Ето тук е книжката, за която ви говорих.
Излезе в началото на 1989 година, през миналия век, миналото хилядолетие и миналата епоха.
Тогава бях в осми клас, в Седмо основно училище „Вела Благоева“ – град Стара Загора.
Като чета тая книжчица от преди оххх 21 години, и се чувствам стара като костенурка.
Струва ми се трогателна и някак неразбираема.
Освен това е очевидно, че са ме отглеждали внимателно, за добро или за лошо.
Сега я наснимах, и изглежда като извадена от мазе на полицейски участък, после може да кача по-свестни изображения.
Мога и да набера текста, ама така е едно истинско такова, а?
А? 🙂

на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса

Снегът разпъва бисерна палатка.
През мен минава ден като през филтър
и виолетов дим обгръща парка –
това е зима.

Врабчетата разпукват сивотата.
В лед тънък хоризонтът е застинал,
а скрежът се притиска към стъклата –
това е зима.

Не спят гнездата – чакат обитатели.
Надеждата витае над комините.
Една надежда за живот с приятели –
това е зима.

1986

Прохладна нощ, добре се спи.
Защо не се наспиш и ти?
След тежък ден и дълъг път
виж – другите момчета спят.
Недей да мислиш. Не тъгувай.
Завий се кротко и сънувай.

Къпят се врабчетата във прах,
сухи и задъхани, и сиви.
Аз съм този ден едно от тях
и не помня накъде отивам.

Сенките се свиват на кълбо,
лягат под дърветата и дремят.
Искам сън, дъждовен и дълбок.
Искам чаша хладно нощно време.

Днеска ни изпраха всичките
и със щипки за ушичките
на въжето ни провесиха.
Баните не ни харесаха –
наводниха ни кратуните,
влезе ни сапун в муцуните –
бонукс, монукс и персил.
Пате от поливинил
за другарче не получихме.
Плуването не научихме!
Капем жално по терасата,
памперсът не ни е в класата…
Плюшът се суши стоически –
случай на терор класически!

Мека като котка на дивана,
тиха като паяк на тавана,
сгъната на четири, сгъстена,
в шепата ми топло разтопена,

тайна и откъсната от всичко,
скрита, и самотна, и самичка,
семка от къпина, от черница,
нота, чер пипер, сачма, зеница,

и опитомена, и домашна,
но в безсънните ми нощи страшна,
проста мисъл, дразнеща, такава –
мисълта, че времето минава.

Всички дъждове от днес са весели.
Твърде тъжна стана есента.
Ще забравя жалбите си есенни,
тази моя глупава тъга.

Блясва изведнъж дъждът затоплен,
напоен от светла доброта.
Кой измислил е, че съм самотна?
Ставам пак щастлива и добра.

И небето става тихо, песенно.
Сред антени вятърът снове.
Всички дъждове от днес са весели –
до следващите тъжни дъждове.

1986 г.

Ама какъв келеш съм била, а? Ще ми се да се познавам, тогава 🙂
Това стихче е от книжката „Очи за красотата“, център „Знаме на мира“, 1989. Ще я сканирам и ще я кача, любопитна е, поне за мене 🙂
Дали не трябва да я включвам в библиографията си?

Мария
Душата иска си храната
и чесането по гърба,
и шляпането във водата,
и ходенето по ръба,

душата си изисква грижи,
че ако нещо й се случи,
да има сили да се движи,
и нови номера да учи.

ТТ
Душата, по обикновение,
деня започва със кафе,
а вечерта – стихотворение.
През съботите може две.

Душата храни се с надежда
и се приспива със мечти.
Душата мрази да подрежда
въпроси в стил: „Коя си ти?“

Душата иска да обича
добре насрещната душа.
Това усетих че изричам
в стремежа да се разтуша.
:)))

Относно душата – повтарям ти слухове,
които съм чула и чела.
Но ето – кафето горещо ми дъхва,
а утре е бавна неделя,
говорим си в рими, без друга награда,
освен споделеното чувство,
и просто не ми е възможно да страдам,
и всичко е толкова вкусно,
и всичко е радостно, и по пижама,
денят ми лежерно ще мине.
Е, може ли всичко това да го няма,
щом умре човек ил загине?

❀

Има работи културни,
тънки и литературни,
във които е добре
никой да не разбере
зашифрованата мисъл,
както и защо си писал.

1
Когато дотъче килима,
ще трябва да го изостави –
да го постели под краката
на някой преживяващ мъж,
с професия, с достойно име.
Когато дотъче килима,
ще стане най-обикновена,
спокойна, със съпруг и къща.
Ще си отдъхне най-накрая,
ще си отспива до насита,
и ще сънува, че тъгува,
че някой стар познат се връща.
2
А той я търси, той копнее –
макар че не е срещал нея,
жената със коси от прежда,
която никой не поглежда.
Тя се е скрила вътре в стана
и сякаш цяла е втъкана.
в килима. Нещо обещава
и нещо иска. Отминава.
Той цяла нощ претърсва мрака,
защото знае – тя го чака.

Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.

Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –

ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.