Ако трябва да бъда съвсем откровена (а то не трябва), често щях да водя такива разговори:
– Здравей! Какво правиш?
– Ами какво – чета и не харесвам книги.
А също и:
– Здравей! Какво правиш?
– Трупам книги вкъщи и не ги чета.

Любовта и харесването не винаги вървят заедно. Обичаме дразнещи хора и харесваме неща, от които малко или много ни е срам. Човешко е.
Аз поне гъмжа от долни страсти. Ето това с притежаването на книги например.
Откакто Иво е студент, спрях да харча пари за удоволствия. Не си купувам пръстенчета и гривнички. Една жена ме спира преди време на улицата и ми вика: „Защо не се отбивате вече при нас в магазина? Откакто не идвате, няма кой да прегръща стоката.” И аз стоя, взирам се в нея и се чудя какво ли продава… Дрехи? Плюшени играчки? Одеяла? Скъпи обувки? Всичко може да е.
Но аз съм аскет. Аз съм човек с железен дух и стоманена воля.
Аз не харча пари за глезотии. Не и не!

Обаче за книги… Те не са каприз, те са необходимост.
Хубаво е да се имат книги.
Лошо е да не ги четеш.
Но и по-лошо има – ти да ги четеш, а те да не стават за четене.
И това се случва.

Затова попадна ли на книга, която ми харесва и ме трогва и ме очарова и ме въвлича в себе си, а после, след като изляза от нея, тя остава с мен, в ума ми, попадна ли на щедра книга, която ми подарява и знания, и преживявания
Как да не споделя?!?
Как да не подскачам, как да не пея песни за нея, как да не я тикам в ръцете на хората, които харесвам?

Какво печеля от това? Какво мислите, че искам, когато се радвам на някоя книга?

Аз губя от книгите – губя време, губя сън, губя пространство, губя пари. Все работи, дето ги нямам много-много. Ама на, страст.

Имам приятели, които пишат книги. Ние можем да си говорим лично, така че обикновено точно за тях се случва нищо да не напиша и да не кажа публично.

Понякога приятели ми подаряват книгите, които са написали (ако не съм смогнала преди това аз да си ги купя – щом са ми приятели, значи ценя труда им, независимо дали става дума за книги, круши или да речем, автомобили. Не е нужно да ми ги подаряват.)

Уви, приятелите ми не произвеждат автомобили. (Но ако някой произвежда и има в повече…) (Бе не ти ща колата, аз не мога да карам.) (Но благодаря де.)

Пак се отплеснах. Искам да кажа, че не, не пиша реклами. Аз споделям. Не рекламирам. Каквото напиша, излиза само блога ми и във фейсбук. Само когато искам и ако искам.
Ако някой се дразни от това… Сега, като се замисля, дори ще ми бъде още по-приятно.

Липсва ми детето ми.
Липсва ми аз да съм дете.
Липсва ми баба ми да е жива, но сега, днес, не тогава.
Липсва ми чувството да се събуждам и да не знам ясно къде съм, да знам само, че не искам да съм никъде другаде.
Леглото да е много топло, да си отвия рамото, да ми стане студено и пак да го завия.
Да погледна през прозореца и да видя, че през нощта е навалял сняг.
Липсва ми да стоя на терасата и с фотоапарата с максимално увеличение като с бинокъл да разглеждам цвете след цвете и тревичка след тревичка на двора.
Липсва ми да ми се пие студено бяло вино, да ми донесат и чашата да се запоти още с наливането.
Да се къпя дълго и да усещам как горещата вода тече по гърба ми.
Липсва ми да стъпя върху орех, но внимателно, и да извадя ядката почти цяла.
И орехът да е пресен, и ядката да се обели от люспата си наведнъж.
Липсва ми току-що купена червена гумена топка, и да я дам на сина си.
Липсва ми едно врабче, да кацне на показалеца ми.
Единственото цяло нещо на този свят е липсата, тя винаги успява да остане невредима.

Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.

Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.

Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.

Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?

Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.

Първоначално хората не искали да повярват.
После искали, но направо не можели.
Тя го направила. Най-после. Съвсем сама, с ония две ръце.
В един дъждовен ден тя си подредила гардероба, надиплила пижамите, скатала пуловерите, провесила роклите – и колко рокли само, ако знаете! – дори тениските си подредила по любимост и по цвят.
Дева! Девисима! И с подреден гардероб!

Още не е излязла от печат, затова се налага да ми повярвате.
А ако не вярвате на мен, питайте, питайте подготвителните групи от Пето основно училище в Стара Загора! Те знаят всички букви, обичат сладолед и приказки за вещици. 🙂

Видях дълбоката искряща зеленина, маковете и онези лилави цветя и рапицата;
децата на Леда Аврамова ,
бебетата на моите приятелки и книгата на Ваня Могилска,
ученичета, жирафчета,
торта във вила Росиче,
Зоран Якимоски, скъп приятел от Охрид, който точно тези дни беше в София на книжовна българо-македонска среща,
имаше дъжд и слънце и цветове на глициния, които капеха в чашите…
Другата седмица ще бъде още по-шарено – във вторник ще имаме среща с деца от Пето основно училище в Стара Загора, в четвъртък – с деца в Стражица, после два концерта в Търново и в София.
На мене ми е ей такова.

Теменужките правят семенца. Аз не знаех. Дори имаше период, в който почти бях повярвала, че съществува специален градински вид лилави мишки, които разсаждат теменужките из целия град и се стараят да направят така, че всичките да разцъфнат в един и същи ден.

То не било точно тъй. Осинових си онези няколко теменужчета, които цъфтят между плочките до блока, и започнах да ги наблюдавам от близо. Това значи да коленича и да се наведа до земята, почти да опра нос в цимента, за да видя как са ми другарчетата. Коленичене и кланяне му е майката. Сигурно се спукват от смях като ме гледат. Те всъщност нищо не крият, погледнеш ли ги – всичко  си показват.

Цветчетата се превръщат в нещо като малки зелени плодове. Един ден те се разпукват, разделят се на три (точно както човек събира палец, показалец и среден пръст, за да се прекръсти). Разтварят си трипръстите шепички и се оказва, че са държали в тях малки семенца, като ситен сусам. И ги пускат.

Тогава се намесват дъждът и вятърът (и лилавите мишки, евентуално). 

Във всяко семенце живее една бъдеща теменужка. Всяко е достатъчно голямо, за да си намери път, място и всичко, което му трябва, за да живее.

Значи не може да е чак толкова трудно. Щом даже те го могат.

Като си мисля за предишната ни среща в Русе, миналата година, споменът ми е оранжев, сигурно защото това е цветът на Хеликон. И аз се бях издокарала с оранжева фанелка, за да се вижда, че съм вътрешен човек. Аз чета всеки ден. А ти? Така пише на фанелката, и е вярно.
Споменът от срещата ни онзи ден е син. Толкова син:

Пътуването ми към Русе е уверено, тихо-нетърпеливо, пътуване към сигурно място. Нищо не отнема от привързаността ми към града. Не към града, а точно и специално към Хеликон-Русе, улица „Александровска“, хората, които обичам и местата, на които съм била.
Нищо не отнема, а всичко прибавя, задълбочава, разхубавява моята обич. Усещам, че към нея се е добавило нещо и от книгите на Иван Станков, от „Спомени за вода“, а също и от новите разкази, които предстои да бъдат издадени.
Вече познавам много от хората, които идват на нашите срещи. Хора, аз виждам как растат децата!
Ние идваме с новите си любови, с новите си бебета, с изкласили деца, с непоносими загуби, с новини за разказване, с прегръдки за даване. С безкрайна умора, с безкрайни надежди. Ние се гледаме и наистина се виждаме.
Сърцето ми е изпълнено с благодарност.
Ще взема назаем няколко снимчици, за да си имам хубости и радости в блога, а целият албум на Ваня Хинкова е тук.
Едно разбрах аз. Любовта идва там, където вече я има.