Само след седмица, нямам търпение вече!, ще имаме премиера.
Ето няколко снимки от репетиция, за да направим сравнение със следващите снимки с костюми, злато и диаманти.
❤

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.

Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,

изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,

се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.

И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.

Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.

В театъра в болницата репетираме с увлечение и много скоро, вероятно на 4.02, ще имаме премиера!
Скоро – снимки!

Плакат – Мирослав Моновски

Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Аз съм галеник на съдбата.
Хората са добри и мили с мен. Дори хора, които не познавам. Дори хора, които не съм виждала и може би никога няма да срещна реално.
Заради стихотворенията.
Удивително е – това са просто една шепа букви, сложени в определен ред.

Сега по-конкретно.
Влизам в Хеликон – Стара Загора, и що да видя – рафта с книжките ми украсен с череши.
Книжарницата винаги е пълна с хора и работата никога не свършва.
А някой – и това е моята адашка Мария! – някой е отделил време, намерил червено и зелено, а червеното – на точки, и изрязал той черешки, и предизвикал този някой прилив на щастие и благодарност в моето сърце.

Ако някой те накара да вървиш с него една миля, ти извърви две. Ако служебното ти задължение е да продаваш книги, ти изрежи черешки.

Благодаря!

Аз съм била вече в Пазарджик!
В Детския отдел на библиотека „Никола Фурнаджиев“. Спомням си, че беше много хубаво, беше един от най-хубавите ми дни за 2012 година.

Очертава се един от най-хубавите ми дни за 2014 да бъде следващата седмица – 21 януари, вторник, защото пак ще бъда в Пазарджик.

Първо ще бъда на среща в едно училище, а вечерта от 17,30 – в Общината, в зала „Маестро Георги Атанасов“.

Ами… добре! 🙂

2012

2014

Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.

Хайде да отидем някъде, където има много вода.
Вода. Да е широка и открита, плоска като равнина, по която светлината се разхожда с невероятно дългите си голи бледи крака.
Ние вече сме бледи и бели, карамелът от лятото се е разтопил и отдавна е отмит. Ние сме хладни и малко тревожни.
Хайде да отидем някъде, където водата е студена и под блясъка й прозира красив дълбок цвят. Камъните там са чисти, а пръстта – еластична.
Пръстта се забавлява с нас. Люлее тежестта ни, преценява ни колко тежим заедно и поотделно. Колко струваме – заедно и поотделно.
Хубава е пръстта. Студена.
Глинеста, влагата по нея е като глазура, капчиците влага от мъглата се докосват и се сливат, пукат се тънките им мембрани, и докато сме неподвижни, обувките, панталоните, якетата, лицата и косите ни се покриват с тънък слой вода. Ако ме целунеш, нежността ще протече между нас свободно.
Пръстите ни са бели и розови. Студени.
Заедно мълчим по-добре, отколкото поотделно. Отдъхваме.
Присъствието ти ми носи облекчение.
Денят е светъл и сив.
Ще постоим, колкото искаме.
Ще тръгнем едновременно.
Хайде да отидем някъде, където има много вода, и после да се приберем заедно.

Маковете тичат след колата
с алени изплезени езици.
Лумналото ароматно лято
се разпада на искри от птици,

на пера от огън, на жарава,
на възторг, на радост, на красиво.
Пътят се извива. Притъмнява.
Ние се топим. И си отиваме.

Когда я стану маленькой старушкой,
и ничегошеньки уже не вспомню,
для хрупкой памяти любая безделушка
вдруг станет важной и такой огромной.

Посыпятся все новые болячки,
прогулки станут все короче и короче.
А память имена надёжно спрячет,
И в доме заплутаю среди ночи.

Повалит на кровать меня простуда.
Снежинка сядет – тотчас упаду я –
безвредной, безобидной и сутулой,
старушкой-божьим одуванчиком я буду.

Тогда, сынок, ко мне ты приезжай-ка:
и поворчи – я покиваю кстати.
Ты испугаешься – какой я стала жалкой,
а я… я отогреюсь в твоем взгляде.

Ну а потом – тебя ждут важные задачи.
Воротничок тебе поправлю на пороге.
Ну а потом, наверное, поплачу.
Ну а потом твое я имя позабуду.

*

Превод на руски: Мария Ширяева

На български е така: Мракът