Пингвинът Галилей имаше голяма музикална дарба.
Той умееше да подражава на всички звуци, които беше чувал някога. Но мелодиите на Антарктида не са много. Там се чува вой на вятър; шумолене на сняг, който се ръси; плисък на вълни, които обливат ледовете. Освен това там звучат обичайните пингвински шумове, плюс сумтене на моржове и мляскане на тюлени. Понякога на Южния полюс става толкова тихо, че се чува дори как температурата пада.

Пингвинът Галилей знаеше да издава всички тези звуци, подреждаше ги по различни начини и си съчиняваше малки пингвински песнички. Но той чувстваше, че по света сигурно трябва да има и други мелодии, и сърцето му беше готово да ги приеме.
Постепенно в ума му се избистри план. Той отиде до един отдалечен бряг, от който често се откъртваха грамадни снежни масиви. Стъпи на ръба, надвиснал над океана, и се приготви.
Не се наложи да чака дълго. Изведнъж се чу пукане и скърцане, брегът се разлюля, и една цяла ледена планина с трясък се отдели от Антарктида и падна в морето.
Пингвинът Галилей се оказа на най-високия връх на един нов плаващ леден остров. Течението го подхвана и го повлече като величествен кристален кораб.
Брегът се отдалечаваше. Галилей погледна назад. Соленият вятър духна в лицето му и от очите му потекоха няколко малки сълзи. Галилей не се уплаши. Той помаха за сбогом на родното си място и отиде да си потърси някоя ледена пещера, в която да прекара следващите дни.

Пътуването беше дълго. Във водата скачаха рибки и не липсваше храна. Нови, непознати до тогава твари се приближаваха любопитно да видят айсберга. Странни, невиждани птици прекосяваха небето. Понякога вълните носеха клонки, покрити с листа. Слънцето от сребърно-сиво постепенно взе да изгрява жълто и горещо. Морето започна да става по-топло. Леденият кораб се топеше.
Галилей се разтревожи. Ами ако превозното му средство се свърши, преди да е стигнал до бряг? Вече не можеше да се върне назад, а не знаеше и накъде трябва да продължи. Не разбираше езика на чуждите птици и не можеше да ги попита.

Една сутрин, когато от айсберга беше останала съвсем малка бучка, колкото домашен хладилник, Галилей се събуди от неочакван шум. Морските вълни се смееха и обливаха твърда земя.
Но какво е това? Вместо да бъде заледен и блестящо бял, като всеки уважаващ себе си бряг, този беше накичен в пъстри цветове като за карнавал – черни скали, жълт пясък, зелени дървета, червени и сини цветя, лилави чадъри на плажа. А какви звуци имаше само! Мамо! Песни, говор, смях, тропане, хлопане, скърцане, ръмжене, бучене, тананикане, чикчирикане, и какво ли още не!
Галилей ахна от радост и изтанцува малък пингвински танц. Скочи от своята бучка лед и се хвърли презглава в топлата, гальовна вода.

Мечтата му се сбъдна, но това беше само началото.
Галилей се учи упорито, усвои всички звуци, които Австралия щедро му предложи. След това той се записа на солфеж, научи нотите и започна да композира прекрасни, странни мелодии. Стана диригент. Произведенията му често се изпълняваха в операта в Сидни.
Пингвинът Галилей беше тъй елегантен в своя фрак, а музиката му – тъй заразително щастлива, че целият свят му се възхищаваше и всички го обикнаха от сърце.

снимка:  *christopher*

В сезона на настинките и във века на хроничната умора симулирането стимулира оздравителните процеси.

При стрес и изтощение, когато си изнервена или ти се стори, че той те обича по-малко (и по-рядко), съвременната медицина препоръчва оздравителна програма в три стъпки:
1. Уреждаш си болнични.
2. Обаждаш се, за да отмениш ангажиментите си за следващите три дни.
3. Припомняш си колко хубаво беше да се гушиш в топлото си уютно гнезденце.
Никакво излизане от къщи! Ти боледуваш.

Преумората, вечното бързане, възпалените амбиции, болезнената конкуренция, ударите под пояса – кой ще ме убеди, че това са признаци на добро здраве? При хронични състояния от този род или при внезапна криза една простичка настинка е силно препоръчителна.

Болестта може да бъде пенкилер. Painkiller, убиец на болките, които пренебрегваш, като безотговорно си мислиш, че на този свят има неща, по-важни от теб самата.

Боледуването е нещо физиологично. Организмът сам си го иска. Ти го пришпорваш безмилостно ден след ден. Разболей се профилактично – иначе той ще го направи сам, наистина, и тогава ще бъде много по-лошо.
Има още →

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.
Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!
И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.
Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.
Мога да се разплача само като си помисля за това.
Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.
Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.
Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).
Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.
За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?
Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?
И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.
Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.
Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.
Дали наистина ми е помогнало?
После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.
С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.
Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.
Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.
Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.
Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________
* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки“. Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език 🙂 

 снимчица от нета

Когато книгата е написана,
ако нямаш заглавие, дошло от само себе си,
Бог да ти е на помощ.

То трябва да е точно, но не илюстративно,
да загатва, без да преразказва,
да дава изпълними обещания,
да е привлекателно за новите ти читатели,
а верните стари читатели да кимнат разбиращо, когато го зърнат,
да се свързва с името ти по приятен начин,
да е музикално,
да има образ, най-добре да ангажира няколко сетива,
да е кратко,
да изразява,
да привлича,
да не напомня на друга книга, освен ако не е важно именно да напомня,
да има закачка в него,
да може да се разбира по няколко подходящи начина,
да подсказва вечния първи въпрос на журналистите,
да не ти е неудобно да го кажеш на майка си,
да ти подхожда,
да подхожда и на книгата, все пак…

И ако заглавието не е дошло от само себе си,
ти ровиш и оглеждаш думите в текста,
после започваш да чуваш заглавия в новините, във всеки разговор с приятели, по надписите в магазините, по всички надписи, включително и по вратите на обществени места, питаш всички, врънкаш всички, досаждаш на всички, сънуваш идеалното заглавие, събуждаш се и го забравяш, пробваш всяко нещо как ще изглежда в кавички, отхвърляш всичко, вкопчваш се в някоя дума, захвърляш я с отвращение, отчаяно избираш нещо, после го пускаш да падне лекичко, уж случайно, имаш тъмни кръгове под очите, напиваш се, имаш махмурлук, завиждаш на другите автори, че всички хубави имена вече са заели, ето, дори „Бдение над Финеган” е заето, и „Война и мир”, и „Три сестри”, проклинаш факта, че си се родил твърде късно, не, сериозно, дай да измислим едно заглавие, не, няма да дойде само, няма го, времето минава, помощ бе, хора, загивам бе, не, не мога, сядам и

Хора, ужасна история е това, ви казвам.

Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.

1.
Ще напиша тази история – ако изобщо се стигне до написването й – само за да се оправдая. Не само. Също и за да се отърва от нея и от натрапчивия навик, който ми се появи напоследък, да си я разказвам на ум, докато вървя по улицата. Понякога изпадам в странно състояние – мислите ми се излюпват напълно оформени, във вид на изречения с главна буква в началото и с точка в края. Когато знакът е въпросителен или удивителен, произнасям изреченията на глас и стряскам минувачите. Понякога имам толкова много въпросителни и удивителни мисли, че допирам мобилния до ухото си и така имам алиби да обсъждам на висок тон онова, което ми говори отвътре.
Ето че започнах с оправданията още преди да съм започнала тази история, за която става дума. Имам подозрението, че може би съм леко луда и значи също имам нужда от помощ. Това не ме освобождава от желанието да помагам на други хора, но напоследък се опитвам да потискам това желание. Но щом изобщо имам такова желание, значи съм добър човек.
Аз не съм много добър човек.
Когато мислите ми се изсипват така оформени като кубчета лед, те често са противоречиви. Имам по няколко гледни точки за всичко. Все едно мислите ми принадлежат на някое насекомо с фасетни очи, и всяка фасета вижда същото нещо независимо от другите фасети, от различен ъгъл.
Историята, която ме безпокои, не е правилна, защото има начало и край, но между тях не се е състояло нищо и е трудно да бъде построен разказ по правилата, защото ще се получи само черупка от разказ. Нещо като кутийка, в която е можело да има подарък, но е празна и сигурно затова се чувствам толкова разочарована.
Защото аз постъпих правилно, а не се чувствам доволна.
Има още →

Да отглеждаш дете.

Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?

Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.

Мама е важна.

Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?

Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.

Има още →

Този град е разположен в подножието на Голямата Поезия.
Пие изворната й вода и диша нейния светъл въздух.
Напролет от Голямата Поезия духва особен вятър, от който очите на хората светват, и апетитът им за живот се изостря.
През лятото Поезията дава прохлада, по склоновете й се препичат шарени билки и вглъбени змии се изтягат по каменистите й пътеки.
Наесен дъждовете са проливни. Светкавици от Поезия се отпечатват в зениците, водата попива чак до костите. В гардеробите на приличните граждани поникват странни мисли. Прозорците стават квадратни като куплети, а чадърите се докосват неловко при всяко разминаване.
А през зимата? Поезията пази в дълбоките си пещери по едно въгленче за всяко сърце.
Този град живее в подножието на Голямата Поезия.
Расте в полите й. Държи се за тях като малко дете. Напуска я и отново се връща към нея.
До върховете на Голямата Поезия се изкачват малцина. Едни си разбиват главите в сипеите й, други залесяват наранените й хълбоци с нежни фиданки.
Големи са, които са я покорили.
За нас, които живеем в подножието й, Поезията е дом и път.
Вода, хляб, шепа черни къпини. Възхищение, умора, радост.
За нас Поезията не е само дума.

Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.

Понеделник беше мил и добре възпитан. Харесваше работата си, разбираше се с колегите, имаше много приятели и всяка седмица ходеше с тях по планините.
Хобито му беше фотографията и имаше огромна колекция със снимки на хора и места, които е видял и харесал.
Той самият почти не можеше да бъде видян на снимка. Първо, не харесваше особено външния си вид, и второ, фотоапаратът винаги беше у него, нямаше как да бъде и пред, и зад обектива едновременно.
След работа Понеделник обичаше да излиза из града, ходеше на кино. Танцуваше салса, рок и танго; пиеше същото, каквото пият хората на неговата маса.
Стараеше се да се прибира в квартирата си колкото може по-късно, защото му беше омръзнало да стои сам.
Един ден той намери в пощенската си кутия писмо, което не беше предназначено за него. Сметка за телефон в отворен плик. В края на седмицата пощальонът не минаваше, това писмо просто не беше на мястото си.

Има още →

Стара Загора е град, в който е чудесно да пристигаш.
В нея има нещо меко, прегръщащо и женско. Когато се раждаш или след това, когато слизаш от влака на старзагорската гара, посрещат те така, все едно винаги си бил тук и мястото ти те очаква.
Стара Загора е град равен и плодороден, разтворен като длан на приятел. Тук хората преминават през дните без усилие. Дъждовната вода непринудено се стича от Аязмото и прави локви в Станционната градина. Липите цъфтят през пролетта, кестените скачат по тротоарите наесен – както е правилно и както винаги е било.
Стара Загора успокоява и приспива. В кафенетата се събират приятели и започват отново същите разговори, които са водили вчера и които им предстоят в следващите 20 години.

Има още →

В Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – град Раднево от близо четири десетилетия има театър и театрално изкуство.

Ако не са културтерапевтите, този театър не може да съществува. Те пристигат първи всеки ден, отварят залата, приготвят кафето и очакват актьорите да дойдат един по един. Още в 7,30 най-нетърпеливите, чак в 9,35 – най-важните, натоварени с най-големи роли и целите в слава. Културтерапевтите поддържат връзката с отделенията и администрацията. Подготвят сценарии за музикалните програми и тържествата. Утешават, вдъхновяват, контролират, изслушват и окуражават. Те са и суфльори, и диригенти, и сценографи, и реквизитори, и помощник-режисьори. Репетират всеки ден, дори по два пъти на ден, първи научават всички роли – и често се случва да заместят някой актьор в представленията. Работата им е неблагодарна, по стара традиция те са лошите ченгета, които поддържат реда, защото доброто ченге винаги е режисьорът.

Има още →