Имам приятели там.
Такива, които идват да ме видят, а аз искам да се затичам и да ги посрещна на вратата, за да ги прегърна.
Имам и снимки, благодарение на Асен Узунов и неговия внимателен и добронамерен поглед през обектива.
И Гери, Гери от Жанет 45, с нея тръгвам и за накрай света.
Благодаря!
По-точно – в 4б, при госпожа Стела Иванова.
То стана така: тя ми писа и ме покани. Това е допълнителен благоприятен страничен и много желан ефект от „Писател назаем“ – тръгнах за Димитровград, за ПМГ „Иван Вазов“, но кривнах от пътя и първо ме приеха в СОУ „Любен Каравелов“.
Вие не можете да си представите какви умни и красиви деца и госпожи има в тези училища. Топли, сладки, пълноценни часове.
Където бях, искам пак да бъда. Където съм ходила, искам пак да отида. Аз съм щастлив човек.
Снимките са от страницата на госпожата ❤
Това ми беше най-веселата и обичлива премиера.
На приятелско място в „Приятели“, с вниманието и грижата на „Родина“. (Тия кавички са просто за украса. Няма кавички.)
Любимият ми хор Библиофония ме срази с песен на уста, след която всички присъстващи завинаги станаха библиофонофили като мен.
Краси Лекова прочете думи за книгата, истинско любовно писмо.
Ани направи снимки, и защото тя е толкова усмихната, на нейните снимки всички са хубави.
Показвам:
Благодаря!
Случвало ли ви се е изведнъж да ви сполети съзнанието за пълното безсмислие на всичко? Чантата ми тежи, рейсът тръгва не от Централна автогара, а от автогара Подуяне, а дъждът става все по-остър и заядлив, и като тръгнах най-после, мъглата се сгъсти, микробусът беше като мъглорин, дълбаеше си тунел и си прокопаваше път, а мъглата се трупаше встрани и вече нищичко не се виждаше.
И аз сега къде отивам. Кажи го, 350 километра от СтЗ до Етрополе, и още толкова назад, и за какво – да говоря.
И като не виждаш нито смисъл, нито всичко останало…
Аз не знаех, че в Етрополе са ме поканили две страхотни дами, две учителки, Цветана Димитрова и Петя Георгиева, да вляза в час при техните ученици.
Честно, хора, не знам какво се случи. На втората минута се почувствах като у дома си. Да отидем тук, там, там, да хапнем, да видим манастира, да ти покажем водопада…
Не ми се е случвало така да се почувствам на място. Не знам защо точно аз получих този подарък, да бъда тези два дни в Етрополе. За мен беше нещо прекрасно.
Имахме три учебни часа в училище „Христо Ясенов“ – в 12 и 10 клас. Дали успях да предам на децата чувството? Дали ме разбраха? Защо да не ме разберат… освен аз да не съм успяла. И колегите в училище бяха страхотни. И кабинетът по рисуване (искам и аз да уча тамм)
И ето ме, прибрах се с леко сърце, с пълно, щастливо сърце.
Гледам си снимките… Каквото съм хванала, това.
Ето няколко снимки от класната стая ТУК. Имайте предвид, че това е етрополската ми коса – този ефект се постига с варовита етрополска вода и квадратен хотелски сапун.
Пак ще отида.
Послепис (с подскачане и тананикане): Децата ме харесват, децата ме харесват :)))
http://www.hristo-yassenov.com/v1/index.php/bulgaria/2016-10-10-19-37-48/210-2017-11-17-22-39-24.html
И фотографът Васил Танев на лов за смешни муцунки 🙂
Ако трябва да бъда съвсем откровена (а то не трябва), често щях да водя такива разговори:
– Здравей! Какво правиш?
– Ами какво – чета и не харесвам книги.
А също и:
– Здравей! Какво правиш?
– Трупам книги вкъщи и не ги чета.
Любовта и харесването не винаги вървят заедно. Обичаме дразнещи хора и харесваме неща, от които малко или много ни е срам. Човешко е.
Аз поне гъмжа от долни страсти. Ето това с притежаването на книги например.
Откакто Иво е студент, спрях да харча пари за удоволствия. Не си купувам пръстенчета и гривнички. Една жена ме спира преди време на улицата и ми вика: „Защо не се отбивате вече при нас в магазина? Откакто не идвате, няма кой да прегръща стоката.” И аз стоя, взирам се в нея и се чудя какво ли продава… Дрехи? Плюшени играчки? Одеяла? Скъпи обувки? Всичко може да е.
Но аз съм аскет. Аз съм човек с железен дух и стоманена воля.
Аз не харча пари за глезотии. Не и не!
Обаче за книги… Те не са каприз, те са необходимост.
Хубаво е да се имат книги.
Лошо е да не ги четеш.
Но и по-лошо има – ти да ги четеш, а те да не стават за четене.
И това се случва.
Затова попадна ли на книга, която ми харесва и ме трогва и ме очарова и ме въвлича в себе си, а после, след като изляза от нея, тя остава с мен, в ума ми, попадна ли на щедра книга, която ми подарява и знания, и преживявания
Как да не споделя?!?
Как да не подскачам, как да не пея песни за нея, как да не я тикам в ръцете на хората, които харесвам?
Какво печеля от това? Какво мислите, че искам, когато се радвам на някоя книга?
Аз губя от книгите – губя време, губя сън, губя пространство, губя пари. Все работи, дето ги нямам много-много. Ама на, страст.
Имам приятели, които пишат книги. Ние можем да си говорим лично, така че обикновено точно за тях се случва нищо да не напиша и да не кажа публично.
Понякога приятели ми подаряват книгите, които са написали (ако не съм смогнала преди това аз да си ги купя – щом са ми приятели, значи ценя труда им, независимо дали става дума за книги, круши или да речем, автомобили. Не е нужно да ми ги подаряват.)
Уви, приятелите ми не произвеждат автомобили. (Но ако някой произвежда и има в повече…) (Бе не ти ща колата, аз не мога да карам.) (Но благодаря де.)
Пак се отплеснах. Искам да кажа, че не, не пиша реклами. Аз споделям. Не рекламирам. Каквото напиша, излиза само блога ми и във фейсбук. Само когато искам и ако искам.
Ако някой се дразни от това… Сега, като се замисля, дори ще ми бъде още по-приятно.
Да ви кажа, много пътувах тия дни, и беше от хубаво по-хубаво.
Стара Загора – Бургас – Симитли – Долно Осеново – София – Стара Загора.
В сряда вечер проговорих в проза в 8mamas. И не беше страшно. Предварително четене от предстоящата книга.
На сутринта пък бях в едно училище по програмата „Писател назаем“.
Само че какво да кажа? Които бяха там – знаят; които не бяха – когато се срещнем, ще разберат. Да сложа малко снимчици, а?
Бургаска вечер:
Бургаска сутрин:
Липсва ми детето ми.
Липсва ми аз да съм дете.
Липсва ми баба ми да е жива, но сега, днес, не тогава.
Липсва ми чувството да се събуждам и да не знам ясно къде съм, да знам само, че не искам да съм никъде другаде.
Леглото да е много топло, да си отвия рамото, да ми стане студено и пак да го завия.
Да погледна през прозореца и да видя, че през нощта е навалял сняг.
Липсва ми да стоя на терасата и с фотоапарата с максимално увеличение като с бинокъл да разглеждам цвете след цвете и тревичка след тревичка на двора.
Липсва ми да ми се пие студено бяло вино, да ми донесат и чашата да се запоти още с наливането.
Да се къпя дълго и да усещам как горещата вода тече по гърба ми.
Липсва ми да стъпя върху орех, но внимателно, и да извадя ядката почти цяла.
И орехът да е пресен, и ядката да се обели от люспата си наведнъж.
Липсва ми току-що купена червена гумена топка, и да я дам на сина си.
Липсва ми едно врабче, да кацне на показалеца ми.
Единственото цяло нещо на този свят е липсата, тя винаги успява да остане невредима.
О, това си го биваше!
За два часа направихме 20 пингвина, кой от кой по-чаровни и сладки. Уцелих степента на трудност и времето, така че всички се справиха, да не говорим, че се родиха буквално шедьоври. Само няколко кадъра успях да щракна с моя апарат, защото през цялото време бях заета да говоря, да гушкам деца, да показвам и поправям, да разговарям и да се възхищавам, два часа ли бяха или 5 минути, и сега не знам още.
Жалко, че върнахме поне още толкова деца, защото и материалите, и времето свършиха.
Щастливи два часа.
Нощ на изкуствата. Нощ на учените. Детски отдел на РБ „Захарий Княжески“. Съюз на младите полярни изследователи. Децата, пингвините, и аз с тях.
и силистарие…
Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.
Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.
Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.
Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?
Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.
Първоначално хората не искали да повярват.
После искали, но направо не можели.
Тя го направила. Най-после. Съвсем сама, с ония две ръце.
В един дъждовен ден тя си подредила гардероба, надиплила пижамите, скатала пуловерите, провесила роклите – и колко рокли само, ако знаете! – дори тениските си подредила по любимост и по цвят.
Дева! Девисима! И с подреден гардероб!
Бургас е десетият град, в който отидох с „Любовта идва“.
Това е пътуване без бързане, започна през декември и става все по-топло, по-разнежващо и светло. Отивам и не искам да си тръгна, искам да бъда пак, където съм била, да продължа разговора, да си долея чашата, да слушам, да гледам и да усещам без край.
Следобед на Шофьорския плаж.
Аз не знаех, че морето умее да бъде такова. Ярко синьо, защото небето се отразява в него, и зеленикаво, защото всичко е зелено тези дни. Аз не знаех.
В безкрайно изобилие от цветя. Не бях виждала това.
А вечерта… Няма да благодаря специално за поканата на Дима Стаматова, за да не я смущавам. 🙂 Видях си състудентките, видях си приятелите, и нови приятели си намерих.
Мисля, че стихотворенията изпълниха клуба, както музиката го прави обикновено. Научих, че „Абра-кадабра“ означавало „Речено-сторено“.
И че пак ще дойда в Бургас, защото много искам да бъда с вас.
Съвършен ден. Съвършен ден.
Още не е излязла от печат, затова се налага да ми повярвате.
А ако не вярвате на мен, питайте, питайте подготвителните групи от Пето основно училище в Стара Загора! Те знаят всички букви, обичат сладолед и приказки за вещици. 🙂
