Запуши си ушите. Чакай, по-добре аз.
Някой път не е никак приятно у нас.
Много страшно се карат. Ама ти ги обичай!
И недей да ги гледаш. Казах ти, не надничай.
Зад дивана е тясно и по-малко се чува.
Ако някой те търси, на заспал се преструвай.
Те ще спрат. Още малко. Ето, млъкнаха вече.
Ти пък се разрева, малко плюшено мече…
Официална строга нота към себе си на младини!
Какво ще подобри живота ми, без много да го промени:
Не си дебела! Довери ми се – това от снимките го знам.
Да, даже и на най-нелепите, на тези, дето те е срам
като ги гледаш, и на тези, които те изпълват с бяс,
какво момиченце си… Леле! Какво момиченце бях аз…
Не си ненужна, жалка, смешна, неловка в модните неща.
А и да беше – много важно, да не е краят на света?
Да знаеш колко е трогателно това, че всеки ден грешиш.
И сто пъти да се заричаш, пак с грешките ще продължиш.
Наивността ти упорита във навици се вкаменява.
Звуча навярно снизходително, но всъщност ти се възхищавам.
Детенце, как да ти се скарам, как мога да ти дам съвети,
когато е пределно ясно: ти си по-умната от двете ни.
Защо се събуждам със болка в главата?
Защо е чаршафът на топка в кревата?
Край мен – стадо тежко преяли комари,
кракът ме сърби и ухото ми пари.
Защо няма кой да направи кафето?
Защо под прозореца не е морето?
Защо е съдбата ми толкоз нелека,
че утре съм даже и на зъболекар?
И как се очаква от мен оптимизъм,
щом зная, че трябва след час да излизам?
Лъчи като мечове слънцето вади,
а аз се втечнявам на локви и вади.
А още е осем часа! Ами в три?
Я спри се бе, юли! Наистина, спри.
Недей да се свършваш. Стой тука. Постой.
Такъв, отвратително жегав, но мой.
Така бързо всичко се сменя. Изчезва.
Което се позадържи, ме разглезва,
а после и то си отива – и край.
И лошо, и хубаво – всичко ми дай.
Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.
За някои работи трябва кураж.
Във Пловдив на главната – време за плаж.
Онез бели шатри не са на везира –
Алея на книгата там се намира.
Там книги продават, мастило се лее,
от жега люти, пред очите чернее,
там слънцето спряно сърдито пече…
Обаче човека като го влече,
надуши ли книги – за него е рай.
Не знам колко градуса по Фаренхайт
и колко по Рихтер, Шпонхойер и Карник.
Под шатрата е, меко казано, парник.
Блестят за примамка заглавия нови.
Напет господин във кошовете рови
и ценност безценна открива с отстъпка!
Книжарят потръпва от радостна тръпка!
Направил е удар… но слънчев, уви.
Все пак търговията някак върви.
Прииждат дечица, рисуват рисунки.
По Мая Дългъчева – „букви и цунки“.
И майки, които прелистват поезия.
Красива старица – виж, внукът й глези я,
държи я за лакътя, носи вода.
Една поетеса пристига, и да,
два броя читатели вече я чакат.
Маришките чайки прелитат и крякат,
Марица е близо, морето далеч.
Една стройна бабичка от Челопеч
издирва „За билките дето… от Требен…“
Виж, облаче бяло! Но шансът е дребен.
Все пак доброволците търсят чадъра.
Колежките правят ей там дъра-бъра,
а пет мафиотки – библиотекарки
подготвят комплот със книжарките жарки.
Животът кипи и асфалтът потича,
но който дълбоко и вярно обича
хартията, книгите, и да чете,
щастливецът, който отглежда дете,
самотният, който си търси компания,
със тях – книгоманът, обхванат от мания,
на здравия разум веригите чупят,
минават през пъкъла – книга да купят.
От първа ръка и със точност го знам:
и аз съм от тях, и аз също бях там!
Специално за Гери от Жанет, перпетуум мобиле и литературен герой, с любов от тепето до небето!
Този пост е безумно дълъг, но не успях да използвам функцията „More“. Поне блогът е в хармония с живота ми, няма море за мен тази година.
Лятна снимка
Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.
Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –
ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.
Милата ми мъничка родина
гледа как децата ѝ се карат.
И не си говорят със години.
Тръгват и сърцата си затварят.
Наблюдава свитите им вежди.
Слуша някой как насън шепти.
Милостиво старците наглежда.
Бавно и старателно цъфти,
не престава да расте, да ражда,
да подава жито, хляб и вино.
Да живее, без да се обажда,
мълчаливо, моята родина.
Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици –
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето й.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето й ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.
Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.
Отлагам, има време!
Сега не ми се страда.
Връстниците ми знаят,
че аз съм още млада.
Да, те са ми свидетели,
че още съм наивна
и капчица внимание
ми стига, за да живна.
Че аз съм даже малка,
едно фъстъче сладко,
и вчера се излюпих –
ако попиташ татко.
Пък имало промени…
Е, нека, за добро е.
Това, което имам,
е съвършено мое.
Синът ми ме съветва
и често ме поправя.
Каквото искам помня,
каквото мога правя.
И хич не ми се страда,
че наближавал краят.
Нали съм още млада –
връстниците ми знаят.
Всяка пролет някой се съмнява
в компетентността на цветовете.
„Подраняват!“ или „Закъсняват!“
Или едновременно и двете?
„Ами ако падне сняг?“ „Или
ако вихър някакъв се вдигне?“
„А ако изобщо не вали!“
Ами ако пролет не пристигне?
„Ама че година!“ Всеки път.
Дъжд, поледица, вихрушки, суша…
А пък цветовете си цъфтят,
нашето мърморене не слушат.
Всеки цвят гайлето си бере,
но не се отказва и успява.
Аз работя друго, но добре
ще е също като тях да правя.
Старо стихотворение.
Стара любима дреха.
Аз не съм вече същата,
но откъде се взеха
преспи от пресни спомени,
болки, за час заспали,
а във дланта ми – порив
някого да погали.
Остро и сладко чувство,
без цел, без намерение,
тайно писмо до себе си
в старо стихотворение.
Благодаря ти, че ми пращаш сънища,
в които майка ходи и се смее.
Така си мисля, че ми е простено,
че лошо и неправилно живея.
Благодаря за щедрия подарък
да си припомня сладкия й глас.
Че във съня ми някой там ме вижда
във най-доброто ми възможно аз.
Със скорост десет метра за две минути, тича:
– Не съм ти казал днеска, те много те обичам!
Изобщо, напоследък набляга на десерта.
– Забравил си кюфтетата!
– Ох, да ти имам дерта.
Личи ли си, че цял ден изкарах по пижама?
Удобна е, широка…
– Преоблечи се!
– Няма!
И без това след малко отивам да си лягам.
– Ти преди малко стана!
И аз какво се впрягам…
Изобщо, много работи са вече без значение.
Животът е по-лесен със ведро настроение.
Животът… Абе, имам какво да премълча.
Дано успея само със грам да облекча,
да стопля, да нахраня, да кротна, да завия.
И никой да не чуе, започна ли да вия.
И да не се препъне, когато се затича:
– Аз преди малко казах ли ти? Много те обичам!
Как бих могъл да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?
А ако друг на мен прилича на вид, по мирис и по глас?
Дали ще стана друг човек, гласът ми щом мутира?
Сега съм най-добър на шах. А ако ме матират?
Да, знам си името, обаче си имам и адаши.
Ами ако са ме откраднали в родилното апаши?
Преди бях бебе, а сега съм метър и половина.
Преди живеехме във къща със куче и с градина,
сега живеем в друг квартал, а кучето остана.
През лятото си счупих крак – как тъй юнак без рана? –
сега кракът ми оздравя и постоянно тичам.
Преди обичах пиле с грах, но вече не обичам.
Преди стотинките пестях, но после ги похарчих.
Сега съм малък, след години ще се превърна в старче.
Щом постоянно се променям на вид, по мирис и по глас,
тогава как да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?
Мария Донева 