Изглеждам точно както трябва.
Щом змей намисли да ме грабва,
с мен доста ще се поозори
с пет (надесет) кила отгоре.
С две думи: сбъркал би адреса.
Добре, до вчера бях принцеса,
миниатюрна, миловидна,
а вече отдалеч съм видна.
Изобщо, вече съм на плюс.
Мъже, които имат вкус,
промяната ще оценят.
Не ми е зор да ме спасят,
аз се спасявам… ако искам.
Поискам ли, избирам риска.
Решавам си по своя воля.
Когато трябва, знам да моля,
да търся помощ, или не.
Наясно съм с това поне:
макар не точно хубавица,
по стаж и опит съм кралица.

Позор ли е или слава?
Не пита, който не знае.
Един лети във земята,
друг в облаците дълбае.

Да не е врътнал компасът?
Къде са ляво и дясно?
Все нещо ги донагласят
и май не е много ясно.

И аз къде се намирам,
къде си водя детето…
През пет минути се спирам
и преоткривам небето.

Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.

Искам пък домашен змей!
Вкъщи викат: – Хич недей…
– Той ще е въображаем!
– Да бе, да. Нали те знаем.
– Че какво не им харесвате?
С люспи – няма да го сресвате.
Знае да лети, и значи
разни пощенски задачи
може да ни изпълнява.
Нощем ще ни охранява.
Ще ме води на училище.
Няма да му правим жилище,
ще живее до комина.
С него няма да настина –
той е с вътрешно горене,
ще ми топли и на мене.
Змейче? С две глави поне?
Свикнали сте само Не
да ми казвате, нали?
Все едно ще заболи
с нещо да се съгласите.
За какво са ви ушите?
Само не-то сте научили…
Този път не искам куче!

„Искам да защитя правото да си тъжен.“
Станка Пенчева

Искам да защитя правото да си весел.
Обичта и тревогата за света са се смесили
и усещаш по себе си, ако някой друг страда,
ако нещо обичано без причина пропада…

Но било въздухарско да се радваш, че дишаш,
да се сгряваш от слънцето и цветя да миришеш,
все едно че бедите днес са ти безразлични,
все едно, че провалите не са твои и лични.

Има зло, но за мене да се смееш е смелост.
Да преглътнеш горчилката е въпрос и на зрелост.
Сладостта ти е важна. Да си ведър и нежен.
Да си светъл, когато мракът е неизбежен.

Не е нужно да бъдем черни като гробари.
Има как да сме млади и когато сме стари.
Имаме си усмивка. Кой ще ни я открадне?
Щом светът е накриво, ще подпрем да не падне.

Аз съм радетел на радостта.
Бройте ме в нейното опълчение.
Дърветата пускат зелени листа
и това е от огромно лично значение.

Аз съм свидетел от първия ден,
от втория, от третия, от сутрин до свечеряване.
И участвах в топлото и в студеното,
в което изчезва и в което остава.

Очевидец съм, и каквото знам – знам.
Беше тъмно и дяволско, но ето, просветна.
Като застъпник на пролетта аз бях там,
и запомних, и казвам, и не ще се отметна.

Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.

Някакъв вирус ме тресна и просто ме срути.
Кихам на серии: 200 за 10 минути.
Шум във ушите – не се хваща радиостанция.
Над 300 лева за хапове (няма гаранция).
Селски илачи, запарки, разтривки, компреси.
С грах се доказвали някакви прости принцеси…
Мен един вирус невидим, пет наномикрона,
ме е разбил… Аз кипя като чай на котлона.
Аз се топя и в чаршафите бавно попивам.
Все се е случвало и по-преди да настивам…
Ама такава мизерия… Месец ще стане
Гадния вирус друг вирус дано да го хване,
и да се сборят, и да се пребият взаимно…
Стига ми толкоз „Грипът и жената интимно“!

Малкият дявол пристига, умерено нервен,
и се заема със своите дневни задачи.
Думи подхвърля. Показва ми знаци неверни.
Точно когато не трябва, ме кара да плача.

Малкия дявол си има амбиции скромни,
а и защо му е чак пък да се преработва.
Само държи да е сигурен, че ще го помня.
За да му бъда цял ден под ръка, ме закотвя.

Праща ми болка, с която приведена ходя.
Радост с голяма надценка, подадена скришом.
Малкият дявол по криви пътеки ме води.
Великодушно все пак ме оставя да дишам.

Може би не е доучил и изпити взима –
слаб, нескопосан, той в нищо не стига до края.
Може и ангелска жилка във него да има
и да ме пази от зло, за което не зная.

Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…

Ясно ми е, че се жалвам жалко.
Моля, изтърпи ме още малко!

Моят ангел има слаби ангели
и се влюбва сто пъти в минута.
Наминава, за да го погаля,
и заспива като бебе в скута ми.

После литва. След това го няма.
След това е гузен и наплашен.
После радостта му е голяма.
После се забърква в разни каши.

После идва гладен и безсилен
и разказва врели-некипели.
Той е в правото си да помилва,
да превръща делника в неделя,

той със всичко земно е наясно,
оптимизмът му е просто дивен,
той е нещо светло и прекрасно,
но е точно като мен наивен.

Неизразима и неясна, а плаче да я назова.
Във мислите ми ѝ е тясно. Върти се в моята глава.
Напада, а не стреля точно. Последователно греши.
Ръмжи, излага ме нарочно. Не иска да се утеши.
Оттегля се, печели време. Тревогата ѝ не минава.
Не мигва нощем, денем дреме. Отива си, но пак остава.
Стърчи облечена, готова, под мигащото осветление –
една идея чисто нова в очакване на вдъхновение.

Аз имам още много да раста
и още много книги да чета,
да казвам глупости, да съжалявам,
да се науча да се извинявам,

да бъркам имена, да гладя дрехи,
да имам в нещо някакви успехи,
да ме боли и после да минава,
и хоризонтът да се приближава,

да ми е тъжно, чак непоносимо,
да срещна нещо ново и любимо,
да си намирам лъскави стотинки,
по пръстите ми да пълзят калинки,

да се старая да се движа плавно,
да правя същото, но все по-бавно,
да се страхувам, да се впечатлявам,
да се прибирам, пак да заминавам,

да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.

Съпротивлявам се на чувството, че смисълът се похабява.
Че е преправян и изкуствен, че некрасиво остарява.

Че няма „с“ и няма „мисъл“, че е разпръснат като лего
и както щъкаме залисани, настъпваме трохи от него.

И цялото ни неразбиране, усещането, че сме смешни,
че търсим и не се намираме, и че се мъчим безуспешно

е все от този недоимък на плътна, пълноценна вяра.
С каквото по наследство имаме, убого, някак, да изкараме…

Но трябва да намеря нов, да изкопая от земята,
от гняв, от радост, от любов, от същината на нещата,

в брашно, в озон, в хемоглобин, в писмо, което с дъх си писал
обикновен, необходим, като свещица трепкащ
смисъл.