Не е честно да пропусна милите и извънредно търпеливи деца от училище „20 април“ в Панагюрище. Срещата ни беше след часовете, така че нямаше краен час… и като се наприказвахме, и цялата отрупана с подаръци, попитах кое време е станало – оказа се, че без да усетим, са минали едни 90 минути.
Смятай!
Ето снимки от тяхната класна стая, взех ги от сайта oborishte.bg, за да си ги имам. И още – за да мога да поглеждам какво казват те за общия ни час и половина.
❤
Ех… И аз съм била в Панагюрище…
Нощувала съм в Джуджевата къща и съм си говорила с Мария. И бях в две училища, вълшебни по десетки причини.
От първото училище нямам снимки, от срещата в музея и от второто училище си взех снимки от ТУК.
А най-мило ми е, че се запознах с Дари, Дарина Дечева, пишем си от години, и сега разговорът ни просто си продължи от някъде, и така ще си продължава вече. ❤
В Историческия музей
В училище „Марин Дринов“, в читателския клуб „Звездни читатели“, прочетох за НАЙ-СВРЪХ-ПЪРВИ ПЪТ преведената история за „Зог“ на Джулия Доналдсън. Да, за пръв път пред публика, включително и това, но също така аз лично я прочетох за първи път на глас, защото я довърших в събота вечерта. Беше много специално ❤
Благодаря за всичко! ❤
Беше прекрасна вечер, за мен беше истински празник.
Не мога да ви кажа с думи колко съм благодарна за всичко.
❤
Миналата година в Етрополе се почувствах така. Все едно там съм родена, все едно винаги съм живяла там. Едно нещо каза Щрак и аз си бях на мястото.
Защото ме приеха… не просто добре. Защото така ме приеха моите домакини.
В Попово – Светла и Тони.
В гимназия „Христо Ботев“ и в СОУ „Любен Каравелов“. Снимките са само няколко, но е хубаво да си ги имам.
А после ме заведоха да видя скалния манастир в Крепча. За първи път виждам такова нещо. И още нещо – за първи път тази година почувствах есента, с тишината й, със златистите паяжини в неподвижния въздух, мекото спокойствие, чувството, че в този момент всичко е наред.
Това е, което искам да запазя колкото може по-дълго – това чувство.
А когато то ми изчезне, знам къде да го потърся пак.
На втората вечер за десерт и за съвсем пълно щастие, видях Руми и изпихме една бутилка много хубаво вино. Снимки няма.
Тези няколко дни бяха невъобразими. В три дни бях в една детска градинка и едно училище, в БНТ за Малки истории (най-после успяхме, Весела!) и на премиера – това в София,
а после в две училища в Попово.
През цялото време (и в момента), съм ужасно настинала, обаче какво нещо е публиката – когато трябваше, хремата ми спираше, появяваше ми се що-годе някакъв глас, идваше ми усмивката – и като за тези обстоятелства, всичко мина добре, нали?
А имаше и път, и великолепна луна, и приятели, и подаръци, разговори, които не искахме да свършват, весели и тъжни новини, скален манастир, есен, кафе във вълшебни чашки и животоспасяващ чай, аленият шал от Зоре – като ме прегърне шалът, все едно съм в сърцето й, Марийка и Скокльо, две библиотекарки в нисан микра под знака за Попово
Вече съм в Стара Загора, всичко е тук, наложи се майка и татко да ме посрещнат, защото не можех сама да си прибера букетите вкъщи, а се заинатих, че искам да им ги покажа
Трябва да сваля снимките от фотоапарата и от приятелите във фейсбук и в пощата
Но вие не знаете!!! Имам истински професионални снимки от премиерата в София, направени от любимата Ивелина Чолакова, сега ще сложа тях в блога, а другите – вероятно утре, като ги посъбера
Истината е, че почти спя
Майка и татко трогателно пазят тишина в другата стая
Сетих се какво искам да кажа.
Без приятели в беда не можем да оцелеем,
но в щастливи времена без приятели… просто времената не са наистина щастливи. Да споделиш радостта е страхотен жест, иска се да отделиш време, да подариш вниманието си, да си с открито и щедро сърце.
Благодаря!
Той идваше в Стара Загора за Пети октомври и Трети март.
В градската градина разпъваха своите бели чадъри майстори на дърворезби, шивачки на играчки, разхвърляха с шепи по масите бижута от цам и камъчета, ножарите с ножовете, керамиците с грънците. Но аз най-много си обичах стъклените животни.
Имаше всякакви – петлета, дракони, жаби, кончета и слончета, пчели и щъркели, охлюви прекрасни… Лисици…
От микроскопични, по няколко милиметра, до по-големи, които не ти се побират в шепата. Беше лесно човек да ги отмине, ситни-ситни такива, но който се наведеше да ги види отблизо, откриваше, че и те го разглеждат.
И най-мъничкото същество си имаше муцунка с изражение, каквото няма никой друг. Всяко си имаше оченца, които гледат любопитно или тъжно, с досада или с удивление.
Аз гледах с удивление!
Толкова много ми харесваха, божичко. Събирах си всичките пари, и тия, дето ги нямам, за да купя дебела котка и жълт змей, и лисиче колкото нокътче, и шарен петел, и жираф и жаба и
Всичко!
То ако можело…
Майсторът беше руснак, живеел във Варна. Правел животните от пръчки стъкло; ако условията позволявали, правел ги ей така, пред хората, с горелка. Стъкло и огън и хоп! – пчела.
Толкова се радвах, че на второто-третото идване в града той ме забеляза и вече ме познаваше и ми казваше Здравствуйте.
Утре е Пети октомври, още преди обед отидох в Градската градина, заобиколих отдалече, от към края на пазара, да мина край стъкълцата, да си купя само едно… две, и после и утре и вдругиден по едно… две; и накрая още едно за награда за мен и моята въздържаност.
Но майстора го нямаше, и аз питах за него. Той починал през април.
Потърсих във фейсбук, да, починал.
Няма го майстора. Няма повече стъкълца.
Беше наистина удивителен занаятчия! Всяко същество имаше характер и беше живо. Във всяко имаше по няколко цвята, не беше пестил нищо, нито майсторлък, нито внимание. Бяха прозрачни, но светеха от вдъхновението му, обикновено скромно вдъхновение. Продаваше ги толкова евтино, чак ме беше срам, но и се радвах де.
Наистина съжалявам. Бяха толкова хубави стъкълца…
Ето снимки на тези, които не съм подарила и са си при мен.
Сбогом, Владимир Анисимов.
Котката на Таня, крокодилчето на Ан, камила и слон от Роси и бай Илия, петле от Нейко Генчев от Велико Търново, една усмихната драконка от Таня Иванова от Варна.
Ако някой си има от тези животинки, ще бъда много благодарна, ако изпрати снимка, да ги съберем заедно.
Много хора могат прекрасно да си живеят и без бижута, но за мен бижутата са ценни и незаменими.
Човечеството ги изработва и ги носи още от древността.
Техният смисъл е да украсяват, да свидетелстват за богатство, да изразяват чувства, да ни връщат към спомени, да открояват индивидуалността на този, който ги е изработил, и на другия, който ги носи; те се предават в наследство, те са талисмани и ни закрилят, те са част от нашите свещени ритуали. За един са каприз, за друг са необходимост. Един никога не е носил бижута, друг без тях се чувства, все едно е гол. Бижутата са разточителност, лукс, но и нещо естествено като усмивката.
Бижутата са красиви по дефиниция. Дори когато са закачливи и забавни, в тях има нещо празнично, извън-ежедневно, което предава блясък на деня. Красотата им се предава и на приносителя, те подчертават грацията на жената и силата на мъжката ръка.
Модите се сменят и в едни времена се носят колиета от платина с диаманти колкото лешници. В други времена – колиета от бетон. Честно, виждала съм колиета от бетон. Модата принажда стойност, окото свиква, бетонът е красив, поне за известно време, докато трае общественият договор по този въпрос.
Някои бижута имат приложен характер – копчета, токи – други пък затрудняват ходенето или не могат да се носят от сам човек.
Има бижута за всеки повод и ситуация. Не върви да си сложиш тиара, за да отидеш да изхвърлиш боклука. Не върви да се накичиш с пластмасови гривни от зрънчо, когато отиваш да се бракосъчетаваш. Не можеш да откажеш гердана от макарони, който детето ти е направило за теб, защото с този гердан ти си най-хубавата мама на света.
Ние у нас имаме златна обица-кошничка с буквата М, един брой. Имаме скъсана гривна от сребърни монети с лика на цар Борис. Имаме пръстена с детелинките от лелка Мичи и един бял пръстен от майка Мими, вероятно железен. Аз нямам брачна халка, след като ме ограбиха в Борисовата градина посред бял ден. За онези момчета с пистолета моята брачна халка е означавала една доза, за мен означаваше семейство и любов. Бижутата пазят чувствата и спомените ни; пазят ги дори по-добре от нас самите.
Някога някой ще подари моя пръстен на друга жена, и те ще се обичат завинаги. Не като нас.
Имам любима дървена гривна с меченце. Имам и златни, и сребърни, и хартиени, и стъклени украшения. Кой друг ще тръгне с хартиени лодчици на ушите? Има кой, познавам няколко като мене. Много сме, силни сме. За някого любимите ми бижута може да са нелепи, твърде екстравагантни или твърде старомодни. Затова аз имам такива, а той си няма.
По бижутата се разпознаваме. По кръстовете са се разпознавали християните. Ръката на Фатима, свети Антоний. Синьо око на златна безопасна. Розов кварц за любов, пирит за приятелство, планински кристал за бистра мисъл и спокойни сънища. Дайте аметисти на тоя пияница, да се кротне.
Дайте диаманти на годеницата, дайте сребърна паричка за каната с вода, дайте златни монети за очите на покойника.
А сега заместете „бижута” със „стихотворения”.
това са те.
Имах късмета да пътувам по места, на които никога не съм била преди.
Имах и щастието да споделя по-голямата част от пътешествието с детето си.
Щастието разхубавява и хората, и местата.
Всяка сутрин излизахме с Иво, всеки със своя фотоапарат, и вечер си разменяхме снимките, сравнявахме си улова и се състезавахме кой е хванал по-хубави моменти.
Ето този мост в Будапеща. Той е паметник, свързан с мрачните събития от 1968 (Така чух от един екскурзовод. И повече щях да чуя, но се препънах – мостът бил отливка от следите от веригите на танковете, аз се препънах и едно момче от групата прекъсна беседата, за да ми подаде ръка, много приятно.)
Пък на нас ни беше хубаво, щастлива майка с детето си.
После, Иво като отлетя в друга посока, ми се отщяха снимките, а пейзажите помръкнаха. Малко.
Някой свирна отвън.
Някой ме вика!
Не познавам никого тук, не вика мене.
Май беше птица.
Все пак може мен да е викала.
Това имах на ръката си аз, Елка ми го изрисува.
Но това съвсем не беше всичко.
Пътувахме с Гери и за пръв път в живота ми Бургас се оказа удивително, прекалено, направо обидно близко, стигнахме за пет минути, хем спирахме да бера слънчогледи, да си мием ръцете, да ядем банички и каквото още си щем.
Стигнахме до 8mamas две минути преди да запраска страхотен дъжд и заради него не успях да видя Ели в Хеликон, затова пък се настанихме в клуба и аз имах цял час да гушкам сигналната бройка на „Разбойникът плъх“, приказна книжка имаме вече, ура!
И като заидваха едни красиви хора. Повечето ги познавах от преди, вече познавам всички.
Не знам как точно става, но още от първата дума усещам много силна емоционална връзка с хората пред мен и сигурно затова все се заричам да не споделям тайни, и всеки път по някоя тайна си остава между нас. Усещам го като нещо красиво, което се случва, все едно там израства едно красиво невидимо дърво. Глупаво ли е? Така си го представям.
Много ви обичам.
И после като поляхме обилно тази розова книжка с хубавото розе на Дима… как да не се оставиш да те татуират.
Следващият ден си беше мой, за почивка, милване на улични котки и други леки удоволствия. Недялко Йорданов ме прие на гости в удивителния си дом. Вечерта бях в хотел „Приморец“ на срещата с Георги Господинов.
А това беше само една третинка от пътуването.
Ще ви кажа.
Щастливите времена са, когато има кой да дойде да те прегърне, кой да те извика, кой да те посрещне, когато има кой да поплаче и да се посмее с тебе, когато има кой да ти попее и когато има кого да обичаш.
Например Русе и аз.
Никога няма да забравя как, след всичко, след всички сладки часове, накрая, Михаела и Василена ми попяха.
Красив град е Русе.
Била съм там, в дома на хората и книгите при Ваня Хинкова, вече много пъти през тези 8-9 години. Виждам как растат децата на приятелите ми, защото аз имам приятели там. Радвам се на новите лица. Прегръщам си букетите, рисувам котки, трепя комари, вечерям в „Кралска закуска“, казваме си тайни със Събка и си говорим за офталмологичните проблеми на чорапените зайци с Нели, докато Йоанна е на море, а Ива също липсва, защото е заета да подстригва кучета… Имам си живот в Русе, имам повече живот с всяка нова среща.
Вече ми липсвате ужасно. Такива сте!
Слава Богу, вие сте точно такива. ❤
да си жив.
Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.
Любовен ден.
Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.
Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.
Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.
Защото.
И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,
защото в моето сърце има място за всичко това
Благодаря.
Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.
Когато си купиш жълта сламена шапка – на лято е.
Мисля да я нося поне до Коледа всеки ден от изгрев до залез.
+ изгревът на първи юли, видян от Копитото
+ песничката, която слушам напоследък: Винсент
Харесвам простите неща.
Харесва ми, ако са кръгли.
Ако са едноцветни или пък на точки.
Харесвам пръчките –
със пръчка едно дете ще си измисли безброй игри –
кое дете ще седне да брои игрите?
Харесвам пънове и пейки.
Вода за пиене. Вода.
Харесвам също алкохола.
Харесвам малки чанти.
Също и големи, в които да си носиш малка чанта.
Харесвам… нож.
А също и че няма карирани рояли, пиана на шарки.
Плюс това харесвам хора,
макар че те понякога са сложни
или пък прекаляват с простотата,
и затова понякога не ги.
Мария Донева 