Страхотно страхотническа книга!
Тя се отнася към любовта към четенето така, както „Пътеводител на галактическия стопаджия” се отнася към любовта към пътуването.
Много ясно, че говоря за „Градът на сънуващите книги” на Валтер Мьорс.

Говоря за нея още от пролетта, откакто я започнах, и ето, стигнах до края и не спирам.
Първо я видях в Русе, разгърнах я и картинките ми се видяха страшни. На другия ден, пак в Русе, пак я разгърнах, и изпаднах в любов, както се казва на други езици. Изпаднах в любов и смях, и я купих за сина си, поне да я разгледа.
После прочетох, че авторът е станал известен с комикс-поредиците „Малкия гъз” и „Адолф”, и ето ме читателка на дебела книга.
500 страхотни страници!
Това лято четох доста, и така се случи, че попаднах на няколко книги за книгите. „Книжният гамбит на кралицата”, един от разказите в „Излетът…”, разбира се – „Фирмин”, която си купих след няколко години туткане, и венецът на всичко, „Градът на сънуващите книги”.
О, изчерпателност в разгъването на всякакви шантави идеи! О, разкош от хрумвания, облечен съкровище от думи! О, търпение, проследяващо всички фини линии, завои, меандри и извивки в архитектурата на престъпното въображение! О, изобретателност, бликаща от всеки сочен и разцъфнал ред! О, азбука на звездите! О, плеоназъм от могъщи словеса! И прочие, и прочие!
Този Валтер Мьорс като истински немец залавя една идея и не я оставя, докато не я изчерпи до край. Например когато говори за милите книгосъздания, той описва къде живеят, как изглеждат, с какво се хранят, какво правят в свободното си време, какво работят, как си почиват, какви характери имат, какви са супер-силите им… и нищо, ама нищичко не би могъл да предвиди читателят, защото всичко е невъобразимо, неочаквано, забавно, красиво, трогателно и свирепо, и е написано така, че не можеш да оставиш книгата, защото усещаш, че още безброй интересни неща те очакват зад ъгъла, зад онази врата, в онова сметище, в корема на някое гнусно чудовище или в безценната библиотека на някой кървав и изобретателен ловец на книги.
Великолепие от кристали на фантазията! Вече не знам и аз какво говоря, нямам толкова хубави думи, за да изразя какво съкровище от идеи, образи и характери е тази книга.
Ами героите! Вие само като им прочетете имената!
Колофоний Дъждосиянието, гениален и добросърдечен ловец на книги и тъсач на щастие, всяко почтено и светло сърце ще се влюби в теб… Фистомефел Смайк, ти, мръснико зъл!… Клаудио Арфофф, мръсно подло прасе… Данселот Сричкоплетни, почивай в мир, учителю…
А ти, Змей Митоблудни от Драконовите крепости…
Змей Митоблудни е главният герой и е абсолютно трогателен с това, че е поет без нито една издадена книга. Той учи, чете, пътува, чете, учи, пропада, пътува, оцелява, чете, сприятелява се, чете, оцелява, чете, учи, мисли, чете, учи, и през цялото време не вярва в Орм, чак докато… ще видите чак до кога. Добре де, ще ви кажа – чак до 495 страница.
Обичам Змей Митоблудни.
Тази книга съдържа един пълноценен и напълно невъобразим свят с държави, обитатели от различни раси, култура и митология, бит и поминък, всичко това изградено плътно и с фантастично въображение. Да, честна дума, такова изобилие от фантазия и мощ на словото и мисълта рядко се среща – авторът има идеите, има и сила да ги разгърне, има и умение да направи всичко това забавно, увлекателно и красиво. Орм, Орм, ви казвам!
В крайна сметка книгата свърши. Накрая, за мостра, ще цитирам едно място от нея, в което се описва как се чувствах след прочитането на последната й страница.
Приятно четене!

– Не! – виках аз. – Не искам! Не искам да се махам от Библиотеката на Орм! Искам да остана тук! Моля те!
Кралят на сенките ме бе сграбчил и ме влачеше през салоните на двореца, а аз безпомощно се съпротивлявах с ръце и крака.
– Предупредих те, че тези книги са опасни. Вече чете достатъчно.
– Не! – креснах аз. – Прочетох само една част. Дори не съм сънувал, че има такива книги. Трябва да ги прочета всичките! Всичките!
– Имаш ли представа от колко време си в библиотеката? – попита Хомунколос, докато продължаваше да ме тегли.
Опитах се да си спомня. Една седмица? Пет? Седем? Изобщо не знаех.
– Аз също не знам точно – каза той, – но трябва да са около два месеца.
– Е, и? Два месеца. Две години. Много важно! Трябва да прочета тези книги!
– Наложи се да те храня насила – каза Хомунколос. . Престана да спиш. Не се миеш. Смърдиш на пръч.
– Изобщо не ми пука! – упорствах твърдоглаво. – Нямам никакво време. Трябва да чета.
– Четенето ще те погуби! – изрева Хомунколос. – Трябва да те махна от тук.
– Но аз още не съм прочел „Лудостта на вълната” – протестирах аз. – „Мечтата на жълтия шлифер”! „Дървеният паяк”! Само разгледах какво има по долните редове. Трябва да прочета всичко! Трябва!
Очите ми горяха, от всяко примигване главата ме болеше, върховете на пръстите ми бяха разранени от непрестанното прелистване. Мозъкът ми се пръскаше от брилянтни идеи, грандиозни диалози и колоритни герои.
– Сигурен ли си, че книгите на горните рафтове са по-добри от тези долу? – бърборех аз. – Мисля, че всички са просто прекрасни.
– Има тънки разлики – избуча Хомунколос.
– Пусни ме! – противях се аз. – Моля те! Не мога да си представя живота без тези книги!
Хомунколос спря.
– Вече се отдалечихме достатъчно – каза той. – Оттук едва ли ще намериш библиотеката.
Паднах на колене и започнах да плача.
– Защо ми го причиняваш? – хлипах аз. – Защо първо ми показваш рая, а после ме прогонваш в ада?
– Искаше да знаеш как действа Орм. Вече знаеш. По-висока доза би те убила.
– Проклетият Орм! – изкрещях аз. – Какво представлява? Не го разбирам!
Хомунколос ми помогна да се изправя и здраво ме хвана.
– Ще го разбереш в момента, щом го почувстваш. Да, може да се почувства. Това са моментите, в които за секунди те връхлитат идеи за цели романи. Можеш да го почувстваш, пишейки диалог, който е толкова съвършен, че и след хиляда години артистите ще го повтарят дума по дума на сцената. О, да, Орм може да се почувства! Може да ти се стори като ритник в задника или като мълния, или да те свие под лъжичката. Може да изтръгне мозъка от черепа ти и пак да го върне, само че наопаки. Може да кацне посред нощ на гърдите ти, а ти да сънуваш най-големия си кошмар, от който да се роди най-добрият роман. Чувствал съм го. О, да! И се моля да ми се случи само още веднъж.
После ме подхвърли настрани като дрипа и изчезна в мрака.
– Но аз искам да чета! – извиках след него.
– Тогава сам трябва да го напишеш – отвърна той някъде отдалеч.

Ставам и придърпвам компютъра в скута си. Намирам музика и я пускам тихичко, колкото да заглуши думкането на сърцето ми. Наслушах ти се, сърце, отстъпи назад и се успокой. Да поговорим за нещо друго сега.

Например за онзи малък мискинин Джери, който наблюдаваше с часове как един рак в плитка локва с морска вода реди върху гърба си песъчинки и анемонии.

Не са ми в мен „Моето семейство и други животни” и „Животни, птици и роднини” на Джералд Даръл, затова не мога да цитирам точно никой от любимите си пасажи, а би било толкова лесно – това бяха първите, и може би единствените книги, в които съм подчертавала. Особено в „Моето семейство…” Когато я прочетох за първи път, беше лято. Спомням си човека със златките и залива със светулките, луната, жълта като масло, ягодово червената къща, маслините, къщата, пълна с рози… Такова сладостно потапяне в лятото, когато въздухът е с топлината на тялото и понякога в късния здрач цветовете започват да пламтят за няколко минути. Сигурно съм била в някакъв детски романтичен период, от онези, в които копнееш да се влюбиш, за да видиш какво е.

Е, не толкова романтичен, колкото периодите на Марго, която се събличаше по оскъден бански и трябваше някой да разгонва със сопа местните момци.

Но аз искам да кажа за малкия мискинин Джери и неговите животни, които въртяха номера на всички наоколо. Например онези организирани престъпнички Савараките, които разкарваха Спиро напред-назад. А Спиро имаше ръце като свински бутове.

Същият този Джери, малкият и любознателният, който тича през острова, слуша внимателно, прави каквото си ще, отнесен малко така, незабележим, и деликатно оставя следите си във вид на чудни изненади – я бурканче от крем, натъпкано с гъсеници, я вана за къпане, пълна догоре със змии.
Ами поздравления!
Имаме среща със същия този човек, все така паметлив и наблюдателен, все така очарователен и пълен с изненади, в „Излетът и други подобни дандании” (преведена на български от Павел Петков).

Като започнах да я чета, пътувах с влак към София и събрах целия вагон със смеха си. Хората един след друг проточваха шии да видят какво става там и всички минаваха и поглеждаха крадешком корицата на книгата ми. Най-смешната книга. Първият разказ ме развесели, но аз се държах, все пак жена на години съм, само от време на време изписквах или пък изпръхтявах, когато смехът се опитваше да ми излезе през носа. А на втория разказ просто се предадох и се смях от сърце.

Боже, колко е хубаво да се смея! Боже, дай ми още такива разкази, дай ми приятели, дай ми работа, която да свърша добре и като погледна, да се зарадвам, дай ми безгрижие и радост, дай здраве и утеха на любимите ми хора и…

Та значи, „Излетът и други подобни дандании” започва с предговор. Кой е авторът на този предговор – никъде не е написано, проверих. Защо е написан този предговор – пак не разбрах. Някой незнаен човек, учител или преподавател, е направил сбит преразказ на разказите, като старателно е преброил, че са шест. Написано е с хубав език, името на убиеца никъде не е споменато, нещо като три странички от нелош учебник са ни сложили в началото на книгата, защо – не е ясно, ама щом ги е теглило хората – ми добре.

Е, аз няма да правя същото, само ще ви кажа, че „Излетът…” е чудна книга. Ако и вие обожавате Джералд Даръл от преди, от книгите му за Корфу и от многото други книги за животни и пътешествия, не само че няма да се разочаровате, ами и ще бъдете доочаровани, и ще го видите и в нова светлина.
А пък ако не сте чели нищо от него до сега, о, щастливи люде, даже не подозирате какъв кеф ви предстои!

За финала на книгата ще кажа… Не, не мога да се въздържа, ще кажа – като я дочетох, взех твърдо решение да се снабдя с булдог. Или още по-добре – да си намеря мъж. По възможност – висок и атлетичен, и да борави добре с оръжия.

Какво да цитирам от книгата, за да ви почерпя… Три цитата за късмет, взети абсолютно произволно:

„Джак спря в една отбивка, оградена от цъфтящи върби, изхвърча от колата, отвори капака и се гмурна в недрата на двигателя като умиращ от жажда в пустинно езеро. Чу се силно пъшкане и сумтене, последвани от характерното носово тананикане на нашия зет, което звучеше като вбесена оса, затворена в гъдулка. Лари въздъхна:
– Е, тъй като кочияшът ни явно е поразен от гръм, какво ще кажете да си сипем по едно ободрително питие?
– Не е ли прекалено рано, миличък? – попита мама.
– За Англия може и да е рано – обясни Лари. – Не забравяй обаче, че съм живял сред множество деморализирани чужденци, които са на мнение, че няма точно определено време за удоволствия, и не смятат, че излагаш безсмъртната си душа на опасност всеки път, когато си пийваш, било то денем или нощем.
– Е, добре, миличък – каза мама. – Предполагам, че едно малко питие няма да ни навреди.”

 „- Разбира се, Неапол е също като Венеция, само че без толкова много вода.
Стоях прикован на малкия кей пред хотела и се взирах в отдалечаващата се гондола. Помислих, че сънувам, и все пак, доколкото знаех, в света имаше само един глас като този, способен при това да каже нещо толкова абсурдно. Той принадлежеше на моя приятелка, която не бях виждал от трийсет години – Урсула Пендрагън-Уайт. Мисля, че от всичките си приятелки по онова време обожавах най-много нея, но тя ми причиняваше и най-много тревога и униние. Болезнен беше не само начинът, по който си служеше с английския език (веднъж тя ми разказа за своя приятелка, която направила абордаж, за да не роди извънбрачно дете), но и заради склонността й да се бърка в личния живот на многобройните си познати. Последния път, когато я видях, тя се опитваше да поправи свой приятел, който пиел толкова много, че можел да се превърне в алкохофил.”

„На следващата сутрин слязохме в трапезарията и се опитахме да се присъединим към закуската. Годините милостиво бяха изтрили спомените ни за гръцкото готварско изкуство. Разбира се, в Гърция има места, където човек може да се нахрани добре, но те трябва дълго да се търсят и са редки като еднорози. Гърция произвежда всички необходими продукти за добрата храна, но жителите й обикновено са толкова заети в пререкания, че нямат време да следват упадъчния път на изисканата кухня.” (Аз, Мария Донева Петрова, категорично заявявам, че това е клевета. Но как сладко пише тоз клеветник, а?)