Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

*

Навярно ще те разпозная,
когато вече ще е късно.
Когато е отминал краят
и ябълката е откъсната,

когато Раят е изгубен
и няма с теб да го намерим,
и даже въздухът е груб, и
най-близката мечта е вчера.

Какво ще е? Ще ми е мъчно,
ще плача дълго, със наслада.
От себе си ще се отлъча.
Ще спра (за малко) да съм млада.

Ще си припомня, че те искам –
голяма новина, честито! –
че вече няма да сме близки,
че има дни – защо са дните? –

че има нощи – нека пукнат!,
да идват, аз ще ги прегазя,
към теб сърцето ми ще хукне,
но аз от тебе ще го пазя.

Дали ще е необратима
промяната? Не вярвам. Май.
Но тебе още ще те има.
И мене ще ме има.
Край.

*

Бадемът се засилил да цъфти.
Поеме ли си дъх – и ще изгрее.
Къде е календарът ти бе? Ти
дори не знаеш пролетта къде е!

Бадем ли си, серсем ли си, какво?
Къде си тръгнал?! Ще цъфти от корен…
Мълчи, заруменял в студа. Дърво –
не се замисля, гледа те отгоре.

Стърчи и зъзне, зъзне и цъфти,
и, боже, даже се разхубавява.
Да му завидиш. Да цъфтиш и ти –
като бадем, каквото ще да става.
*

Тя е толкова затворена,
че прилича на къща,
от която долита музика,
но никой не знае
колко души я обитават
и съседите никога не са поканени.
Тя е толкова затворена,
че петлите й не пеят,
а тананикат;
котките й бягат,
за да крещят на воля
в чуждите дворове.
Една бяла ръка
полива цветята на прозореца,
но никой не е виждал отблизо
пръстена, който проблясва.
Или това е само капка вода
в мъхестите шепи на мушкатото.
Тя е толкова затворена,
че времето в градината й
изостава винаги с един сезон.
В нея дишат
забравени
следобеди,
тихи ъгли, врабци,
жълти дюли, обляни от дъжд
и думи,
които тя никога няма да каже.
Така ще я имаш –
твоя и своя,
невярна и целомъдрена.

Ако любовта се овладее,
ако любовта се утеши,
ако тя открие, че умее
страховете си да потуши,

ако се отпусне и задреме,
ако изведнъж се утоли,
ако е възможно пак, след време,
за момент да спре да я боли,

и ако, притисната на тясно,
тръгне да потърси изход нов…
Нужно ли е все да е нещастна,
за да я признаят за любов?

Модерно е да си дете!
И всеки предпочита
да си играе, да чете,
не знае ли – да пита.

Да има майка и баща
и те да го обичат.
Да учи всякакви неща.
Да скача и да тича.

Да си расте – на ден с кило,
на месец – сантиметър.
Да спи. Да кара колело.
С фенерче да си свети.

Да си дете е идеал,
да си дете е сладко,
защото всеки е разбрал,
че е съвсем за кратко.

Да можеше, дете бих бил
завинаги, навеки.
Ала животът е решил,
че то не е за всеки.

🙂

Старея и обслужвам страховете си.
С капризите им се съобразявам.
Заглъхвам. Избледняват цветовете.
Задъхвам се. Светът ми се смалява.

Убежище в предишните години
тъгата ми намира. Не мечтая.
Ако надеждата насам намине,
ще се изгуби в тясната ми стая.

В праха ще драсне и ще кихне смешно,
и ще се махне – ще й стане скучно.
А аз ще се стаявам безутешно.
Ще милвам страховете си беззвучно.

И нищо важно няма да направя.
От капка дъжд ще трепна и ще капна.
И ще умирам – бавно, бавно, бавно.
А след това – безславно и внезапно.

.

Топло е – като за зима.
Слънцето през зъби свети,
а по улиците има
главно гарвани проклети.

Между тях една надежда
гламава – стои и гука.
Заради това, изглежда,
все пак се живее тука.

И градът я чу и живна,
и гневът му поразмина –
заради една наивна
топла топка перушина.

Още ми мирише на теб.
Ръцете ми те усещат.
Добре запълнено е всяко пространство,
дори под тавана въздухът трябва да е още по-топъл,
в отсъствието те чувствам по-ярко,
вън вали, нещо свети,
около мен нищо не се променя,
водата не те измива от мен,
вятърът не те отнася,
вдишвам свят, издишвам тебе,
затварям очи, за да те видя,
радостно ми е, тъжно ми е, твое ми е,
постой още малко в ума ми,
остани.
 

Тя е добре. У дома си е. Ето:
слага прашинка канела в кафето.
Шкафа отваря. Ръцете си вдига.
Трябва й стол – до буркана не стига.
Вчера не беше ли май по-висока?
Гледа на някакви хапчета срока.
Води детенце. Да, има си внуче.
Сядат и заедно стихчето учат.
После остава сама и мълчи.
Тя не те помни. Поне не личи.

Ден като ден. Понеделник. Неделя.
По телевизора плачат и стрелят.
Долу пред входа деца се целуват.
Тя е притихнала. Не, не тъгува.
Тя е добре. У дома си е. Ето:
с бяло петно от любов във сърцето –
обич, но преболедувана вече,
дума от твоя глас, тайно, далече,
сладка, сърцераздирателна нота
от преди няколко други живота.

Ще се срещнем насаме
със това стихотворение.
Тънките му рамене
ще потрепват от вълнение.

Ще е меко като дим.
Ще е малко нелюбезно –
ако още помълчим,
като сянка ще изчезне.

Ако му подам ръка,
то гласа ми ще опита.
В думи ще го облека.
Ще го спра да не отлита.

Ще го пусна да върви.
Ще помоля да остане.
Живо ли е – ще кърви.
Цвете ли е – ще се хване.

Слабо ли е – ще се скрие.
Лъже ли – ще го забравя,
сам-само ще се изтрие –
по-добре да го направя.

Да си има собствен ръст,
собствен смях – за да се смее.
Две-три думички на кръст,
а така им се живее…