Ловджийско коте – сред доматите
преследва някакви вредители.
Наднича хищно през листата.
Праисторически родители

то има, и сега в момента
е саблезъбо и уверено.
Прикрива стъпките си с мента
и кихва важно и наперено.

А щом се разхвърчат врабчетата
и от високо му се смеят,
измяуква: Дишайте, момчета.
И ги оставя да живеят.

🙂

Август протяга се дълго и бавно –
топлото време разглезва.
Мокър след банята стъпки оставя.
После следата изчезва.

Гледа в хладилника – алена диня.
Август багажа си стяга.
После чак, мисли къде да замине.
И засега го отлага.

Мария

Кукумявка една
си разхвърля крещенето,
после пак – тишина,
и искри от топенето,

и светулки, звезди,
и лъщят песъчинките,
и луната блести
и си ръси стотинките.

Блага, галена нощ
с топлината на тялото.
Гладък летен разкош
от потапяне в цялото.

TT

А пък бухал един
си брои перушината,
необятно самин,
като край на годината,

и полепват от мрак
часовете в махалото,
и вихрушка от грак,
сенки, скъсали с тялото.

А в мастилена нощ,
със индиго по клоните,
ти предлагат за грош
на луната поклоните.

Магазинът за хубави камъни тук не затваря,
и красивите камъни никога няма да свършат.
Те са всички различни и никой не ти се повтаря,
и морето ги мие, a слънцето после ги бърше.

При такова обслужване как да не бъдеш доволен,
щом усмихнати, топли и дълги, и щедри са дните?
Със препълнени шепи, безгрижни и леки, разголени,
сто безплатни съкровища в час ти поднасят вълните.

Щурците регулират небесния поток,
подсвиркат и размахват кафявите си лакти.
Звезди нетърпеливи, приготвени за скок,
потропват и се смеят и своя ред дочакват.

Затичват се и после се мятат през глава,
и драскат по небето със светли тебешири.
Кой може да заспи при всичкото това –
звезди отгоре падат, щурци отдолу свирят…

Кукумявка една
си разхвърля крещенето,
после пак – тишина,
и искри от топенето,

и светулки, звезди,
и лъщят песъчинките,
и луната блести
и си ръси стотинките.

Блага, галена нощ
с топлината на тялото.
Гладък летен разкош
от потапяне в цялото.

Храбра млада костенурка
с лъскав фотоапарат
в приключения се гмурка
(две напред – една назад)

В куфара й – рокля бална
с цвят на паднали листа
Тя е плавна, танцувална,
но й пречи скромността.

Тиха е, цени уюта
и сега, на дълъг път,
в корабната си каюта
украсява всеки кът.

Сувенири, талисмани,
чашки, романтичен шал
От респект към капитана –
поглед нежно заблестял.

И че се е престрашила
да се грабне да пътува,
някак е задълбочило
радостта, че съществува.

Тя се смее, тя сияе
и предметите прегръща,
и не ще да си признае,
че й се прибира в къщи.

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Лятото в разгара си кара колело,
на гърба му ризата трепка. Всичко пари,
и като забравен сутринта котлон
нажежено слънцето плаши със пожари.

Жегата озъбена съска и звъни,
и засъхват жабите в локвите изпити.
Като срамежливи бременни жени
свеждат слънчогледите тежките си пити.

Ще се гмурне в сенките, за да се разхлажда,
шепа джанки кисели ще си набере
лятото жадувано, пламнало от жажда –
непосилно хубаво, в повече добре.

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то се трупа на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

Небето пие от земята
и затова е прашно цялото.
И паркът окосен отмята
на сенките си одеялото.

Врабци се мият край пръскачките
сред капки и дъги дантелени.
Жени разсеяно провлачват
походките си карамелени.

Неделно сънено живуркане,
зашеметено и безцелно –
безплатна шарена притурка,
подпъхната под понеделника.

Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси ,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аналгин не ме спасява,
и мрънкам – зъби как да стисна! –
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…