Една зелена чаша,
забравена на пикник,
ужасно се уплаши:
Тук няма как да свикна!
Полазиха я мравки,
когато си представи –
ще бъде подигравка
за гущери и крави.
Дъждът ще я налива
и слънце ще я пие,
а мишката плашлива
от бухал ще се крие
в зелената й шепа.
Но аз съм градска чаша!
Тревата й прошепна:
Не, ти си вече наша.
Светулки – нощна смяна,
допиха й кафето.
И чашата остана
самичка под небето.
Познавате ли дон Хосе,
дресьора на бълхи?
Той пази пустото шосе
и храни се с трохи.
Той е чаровник-хулиган,
и знае две-три ноти,
а въздухът е препикан,
и той гризе живота.
Той има мигли на крадец,
разтурена походка
и смешно скачащо сърце,
нахапано от котки.
Назад в студените страни
се връщат мислите ми черни.
Между перата им звъни
кристален сняг и шум вечерен.
По мокри клони без листа
те кацат – плодове отровни.
Кълват по болните места,
не хубави и не любовни.
Ятата им се връщат пак
със ветровете и мъглите –
грабливи мисли, пълни с мрак,
които нощем ме сполитат.
С навити крачоли
мъгливи тополи
прекрачват през плитката есен.
Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.
Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.
Ванилия. Канела.
Кора от портокал.
Мирише на неделя.
До късно си стоял
и се събуждаш бавно.
Кафето е разкошно.
Денят потегля плавно.
Какво ти трябва още?
Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте
всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.
И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
и те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…
Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,
да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.
Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.
На какво се надяваше?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…
Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.
Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.
(приказка за Соня)
Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,
всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,
Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни
слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.
Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга
на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.
Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.
Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–
Този мъж не е случаен!
Нито шапката му. Там
мисъл някаква витае –
той си я разхожда сам,
води я във зоопарка,
смешни песнички й пее,
храни я със гледки ярки,
като ходи, я люлее…
Тази мисъл е неясна,
вечно се върти и шава –
в шапката му й е тясно.
Кой ще я търпи такава?
Ала той си я отглежда.
Свикнал е да си я има.
Няма никакви надежди –
просто тя му е любима,
и така си я повтаря
от неделя до неделя.
В шапката си я затваря,
с никого не я споделя.
Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен във свои звуци.
Още нося лятното си тяло,
а пък то е тънко за мъглата.
Ветровете го обгръщат цялото
и го вдигат леко над земята.
Доверчиво гали дъждовете,
глупаво във къщи ги прибира.
Щом луната ледена засвети –
вижда се, през кожата прозира.
Топлината вече е изпита.
Пръстите са влажни и студени.
На кълбо се свива, беззащитно,
тялото, за лято пригодено.
Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.
През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.
