Нищо по-конкретно

 

Списък на тревогите. Вече стана три.
Май надушвам пушек. Някъде гори.
Някъде далече. Някога преди.
Някоя жена след малко ще роди.
Мале, как болеше. Аз съм си добре.
Случва се сърцето изведнъж да спре.
Просто без причина. Я? Не го усещам.
Явно е заспало и сънува нещо.
Прекалено тихо. Прекалено тъмно.
Ако беше лято, вече да е съмнало.
Ще си купя прежда нещо да плета.
Ще изглеждам просто бабичка-мечта.
Нещо май забравям. Нещо май ми има.
Нищо по-конкретно, а непоносимо.
Как пък ще е щастието топъл пистолет.
Мина цяла вечност, а е три и пет.
Някой гледа болен. Друг лежи ранен.
После пет без десет. После шест без мен.

 

Тук.

 

Още мисля за теб.
Вече нищо не казвам.
Тръпка, тайна и трепет.
Как красиво залязва…

Виж, черешата зрее!
Това копче се скъса.
Дали помниш къде е…
Недовършено, късо,

глас без глас, звук беззвучен,
дума в гърлото свита.
Търпеливо се уча
тишината да питам,

да усещам – по смисъл,
по беззвучния звук –
все едно къде, ти си
още тук. Още тук.

 

Вече е вечно

 

То няма граници точни
и собствена територия.
Не знае, че е започнало,
а вече пише история.

Записва я, но на пясъка,
и после с крак я изтрива.
Запалва огън. Загася го.
Завива се и заспива.

Отвива се и премръзнало
дочаква изгрева ранен.
Лентяйства. Диша. Не бърза.
Решава си да остане.

И тъкмо свикне и пусне
листа и корен невидим,
и стане зряло и вкусно –
решава да си отиде.

Животно, птица и риба,
обувка, лодка и къща.
Непоносимо, невидимо,
направено за прегръщане,

то няма герб, нито знаме,
и от държава в държава
върви, омайва и мами,
променя се, продължава,

вълшебно прелетно лято,
искрящо, златно и течно,
изчезва, точно когато
решиш, че вече е вечно.

 

Когато животът подражава на изкуството…

 

 

Еми…., мия си ръцете, но коремните бацили все пак успяха, и сега … Ох. Ама поне се подсетих за песните от пиесата и си ги тананикам, бледа и героична като Жана Д’Арк.

Хайде, заемайте място във ложата!
Първият номер: бацили по кожата!
Лепкави, мърляви, кални и прашни,
ние настъпваме и сме безстрашни.
Като войници поставяме мини
в малките ранички и драскотини,
ние сме с терористични умения,
правим сърбежи, че и възпаления,
и предизвикваме гадни инфекции.
Нека човекът се мъчи с инжекции,
да се превива, останал без сили.
Ние сме славните кожни бацили!

Тъмно и топло. Какво е това?
Куркане чувам, усещам черва…
Чудя се днес накъде да поема?
Мили бацили, сега сме в корема!
Щом за бацилите стане той къща,
почва човекът така да повръща,
толкова лошо и гадно му става,
цял се поти, даже позеленява,
почват го болки и остри бодежи,
сякаш на обед е ял таралежи,
цял се превива, останал без сили.
Ние сме славни коремни бацили!

Кихане, кашляне, ох и подсмрък!
Щип по нослето! В оченцата брък!
Бебета, батковци, майки и баби,
всички са просто безпомощно слаби.
Щом ги докопаме, почва забава:
тръшват се болни и лошо им става.
Кихнат ли – в миг от носа им политаме,
и от човек на човек все си скитаме,
с хрема и кашлица ги заразяваме,
и завладяваме, и загрозяваме,
и им изпиваме всичките сили.
Ние сме славни, велики бацили!

Но за финал да припомним все пак!
Чуйте! Сапунът е нашият враг!

Ох.

 

Беше им писано да са чорапи

Картинка

 

Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,

нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.

Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.

Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха

и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха

вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та

исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,

и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,

да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.

Баба ми вари сладко от спомени…

Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Мравка на море

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

 

 

След работа

 

Сажди от обиди черни
и от приказки неверни,
дим от глупави раздели,
ядове недогорели,
пепел от писма любовни,
блясък от искри лъжовни,
лъх лютив, перо от пламък,
зло, задрямало под камък,
сън, над детско чело сведен,
клечка от кибрит последен,
огънче, пробило здрача
носи коминочистачът
в куфар.

Качва се на влака,
сам в купето кротко чака
да отиде предалече,
да не се налага вече
да се сблъсква с чернотата,
с тъмнината на тъгата,
да преравя пепелта
от любимите неща,
по комините да тегли,
да го милват с ласки бегли
пушеци от кратки чувства.
Иска му се да почувства
сигурност. И пръст. Трева.
Да изсипе след това
куфара.

Да наблюдава
как димът се разпилява,
как скръбта се поразрежда,
малка мърлява надежда
как отнякъде изскача.
После коминочистачът
ляга и до сутринта
диша с лекота.

 

Аз ли?

 

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

 

Да, зимата си има минуси…

 

Да, зимата си има минуси, но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси снежинките зашеметени,
които кацат по езика, със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат да се пързаля със децата?

Как иначе? Че то без зима и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има бял сняг – и ще му се изплезим?
И даже да ни се присмеят, че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем годините си да подхлъзнем.

 

Лицето ми иска да скочи.

 

Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.

Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.

Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.

Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.

Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.

Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.

Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.

Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.

Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.

Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.

Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.

Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.

Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.

Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.

Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.

Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.

Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.

Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.

Лицето ми е лице на революция, потушена преди да избухне.

Във вторник, когато човек е карък

 

Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!

 

 

Прозорец

 

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

 

Търсех вчерашната котка, намерих днешната.

Картинка

 

Най-вероятно са роднини, помислих си. На две съседни улици – две чудеса, независимо едно от друго…
После си спомних на кого ми приличат.
Вчерашната котка е Безсъние, днешната е Самота. Като в стихотворението.
Но са толкова красиви…

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

За малко

 

В бензиностанцията близка
отбивам се, ако поискам
да се почувствам непозната,
да видя отстрани нещата.

Еднакви са – и ми харесва
в ума ми лесно как се смесват
и пътища, и магистрали.
Канелата кафето гали,

приятно глупав е късметът,
момичета безлично шетат.
Представям си, че имам сила,
живота си съм променила,

и че съм другаде. И друга.
Че следвам жалбата за юга.
И че пътувам – без багаж, но
към нещо хубаво и важно,

че ме очакват нови хора
и ми е рано за умора,
че съм поспряла посред път
и ми принадлежи светът.