ролите:
Катя Колева
Атанас Витларов, Страхил Драганов
Антон Радков, Костадинка Панева, Недка Маргаритова
Мария Янчева, Михаил Виходцевски
Културтерапевти: Роса Динчева, Димитрина Мирчева
Режисьор: Мария Донева
В един Дом на културата е обявен конкурс за нови кадри.
На обявата се отзовават интересни кандидати.
Един търси слава, друг – признание, трети – пари,
четвърти – топло местенце, където да дочака жадуваната пенсия.
Необходим ли е дом за културата,
искат ли хората да пеят и какво върти света?
Ще разберем на 20 февруари от 10,00
в залата за културтерапия в ДПБ „Доктор Георги Кисьов” – Раднево
Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.
ВХОД СВОБОДЕН
Снимки – от репетиция.
*
Защо тъгата се изостря и продължава да боли?
Къде, по дяволите, ходи проклетото лечебно време?
Не помня откога е зима. Димят замаяни мъгли.
Надеждите мълчат студено като съкровища подземни.
И тази тежка самота във вечерите се стоварва,
премазва тънката мечта, която някакси покарва,
и бледо, стръкчето пълзи и по зелен корем се влачи,
и времето едва сълзи, и нищо силата не значи.
И сякаш вечно ще остане, инертна и непоклатима,
отпусната, във лед скована,
огромна неуютна зима.
Между прогизнали селца
шосето кротко лъкатуши.
Гугутки с гащички с перца
и сиви щъркели с ботуши.
И чапла, глътнала бастун.
И омърлушени соколи.
Криле и хвъркане, и шум.
А даже още не е пролет.
Тодор Толев
И дори да се сгъна на осем,
и дори да изчезна –
изморен, посивял и износен,
с обичта безполезна,
все едно, изтървана трошица
най-случайно на пода,
без размаха и порив на птица
и статист в съпровода,
нежност крия, и още я имам –
колко?… като за двама,
топлината от слънцето взимам,
по възможност – голяма,
и понеже е зимен сезонът,
предвидливо ги пазя –
и нали сме в студената зона –
поне теб да предпазя…