За малките неща и огъня

През зимата се отопляваме с една печка с дърва. Не може да се сравни с нищо друго – наситената трайна топлина и удоволствието да наблюдаваш пламъците.
Татко пали огъня – това е мъжка работа. Той е голям майстор на паленето на огън, макар че майка често го критикува и му показва как е правилно според нея.
На мен не ми пречи – да си спорят, нали след малко ще стане топло, чак горещо в стаята.

Татко безброй пъти ми е обяснявал, че човек трябва да си осигури всякакви дърва за зимата.
Трябват подпалки – трески, съчки, хартия – защото те пламват лесно.
Трябват средно дебели дърва – да поемат огъня и да го задържат. Те вече наистина топлят, но също изгарят бързо.
Най-богатата работа е да имаш голяма печка и вътре да се побира цял пън – той държи жар, гори бавно и ще ти бъде топло цяла нощ, чак до сутринта.

Ако имаш само клечки и съчки, нищо не става – пламват за миг, изгарят за два и не топлят.
Само със средно големи дърва трудно се пали огън, а и трябва постоянно да добавяш нови и нови, за да го поддържаш.
Само с големи изобщо не можеш да запалиш огън. В печката няма ли въглени и пламък, ще се гледате с тоя пън, ще се мъчите, ще си мълчите и ще си мръзнете (докато съвсем си омръзнете).

Всичко трябва. Трябват ни и малките неща, до последната троха, пощенска картичка и целувчица.
Трябват и средно големите, които запълват дните и увличат и създават смисъл всеки ден.
Трябват и големите, и огромните трябват, защото без тях не се живее.
Само с тях се живее, но не е хубаво.

NB Трябва да слушам татко, дори когато повтаря едно и също безброй пъти, защото има шанс на хилядния път да разбера какво ми казва.

Честит рожден ден, блогче, пак!

Днес блогът ми навършва три години.
През това време се състоя и се разви проектът Джаз и поезия.
Излязоха „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим“ и „Заекът и неговата мечта“.
Започнах да шия играчки и сега те запълват една значителна част от времето ми всеки ден.
В театъра в психиатрията поставих „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“ от Дарио Фо, „Между два стола“ от Рей Куни, „Червени рози“ от Алдо Бенедети, „Сдружени убийци“ от Робер Тома и „Денят на таланта“ от Георги Крумов.
Радвах се, ядосвах се, възмущавах се, пътувах, правих-струвах…
И всичко е тук, в блога.
Какво нещо…
Не знам какво да кажа. Ето празнични чорапени зайчета.

4rd

Една дума: Хеликон

DSC01067

Хеликон – Стара Загора

Преди години в една книжарница управителят ме попита:

– Мария, какво ще правим с тази твоя книга, „Меко слънце“?
– В смисъл?
– Нито една бройка не сме продали.
– А ти купи ли си я?
– Не.
– А някой от твоите колеги?
– Ние книги не купуваме! – каза ми той. – По цел ден сме сред книги, стига ни.
– Ами – отговорих му аз, – „Меко слънце“ се изчерпа и току-що я допечатаха. И знаеш ли, в Хеликон се продава много. И всичките книжарки там я имат и ми поискаха автографи.

В заключение – Хеликон продължава да съществува и да отварят нови книжарници и в други градове. Сигурно обяснението се крие и в следващите пет думи.
Пет думи: хората, които работят в Хеликон.

Толкоз.

vania

Ваня Хинкова, Хеликон – Русе

Обикновено стихотворение

Какво зелено, хубаво дръвче
е сливата, прилежно прецъфтяла!
Побързала е да се облече
във други дрехи. Вчера беше бяла,

но вече не е булка, а снаха,
и с новата подредба леко свиква.
С надеждите, с пчелите и смеха,
с дъжда нехаен, който топло бликва.

Обикната, приета, от дете
в очакване да ражда и да шета,
със всяко клонче бърза да расте,
за да надмине другите дръвчета.

 

Когато майка й беше бременна с нея,

един ден открадна сърцето на…
Един ден открадна едно сърце.
Не беше преднамерено, нито по необходимост, просто така се случи.
Бяха на улицата.
Видяха ги, тя се стресна и се пипна по хълбока.
И ето.

Сродни души

А този е така нетърпелив!!!
Не ме пусна нито на Аязмото, нито другаде. Направи ме, вика, моля ти се, живея си ненаправен така. Аз, вика, на практика дори не съществувам!
И го направих.
Бих го нарекла Рододендрон.

Нарцис

Нарцис има богата душевност.
Той е изпълнен с противоречия. И с вата.
Роден е през пролетта, буквално снощи, и затова е мъничък, въпреки че е левент.
Той произхожда от един съсипан стар пуловер, но е млад и любопитен, иска да играе и да изучава природата на нещата.
От същия любим пуловер довечера ще направя още едно такова топло същество, за да си бъдат заедно.

Зайците в ТВ Стара Загора

На гости на Анна Турлакова.
Можете да ни видите ето тук:

*
Зона Арт – 01.04.2013 – част 1

*

Едно интервю за „Заека и неговата мечта“, за висящите билети, за Маратона на четенето и други неща, които правят живота по-хубав.
Не знам защо в тази телевизия винаги изглеждам сънлива 🙂

L’amour

L’amour désigne un sentiment d’affection et d’attachement envers un être ou une chose qui pousse ceux qui le ressentent à rechercher une proximité physique, spirituelle ou même imaginaire avec l’objet de cet amour et à adopter un comportement particulier.

_DSF3371

Благодаря на Ан и Йовко (тур-оператори – папараци) 🙂

Ад

 

Любовта ще направи живота ти ад.
И това ти е ясно. И това е известно.
За петнайсет минути ще те върне назад,
там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,
ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.
Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,
както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,
със щастлива тревога, поносима и мека.
След петнайсет минути, щом останеш без мен,
ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

 

 

Зайци с рози

По време на живота си човек среща неща, на които успява да устои.
Но срещат се понякога и неща неустоими.
Ето пример за неустоима красота и веселячество:

Заешко щастие!

 

Заекът е общителен и когато си намери приятели, това е голяма, голяма радост за него!

Зайката и тя. Затова все си проверява пощата (zaeshkamechta@gmail.com) и понякога манджичките й загарят, ама карай… 🙂

Благодаря, Рада! ❤

Кончета

Кончетата нежно стъпват по тревата.
Малките копита тупкат меко-меко.
Всичко е притихнало. Не подухва вятър,
нито слънце грее. Някъде далеко
старите врабчета нещо коментират.
После замълчават. Кончетата спират.
Ето ги – застават прави. Силуети
тънички и живи. Гледат.
Всичко свети.
Всичко е красиво.

koncheta

Кажи „Ела” и ще оставя всичко…

 

Това е поредната книга, която си купих, защото Ваня Хинкова от Хеликон – Русе е препоръчала.
И поредната книга, която, надлежно закупена, остана на рафта и аз не знам колко време, преди случайно да я пъхна в раницата си, за да я чета във влака за София, и то просто защото ми се видя лекичка.
Виж как съдбата ни приближава, приближава, и после изведнъж ни тресва, а ние се правим на изненадани.
kazhielaЗаглавието ми хареса много. Видя ми се драматично и тъжно, и изпълнено с надежда. То самото заглавие е цял роман: „Кажи „Ела” и ще оставя всичко… но само ми кажи „Ела”. Авторът е Алберт Еспиноса, преводът от испански – на Весела Ангелова.
И ето, като й дойде времето, някъде между Пазарджик и Стамболийски, аз разгърнах книгата и силно се притесних. В началото е съдържанието, и то е написано така, че се уплаших да не би да съм си взела от онези книги за приложна психология и самопомощ. Сещате се, дето премъдрият автор ти набива в главата колко си жалък, но той ще те спаси и ще ти помогне да спреш да си толкова окаян… и те потупва по темето, както потупваха онзи симпатичен дядко от „Бени Хил”.
Оказа се, че е така, но не съвсем.
Това е любовен роман, а също и криминален, но най-вече е пътуване в спомените и история за израстването. Честно казано, криминалният момент е направо претупан, отделиха му се три страници и нещо към края. Но книгата прелива от любов.
Май не съм чела друга такава. Прилича на конспект. Няма нищо излишно в нея, дори е накъсана, и това накъсване на текста е директно заявено, то си е част от стратегията на разказване. Да, ще ви разкажа за нея. Да, не съм забравил, че обещах да се върна към това. Да, ще ви разкажа и тази история, но самолетът ми вече кацна и трябва да се замисля за случая, по който работя.
Така книгата разговаря с читателя, и героят на книгата, докато обяснява кои са били важните хора в живота му, срещнати случайно и променили целия му път…
Ами той е човек в криза. Човек в беда. Човек с много тежки проблеми в миналото и в настоящето.
Но книгата е написана така, и той говори лично с читателя, и аз разбрах, че той е
Този измислен литературен герой
би могъл да се превърне за някой от своите безбройни анонимни читатели в такава решаваща фигура. В енергия, в перла, в диамант.
Сега си давам сметка, че четейки, съм се борила със скептицизма си, даже и в моментите, когато най-открито си подсмърчах и си поплаках, защото книгата ми въздейства силно емоционално. Казвах си – е как пък срещна тия невероятни хора, с такива невъзможни съдби… 90-годишен старец-комарджия с четвърт бял дроб, влюбен в манекен от витрина… и еднокрак боксьор-фотограф, живеещ в подземие… Но нали точно странните хора се запомнят. Точно те са значими.
Тази книга показва как всичко има смисъл, и най-голямото страдание, загуба и безсилие. Как човек расте. Как може да ти се сбъдне и най-невъзможната мечта. А може и да не се сбъдне.
Това е роман с необикновени герои, написана по необикновен начин, хубав.
Много ми харесва! Не толкова, че да я подарявам (това е висша степен на харесване), но толкова, че настойчиво да ви я препоръчам и при възможност да я давам назаем.