Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.
Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.
Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!
Благодаря! ❤ София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.
Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.
Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂
Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.
И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.
Голяма красота.
Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им
и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?
И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.
„Жената се прекръсти и нагази в тревясалия двор. Отключено беше, ала вътре нямаше никой. Не гореше нито кандило, нито свещ, светлина идеше само откъм открехнатата врата и в първия момент Малтица не можа да разбере защо иконите са такива и защо всеки от изписаните светии я гледа с толкова много очи. Влагата беше направила това. Навярно столетия наред при дъждове плочестият покрив беше протичал, а зографите сетне бяха замазвали повредените стени и върху предишните образи бяха рисували все нови и нови – с други очи и по-инак протегната десница. И защото там бяха слагали най-силните си бои, на подкожушената мазилка бяха останали само ръце и очи, очи и ръце и цялата църква сега се взираше в току-що влязлата жена, сякаш отдавна я беше чакала. Не искаше молитва от нея тя, не искаше свещ и многооките светци не я благославяха, а сякаш я заклинаха за нещо голямо и важно с избелелите си от дъждове и столетия пръсти. Малтица притисна ръце към гърдите си точно там, където преди малко беше носила писмото, поклони се на олющените стени и с безшумни стъпки излезе навън.“
Не помня от кога не ми се беше случвало някоя книга толкова да ме увлече, че да не мога да я оставя. В леглото, чета, протягам ръка да угася лампата, без да спирам да чета, и след няколко страници ръката ми все така е върху копчето, а лампата свети и историята си върви.
Разказано е много интересно! Мисля, че тайната е в езика, цветен и звучен, в самото разказване – защото ако кажа, че историческите четива са ми кой знае каква слабост – ще излъжа. Интересува ме човечността, това, което се случва в живота на един човек и го прави човешко същество – природата, която го окръжава, домът, трудът, връзките с хората и с небето.
Така че „Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова не е точно историческо четиво. Събитията се развиват през Възраждането, в края на турското робство и първите години (година) след Освобожданието. И ако има история, тя е история на човечността.
През цялото време бях с усещането, че чета любовен роман, за голяма любов.
И е така, и не е.
Това е любовен роман, защото езикът разказва любовно за Малтица.
А пък Малтица е най-мразената жена в едно изолирано село, мразена и от хората, и… не е мразена от Бога, но е мразена от попа, значи, да речем, от църквата. Родена в богато българско семейство, спасена от удавяне от майчината любов, отгледана от бедни турци, израснала при не много богати българи, с мъж, който не се сеща да й каже дори, че я обича, па макар и после Отечеството…
Цялата книга е за това, че Малтица е светица, от непризнатите, но от най-истинските.
Историята ме подсети за „Майка нощ“ на Вонегът. През Втората световна война един човек предава по радиото информация в полза на съюзническите войски, но за да не го хванат, предава данните кодирано по време на едно най-люто профашистко предаване. Така става най-мразената личност, а контактите му със съпротивата са били така тайни, че той вече няма връзка с никого и никой не може да потвърди, че не е бил на страната на фюрера. Книгата започва така: „Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво — просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.“
В очите на хората той беше отявлен фашист, тъй както и Малтица в очите на селяните е турска гювендия.
(Ама много са ми смешни тия две думи! Има и други такива, които си опитвах на глас, докато четях. Има, но поне на мен историята ми вървеше гладко и разбираемо, не е прекалено, а е красиво, и нямаше мъки като с Георги Божинов.)
Ще ви кажа колко е интересно: татко ми така се зачете, че не чува, когато майка го вика за обяд. Чете, и все възкликва – „Много страшно!“
„Ще се спука тоя лед ами, той е несигурна работа, по средата може да е дебел, ама накрая, накрая?!“
„Това всичкото е истина! Това момиче, дето е написало книгата, го е живяло тоя живот, то не може да седнеш и да го измислиш.“
А ми я подариха преди месец. Аз се чувствам виновна, че толкова страхотни хора ми подаряват книги, а аз не смогвам да ги прочета. Особено ми е мъчно, ако някой е написал книга и ми я дава, и знам, че му трепка отвътре какви думи ще получи в замяна, пък аз в много от случаите – нищо.
Имам план. Когато още малко остарея, ще се кротна, ще имам много време, и ако даде бог да виждам, само ще чета. Тогава.
И така, след цял месец отлагане, започнах „Грехът на Малтица“, прочетох я за два дни, като в часовете, в които не можех да чета, защото бях на театър, на опера, на работа, готвех или пиех кафе, все така се носеше в ума ми омарата на историята, снегът, кафето във филджаните, лаят на кучетата, разговорите, които тя водеше наум с детето си, преди да го загуби, водата от кладенеца…
Увлекателна книга, красив език, прекрасна Малтица.
Преди малко се върнах от Нова Загора. Там в сряда вечерта гледах постановката на Станиела Хаджиева и ТА „Мигчета“ „Принцесата и граховото зърно“. Написах тази пиеса, а Станиела страхотно я е доразвила, за да има роли за повече деца, а също и защото така е много по-хубаво. Ако някога дам пиесата някъде да я играят, ще предложа този разширен вариант. Много ми хареса! Да знаете колко беше приказно и празнично. Всичко беше обмислено, пипнато с ръка, вдъхновено и красиво. Направих куп снимки, 99% от тях не са на фокус, и пак са ми ненагледни. Сигурно от Нова Загора ще ми изпратят хубави снимки, но не мога да чакам, ще споделя моите, сърцето ми прелива от радост и обич. Искам винаги да се познаваме и винаги да сме приятели, и да се видим пак. Прелестни грахчета! 🙂
Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?! – Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса! Какво мислите, че отговорих аз? – Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам! Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.
Чудна корица!
„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.
Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.
А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.
– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!Има още →
Пригответе се да бъдете вдъхновени, защото ще ви разкажа за една чудна книга!
Нали знаете как от време на време се влюбвам в книги, сън не ме хваща, само се радвам и тичам от човек на човек, и показвам какво си имам. А пък тази специално е с твърди корици и цветна и приветлива, а вътре е обяснено с красиви снимки и с ясни думи как човек може да измайстори разни чудеса от вълна. И защото вдъхновението ще ви сграбчи, към книгата има пакет с мънички сладки кълбенца вълна, за да можете веднага да опитате.
Ама какво приказвам и аз, вижте това хубаво интервю, в него авторката сама споделя за пътя на книгата. Такова чудесно момиче!
Хоп! Още едно интервю, от което съм взела следващата снимка. Благодаря!
Аз си намислих да опитам да направя нещо от показаните проекти и така да демонстрирам колко е лесно и удовлетворяващо, обаче както обикновено се унесох и направих нещо друго, ръцете ми си правят каквото искат. Този път направиха кукла, която е по-хубава на живо, отколкото на снимките, честно!
Има нещо особено специално, ще го кажа ей така, както е, защото и тя така говори (ако не сте кликнали да видите интервютата). Йовка има две деца, момче и момиче, и момичето е с аутизъм. Сигурно не е лесно, обаче то пък кое ли е? Каквото дойде, трябва да се справим възможно най-добре, нали така?
Та, по този повод, ако човек си купи книгата, същевременно ще направи нещо чудно хубаво и добро. Всички приходи от нея ще бъдат вложени в изграждането на терапевтичен център за деца със специални нужди. Това ми е любимо – да се чувствам добра по начин, който ми е лесен и приятен. Нали?
Ето ми го произведението. Като гледам, с това ще се занимавам в следващите дни, защото много ми хареса!
Когато човек отдели от времето си и посети някой спектакъл, примерно оперета, той винаги печели.
Хубавото представление му доставя радост и наслада. То е естетическо преживяване.
Не-хубавото представление, от своя страна, е философско преживяване.
То буди у човека изумление и го тласка към размисъл.
Кара го да си задава въпроси като:
– Какво правя аз тук?
– Щом историята е оставила дадено заглавие да потъне в забвение, какви вселенски сили карат някои хора да го ексхумират и да го турят на показ на сцената?
– Какъв ли злодей е бил този и този певец, щом кармата тъй жестоко му се подиграва (подритва го, пържи го, скача му по главата). Това, да се родиш с дарба, да я осъзнаеш, да работиш от детска възраст, да се изучиш в консерваторията и другаде, да изпееш толкова велики арии, и после да те кльофнат в някоя безумна постановка. А кажи ми? Разковничето сигурно е в някой предишен живот, няма друг начин.
Важи и за музиканти, хористи, балет.
– Оперетата, да речем, е комична. Това се разпознава по костюмите, въртенето на очи, правенето на смешки тип „Комиците“, женския бой, пиенето на очистително, пърденето, насирането и други физиологични изблици, използвани като кулминация на веселието, развръзка на конфликта и като цяло, като деус екс махина (лошият се е осрал, следователно е победен).
Следва ли, че всеки, който се е осрал, е победен, следователно лош? (В това число постановъчният екип?)
– Е ли възможно чувството за нереалност и неадекватност да идва от зле подбраното място? Ако дадена оперета се представи в някой бар, примерно в Тортуга, не би ли било по-хармонично и оправдано това и именно това изобилие от определени изразни средства?
– Бива ли да се ходи на оперета трезвен и това не затваря ли чакрите на зрителя, като го прави неподатлив и непропусклив за авторовите послания?
– Хубавата музика оправдава ли необяснимите и не дай си, боже, нелепи творчески решения?
– Ако преобладаващата част от публиката се смее и се забавлява, а конкретен зрител се мята в крайни състояния на изумление, съжаление (към изпълнителите и към себе си главно), потрес и нетърпение да се махне от залата, е ли това художествено преживяване, естетически феномен, вид катарзис?
– Какво разбирам аз?
Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача – художествения ефект – изкуството си служи с минимум от средства. Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил. Не само една откъслечна мисъл – афоризъм – е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент. Стил: синтез: фрагмент. Изкуство: стил: фрагмент. Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект. Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство. Фрагмент значи: да не кажеш всичко.Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета. Логиката е анализ. Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено – от стилно гледище. (Гео Милев, „Фрагментът“)
Толкова е магическо, че ти се приисква да умреш. Толкова реалистично, че ти се налага да продължиш да живееш.
Прочетох „Една и съща река“ и вече цяла седмица се опитвам да се освободя от нея. Говоря за нея, за стила, за героите. Изнесох цяла лекция пред мирни граждани в „Хеликон“, разказах я на Мима Атанасова в библиотеката. Сега и в блога си, в това злачно пасбище, ще разкажа нещо, дано се успокоя.
На всички казвах – това първоначално е било разказ, един приятел си го спомни и спомена някои важни неща – Пирина, циганчето, крастата. От разказ да направиш роман, който да е толкова единен, едновременно стегнат, целенасочен и изобилно преливащ от детайли – за това се иска голяма сила. Да започнеш от много висок тон и да пееш високо, силно и вярно до края не е по силите на всеки. На малцина.
Така казвах, но снощи разбрах, че и сама не съм подозирала колко много съм права. Отворих отново книгата, за да си потърся цитати, с които да подкрепя мислите си, започнах пак да чета от началото, и установих, че тя всъщност започва лекичко. Започва рехаво и става все по-интензивна като емоция и напрежение. Станала съм жертва на ефекта на сварената жаба – снощи четох пак старата статия – ако топнете една жаба в гореща вода, тя ще скочи, ще избяга, ще се спаси; ако водата е топла и температурата се покачва постепенно, жабата ще се опитва да се нагоди към бавните промени, а когато стане непоносимо – вече няма да има сили да избяга и ще се свари.
Значи, осъзнах аз, в „Една и съща река“ емоционалният градус не се поддържа висок от началото до края. Става все по-горещо. Става толкова горещо, че изроди откриват любовта, църкви рухват и пак се издигат като при земетресение, луната се натрошава на парчета и пада в блатото, и от всяко парче пониква лилия, от гробовете израстват череши, а всичко завършва в усмивка, лека като сянка на кос.
Разказът тече по няколко начина, езикът не е като една река, като много реки е, една пресъхва, друга се забързва. Историята пулсира на тласъци, миговете се разгръщат в подробно повествование, а месеците се сгъват в едно чувство, повторено безброй пъти, оставено на и без това вече възпаленото въображение на читателя. Повторенията на отделни фрази, някои съвсем безсмислени, превръща цели страници в заклинания.
Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.
Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.
Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.
Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.
Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.
А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.
Пиетро Маскани
Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.
Пиета
Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?
Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.
Туриду и Сантуца
Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!
Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.
По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.
Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.
И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.
Да кажа, че „География на гения” ми харесва, то ще е все едно да кажа, че харесвам Слънчевата система.
Слънчевата система е толкова категорична, голяма по размери, изпълнена със замах и преливаща от изненади, че то на нея й е все едно дали Мария Донева от Стара Загора я харесва.
Обаче пък да си читател и да пропуснеш „География на гения”, ще е все едно да пропуснеш Слънчевата система.
Пиша тука тез хвалби и се смея, и ми е весело, може би защото съм в театъра, чакам едни снимки да се покатерят на сайта на театъра с присъщата им костенуркова бързина, навън вали сняг на парцали, общинското парно грее, та се кине, а аз пия горещ шоколад с добавена капка уиски в прилив на вдъхновение и в разрез с трудовата дисциплина.
Пия си шоколада и гушкам „География на гения”.
Тя е дебеличка, топло жълта, с чаши гениален чай върху твърдата корица. Много красива, в духа на предишните две книги на Ерик Уайнър – „География на блаженството” и „Човек търси Бог”. Много обичам красиви неща. И безупречни неща обичам.
А най ми е любимо да получавам нови знания по чаровен и забавен начин. Според мен това е книга, която може да се чете и от ученици и други новаци в света на идеите, и от хора с познания в различни научни и и художествени области. Искам да кажа – Ренесансът във Флоренция е тема, която силно ме вълнува, чела съм книги по темата и съм виждала Сикстинската капела с очите си, затова бях страхотно ободрена и зарадвана да науча куп любопитни подробности от личния живот на най-великите творци от онова общество и време, да си ги представя, поставени в контекста на тогавашното ежедневие, политика и стил на живот.
За Ханджоу пък не знаех нищо, преди да започна книгата. А я ме вижте сега!
Това е книга, която едновременно провокира, ласкае ума и радва сърцето. Определено е обогатяваща.
”География на гения” е в жанр, създаден лично от Ерик Уайнър – несравнима с нищо друго сплав от история, журналистика, пътепис и жизнеописание. Поставя повече въпроси, отколкото са отговорите по страниците й. Погледът върху историческите и антропологичните проблеми е толкова широк, че всяко изречение би могло да бъде отправна точка за ново, по-задълбочено проучване, ако на някой му стане интересно точно това. Или онова. С хубост и блага обилна, тази книга, макар че я прочетох (два пъти!) в края на 2016, със сигурност ще бъде сред най-важните ми книги за 2017.
Аз съм горда собственичка на предишните две книги на автора, но още не съм ги прочела чисто целите. Може би защото ми ги подариха и не съм ги изстрадала (първата я получих срещу заек, втората като дар). Ето, сега ще си ги прочета подробно и последователно.
Макар че те не настояват да бъдат четени задължително точно така. Могат да се четат и в произволен ред, според вдъхновението. Примерно, надявам се Иво да прочете главата за Единбург, за какво мръзне там в тая ветровита Шотландия, нека да научи нещо. Нека да научи още нещо. А хване ли се да прочете една глава, книгата после няма да го пусне.
Когато за пръв път я взех в ръцете си, пихме кафе с Миленка в Дръмс, отваряхме си на произволни страници, да видим какво ще ни се падне. Аз отворих на абзац за древната китайска поезия. Миленка – на една история за Моцарт, който композирал дори в момента, когато жена му раждала първото им дете и вложил толкова много от емоциите си, че после музикантите не можели да повярват, че е възможно да има такова произведение и питали дали не е станала грешка при преписа на нотите. Живи хора! Какво е имало в стаите им, какво са обичали да похапват, къде са се разхождали и какво срещал погледът им сутрин, когато излязат от дома си.
И вдъхновяващо, и утешително четиво. Например някак почувствах прилив на сила и на доверие към света, когато прочетох, че промените, безпорядъкът, дори сътресенията в обществото са задължително, макар и не достатъчно условие за раждането на нови идеи. Значи не сме се мъчили напразно и интересните времена не са само проклятие, а и източник на надежда.
Редно е да предупредя за нещо. Докато я четях и дори седмици след това постоянно ми идеше да я цитирам. И понеже не можех – да я преразказвам. Така ми изпълни ума, че после все се сещах за нея, а когато хората наоколо не са я чели, допускам, че е имало риск да им досадя с тия гении. Минимален риск, но нека не го оставим неотчетен.
Много ми е приятно също, че Ерик Уайнър е написал точно три книги, и те всичките вече са достъпни на български език. Един път да сме в крак с времето.
Добре. Да видим кой абзац ще ни се падне, за да сложа произволен, но сто на сто приятен финал на този текст (че трябва и да си тръгвам, преди снегът да е затрупал всички улици между театъра и стадиона)
Стр. 164, сладурчета мили! Тя започва така:
”- Една. Почти.
– Е, през петнайсти век една книга е струвала горе-долу толкова, колкото струва една кола днес. Така че можеш да си представиш какво е означавало да имаш библиотека, колекция от, да речем, сто книги. Все едно да имаш сто коли днес. Когато някой през Ренесанса притежавал сто книги, всички го наричали „учен”.
– Защото е притежавал книгите?
– Защото е имал качествата да ги притежава. Защото, за да се сдобиеш с книга, за да вземеш решението „Коя трябва да бъде следващата?”, е трябвало да знаеш нещо за ценността й.
Сега разбирам защо книгите са оковани. Хуманистите вярвали, че в тях се съдържа най-малкото тайната на живота, така че пристигането на нов ръкопис било посрещано със същия ентусиазъм, с който ние посрещаме новия модел айфон.”
Хайде още на едно място да ви отворя за разкош. Средата на стр. 287:
”Отново сме в пежото, а Фредерике се е върнала към своята класация на композиторите. Музиката на Густав Малер е най-виенска, казва тя.
– Тя е като никога несбъднало се щастие. Като болка в сърцето. Толкова тъжна. Като живота. Музиката, добрата музика, е „износ на тъга”.
Фразата ми харесва. Тя ми дава една съвсем нова перспектива не само към музиката, а към всички форми на изкуството. Творците са във вносно-износния бизнес. Те са по-чувствителни от нас, както видяхме, и внасят страданието на несъвършения свят, обработват го, пресътворяват го в изкуство, след което го експортират, с което намаляват своята тъга и увеличават нашата наслада. Една перфектна симбиоза.”
И три (за късмет и от лакомия). Стр.112. О, тук сме в Китай!
„Ето ви и един пример за палавост по заповед отгоре. Една от големите автобусни компании в Ханджоу пуснала линия „KI55”. Комбинацията от букви и цифри наподобява английската дума “KISS” (целувка), и всички започнали да я наричат така. „Автобусът на целувките”. Хората се возели на „Автобуса на целувките”, дори ако не отивал в тяхната посока. Безумно непрактично действие за един иначе извънредно практичен народ. Един ден линията била спряна. Нямало вече „Автобус на целувките”. Хората били възмутени. Започнали да пишат писма до централните вестници. „Върнете ни автобуса на целувките!”, настоявали те. Историята завършила без хепиенд. Властите останали непоколебими.”
Започвам да пиша за тази книга, без да знам какво ще пиша.
Чувствам се смазана. Татко ми оставя чаша ментов чай до мишката, заповядай!, ръката му трепери и знам, че медът е прекалено много. В любимата ми чаша.
Не съм се чувствала така смазана от книга от… от онази книга на Буковски за работата в пощата. Само че тук няма секс и пиянство до продънване. Само труд, път и безнадеждност. „А Бог се смее“ разказва за пет години блъскане по пътищата и за повече работа, отколкото аз съм изработила за 40 години.
Купих „А Бог се смее“, защото Мария Станкова ми е приятелка във фейсбук, а аз се отнасям сериозно към тези неща. Не бях сигурна, че ще прочета книгата, но когато смяташ някого за свой приятел, цениш труда му, нали така?
Разгърнах я и разпознах някои изречения – чела съм ги в движение във фейсбук в реално време – когато нещата са се случвали.
Носих я няколко дни в чантата си. Пъхнах я в раницата, когато тръгнах да изпращам Иво, сладкото ми дете. Отворих я да я чета през рев.
Тази книга е убиец.
Хората откриха вода на Марс. Отворихме прозорец към Афганистан с книгите на Халед Хосейни. Всички имаме близки в чужбина, всички гледаме публицистични предавания по телевизията.
Нищо не знаем. Това ще ви кажа. Нищо не знаем.
Не знам защо никой не е разказал тази история. Нали половин България изкарва евра в чужбина. Младите деца учат и ходят на студентски бригади, те си знаят какво преживяват, Бог да ги пази. Ами жените, зрелите жени, на 40+, 50+, 60+, те къде са?
В книгата на Мария няма мъже-гурбетчии, това е книгата за жените, които скитат да изкарат пари… Даже не за парите, знаете ли, книгата на Мария е за бездомниците, все едно къде в Европа, в България включително.
Аз не зная защо тя не си е намерила място в България. Аз такъв конформист ли съм, че живея, ето ме, аз съм потънала в любов и го знам. Защо тя не си намира място?
Мисля, че това е книга за съдбата. За неудобните хора. Феноменална книга, искрена в този лъжлив свят.
Само че и аз съм искрена, явно аз по-добре пасвам, не знам.
Сега на върха на пръстите ми има едно ново изречение, умът ми се чуди, но ще ги оставя да го напишат.
Красива книга.
Безжалостна книга за смешни, жалки човечета, за луди старци, за летящи хлебарки, за маратонките на мъртвия наркоман, пълни с кръв
и за добри хора, за Тоскана, за Рим, за въображаемата стая и за излекуваното око на котето, което спи на възглавницата и пречи, за Енио и Ернестина
Смазваща книга, могат да я прочетат само смели хора.
Аз не зная какво трябва да направя сега.
Но ще изпия ментовия чай преди да е изстинал. Ще си обърша носа, ще натисна „Публикувай“, ще ви кажа, че Бог не е спирал да се смее.
Годината започна с пътешествията с „Тя се наслаждава на дъжда”. Попътувахме добре, дори ни хвана снежно бедствие след срещата в Плевен, незабравима работа.
Литературният клуб „Без заглавие” завърши първата си година и започна втората. Сега това е най-любимото ми време и място, с децата.
Имахме концерти с Марина, Венци и Антони, последният концерт за годината беше преди няколко дни и още не ме е напуснало чувството за щастливо спокойствие.
Написах текст за марша на Втора тунджанска механизирана бригада и на Трети март в операта го изпълниха за пръв път, страхотно вълнуващо беше.
Написах песничките за една куклена пиеса, и толкова ми хареса това занимание, че по-късно написах още една пиеса, по „Принцесата и граховото зърно”, мисля, че това е най-хубавото нещо, което написах през 2016.
Работих в Дневния център „Свети свети Козма и Дамян”. Написах драматизация по романа „Бабата-бандит” и я поставих там. Играхме пред публика, дори на второто представление аз играх ролята на Бен.
Отново имахме курс по рисуване с Тошо Стефанов, прекрасни часове. Много ми се рисува.
Уших безброй играчки.
На Яница Нешева й хрумна прелестната и великодушна идея да ме извика да водя един оперен концерт, а накрая като бис и изненада и аз пях. Никога няма да забравя репетициите и самия концерт. И концерта на Библиофония, на който мяукахме пак.
Правихме кукли с приятели в Камчия и Киселчово.
В края на годината излезе „Любовта идва”, най-хубавото за мен е, че Иво направи корицата.
И че Иво е здрав и си учи уроците, а сега в момента е във ваканция и спи в другата стая, дойде си за няколко дни. А майка и татко са при мен, огънят в печката гори, и ние сме си заедно. До преди малко говорихме с кака по телефона, сега си почиваме и после пак ще й звънна.
Мария Донева 