Знам си, че използвам често
„топло, кротко, тихо, меко“.
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,

но каквото и да кажа –
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.

Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

И от радостта погалени,
чувстваме се леки, чисти,
в златно и искрящо алено,
или в синьо и сребристо. 🙂

За всеки цвят си има време.
Аз пак пристигам доста късно.
Нюанси в цветовете дремят –
например бяло, ала мръсно.

Например синьо – хематомно.
Например розово за бебе.
И алено, ала огромно –
когато виждам точно тебе,

градински стрък от странна бабка
на улицата как купуваш.
И тъмно – като ме очакваш.
И светло – като ме целуваш.

Тази сутрин един клип на Сезария Евора ми разби сърцето.
Зная песента, но точно този клип…

Той ми напомни за това стихотворение.

То е детско и смешно.

Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.

Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.

От Тошко:

Той е муден и масивен.
И със самочувствие.
Не изглежда агресивен.
Всъщност – по предчувствие.

Щом излиза, ще го прави
бавно, с достолепие.
Як е, лапите са здрави.
И без раболепие.

Не обича да го пипат,
но понася галене.
Само със очи те пита,
ако чака хвалене.

Тих е. Не ръмжи, не лае.
Но си има мнение.
Просто, мястото си знае
с кучешко търпение.

Има мисия да пази
всичко важно в къщата.
И го прави без да мрази.
Сетне – нищо, връща се.

Казваш си, че нямаш нужда –
не му ща услугите!
Ала при заплаха чужда
Бог да пази другите!

. 

Всеки ден прикотквам смисъла 🙂
*
Той е скитническа гад –
в къщи рядко се задържа.
Връща се умрял от глад,
но не дава да го вържеш.

Идва целия в бълхи.
Идва рошав и нахапан,
с шоколадови трохи
и със меча кръв оцапан.

Спи във твоето легло,
а във чуждо се събужда.
Да го чакаш е тегло
да го търсиш – няма нужда.

Той е пътник и дивак,
ту е сладък, ту е кисел.
Ти го пъдиш – идва пак.
Викаш ли го – няма смисъл.

Той оставя мокри стъпки,
драска пода с кални лапи,
и със острите си зъбки –
ти го галиш – той те хапе.

Трудно се опитомява
и не се предава бързо.
Иде ти да го оставиш,
само че си се привързал.

Затова ще се търпите
все така и занапред,
ти – калта, прахта, белите,
той – досадния ти ред.

Свита на топло, а с ледени крайници,
искам да спя, но не идва сънят.
Гледай ги мечките – мъдри бозайници,
лягат и цели пет месеца спят.

Хъркат доволно, сънуват прилежно,
хич не им пука какво е навън.
Виж костенурките! Виж таралежите!
Хайде на бас, че се хилят на сън!

За какво са им звънци
на елените чудесни?
Горе няма хубавци –
катаджии да ги стреснат.

На небето няма сняг.
Трафикът е символичен.
Дядо К. е веселяк,
явно той джангър обича.

Или ангели се моткат
по небесните первази.
С тази чартърна разходка
дядо може да ги сгази.

Не е хубаво елени
да ти стъпват по крилата.
Вятър ечи! Балкан стене!
Jingle bells!
Нощ свята.

*
От тук. 

През пет минути токът чезне.
Мониторът като залезне,
умът ми става безполезен,
по-тромав от изкълчен глезен,
безделен, кисел и проклет.
Преди да има интернет
за мен загадка е дълбока
кому е бил потребен тока?

*

Нямам интер, нямам нет.
О, житейски дял проклет!
Няма нови коментари,
бъбрене с другари стари,
няма песнички за слушкане,
няма виртуално гушкане,
никаква кореспонденция…
Тъна в мрачна абстиненция.

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

Слънце киселичко, дребно
като ябълчица дива.
Изостанало последно,
зъзне и се свива.

Мокри облачни грамади
тежко го затискат.
И на мястото му сядат.
И с вода го плискат.

Слънце, ябълчице сладка,
пълна с витамини!
Потърпи. Ще е за кратко.
И това ще мине.

Тъжничко и тихо.
Зимно и горчиво.
Думите се скриха,
станаха плашливи.

Станаха бодливи
като таралежи.
Пръснаха се, диви,
стреснати и нежни.

Неопитомени,
остри и корави.
Малки, но решени
да се защитават.

Как да ги извикам?
Остри и разумни,
парят ми езика
зимни трудни думи.

Автор ТТ
сряда, 20 април 2011

Вдиш – издиш. Шумолят дробовете
и сърцето хлопа своя ход.
Мускули и нерви – робовете,
ми прислужват, правят ми живот.

Сменят се в обмяна веществата.
Чувствата, и те са вещества…
И така усещам естествата –
що съм аз сред други същества.

А когато дойде ми нагоре
и се случва всичкото напук,
книжчица със стихчета отворя.
От Мария. Или някой друг.

:)))))))))

Ей-сегинка се появи, щото чатех с Мария

Домашният вятър скучае и всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Останал е сам и от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат…
Изглеждат щастливи. Той леко прилича на тях,
но още е малък. Плашлив е, и само наднича.

Без нищо да прави се чувства така уморен,
все нещо очаква, а даже не знае какво е,
и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.

Домашният вятър си мисли как тръгва на път –
когато се сменят сезоните, става тревожен.
Мечтите му пърхат, политат, пътуват, валят,
но той да напусне дома си не смее. Не може.

В студеното време прозорците стискат стъкла,
вратите заключени топлото пазят и скриват.
Домашният вятър със нежните, крехки крила
във прашния плюш на завесите тъжно застива.