Миналата година в Етрополе се почувствах така. Все едно там съм родена, все едно винаги съм живяла там. Едно нещо каза Щрак и аз си бях на мястото.
Защото ме приеха… не просто добре. Защото така ме приеха моите домакини.
В Попово – Светла и Тони.
В гимназия „Христо Ботев“ и в СОУ „Любен Каравелов“. Снимките са само няколко, но е хубаво да си ги имам.

А после ме заведоха да видя скалния манастир в Крепча. За първи път виждам такова нещо. И още нещо – за първи път тази година почувствах есента, с тишината й, със златистите паяжини в неподвижния въздух, мекото спокойствие, чувството, че в този момент всичко е наред.
Това е, което искам да запазя колкото може по-дълго – това чувство.
А когато то ми изчезне, знам къде да го потърся пак.

На втората вечер за десерт и за съвсем пълно щастие, видях Руми и изпихме една бутилка много хубаво вино. Снимки няма.

Тези няколко дни бяха невъобразими.  В три дни бях в една детска градинка и едно училище, в БНТ за Малки истории (най-после успяхме, Весела!) и на премиера – това в София,
а после в две училища в Попово.
През цялото време (и в момента), съм ужасно настинала, обаче какво нещо е публиката – когато трябваше, хремата ми спираше, появяваше ми се що-годе някакъв глас, идваше ми усмивката – и като за тези обстоятелства, всичко мина добре, нали?
А имаше и път, и великолепна луна, и приятели, и подаръци, разговори, които не искахме да свършват, весели и тъжни новини, скален манастир, есен, кафе във вълшебни чашки и животоспасяващ чай, аленият шал от Зоре – като ме прегърне шалът, все едно съм в сърцето й, Марийка и Скокльо, две библиотекарки в нисан микра под знака за Попово
Вече съм в Стара Загора, всичко е тук, наложи се майка и татко да ме посрещнат, защото не можех сама да си прибера букетите вкъщи, а се заинатих, че искам да им ги покажа
Трябва да сваля снимките от фотоапарата и от приятелите във фейсбук и в пощата
Но вие не знаете!!! Имам истински професионални снимки от премиерата в София, направени от любимата Ивелина Чолакова, сега ще сложа тях в блога, а другите – вероятно утре, като ги посъбера
Истината е, че почти спя
Майка и татко трогателно пазят тишина в другата стая
Сетих се какво искам да кажа.
Без приятели в беда не можем да оцелеем,
но в щастливи времена без приятели… просто времената не са наистина щастливи. Да споделиш радостта е страхотен жест, иска се да отделиш време, да подариш вниманието си, да си с открито и щедро сърце.

Благодаря!

Портрет на моя баща

това са те.

Имах късмета да пътувам по места, на които никога не съм била преди.
Имах и щастието да споделя по-голямата част от пътешествието с детето си.
Щастието разхубавява и хората, и местата.
Всяка сутрин излизахме с Иво, всеки със своя фотоапарат, и вечер си разменяхме снимките, сравнявахме си улова и се състезавахме кой е хванал по-хубави моменти.
Ето този мост в Будапеща. Той е паметник, свързан с мрачните събития от 1968 (Така чух от един екскурзовод. И повече щях да чуя, но се препънах – мостът бил отливка от следите от веригите на танковете, аз се препънах и едно момче от групата прекъсна беседата, за да ми подаде ръка, много приятно.)
Пък на нас ни беше хубаво, щастлива майка с детето си.
После, Иво като отлетя в друга посока, ми се отщяха снимките, а пейзажите помръкнаха. Малко.

Пътуването разширява границите на съзнанието на човека.
Заха Хадид сигурно е пътувала между звездите.
Отидохме да видим библиотеката на Виенския университет по икономика и бизнес. Видяхме я отвън, после влязохме вътре.
Сградата е много голяма. Отвън е странна, но грозна. Вътре е извънземна. Все едно си на круизен кораб, а ти иде да доближиш китката си до устата и да кажеш: „Джена, телепортирай ме.“
Чувството е неописуемо. Дезориентиращо е. Знаеш къде си, а не знаеш кога си.

Обичам, когато малките се чувстват приятно и свободно, и обожавам, когато големите се смеят на глас и на всички ни е весело и интересно.
Отстрани (от лявата страна, откъм коридора) срещата ни е изглеждала така:

Снимките направи Деница Тодорова.

Майка ми често казва – човек като си търси работа, винаги намира.
Майка е зодия козирог и затова винаги е права (поне така си мисли тя, но в случая наистина е права.)
Ето в Свищов има такива хора, които си търсят работа, за да създават празник, радост, връзки между хората, да отлепят децата от телефоните, да съберат на едно място съмишленици и с тях да празнуват лятото, творческия живот и това, че са заедно.
Още съм еуфорична и това много ми харесва.
Пътят към Свищов имаше ето такива участъци

Кърнаре – Троян

Имаше дъжд и малко буря даже, и светкавици.
А в самия Свищов беше горещо.
А самият празник – като в приказките – три дни и три нощи. Аз участвах в третия ден. Нарисуваха ми котка върху лицето, то беше така, тематично, защото после в библиотеката нали рецитирах „Патилата на метлата“ и за пръв път пред публика – „Разбойникът плъх“ (но нямах плъх нарисуван).
А за библиотеката да ви кажа. Детският отдел е обновен със средства, събрани на миналогодишното издание на фестивала, и с доброволен труд и дарения. Има тук една снимка – дърво, на което са накацали птици. На крилата на птиците са написани имената на дарителите.
Красива работа.
Видях моята приятелка Еми и тя ми показа хубави и важни места в града, запознах се и със сладичката й племенница Ива.
Аз си щраках с фотоапарата, особено се зарадвах на ей тази снимка, като я видях вкъщи

През цялото време си мислех какво ли прави Дали сама в нашия апартамент в Стрьомстад в онзи студ, може би с 20 градуса по-малко,отколкото бяха в Свищов.
Какво правят майка и татко в Стара Загора.
Кака ми прати снимка от плажа в Халкидики, на тяхното любимо място.
Иво трябва да заминава вече, да си събира багажа и да отива да се учи, за да сполучи.
Задал се е септември.
На 27 август си отиде Валери Петров.
Онези колони пред църквата на Кольо Фичето наистина се въртят! Той е бил изключителен майстор, нали?
Вече съм си у нас и пак искам да отида НАВСЯКЪДЕ. И даже по-далече.

Така се казва островът. Ето тук да изкараш едно лято…

Как да не ги обича човек?!

А единият самолет е минал през дъгата и се е оцапал!
И още малко летища, пухкави облачета и гледки.

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!