Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,
и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,
които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.
понякога искам да ти кажа,
че твоята липса кара града
да се криви като неудобна обувка
и не мога да мисля за нищо друго.
понякога искам да ти изкрещя,
че съм нещастна.
понякога съм те сънувала
и всичко помня.
но в тези случаи
си служа пак с
обичам те
Мария казва:
на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса.
тошко казва:
05/08/2010 в 7:39 pm |
…
А в шубраците отдолу
нещо дребно, нещо голо,
животинче без криле
щъка. Има си поле.
Има си хралупа, храсти
и уши за да слухти.
Пази се от остри страсти.
И не иска да лети.
Мъка!…
Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.
Они свою забыли встречу,
Но с высоты земного свода
Им дождь спускается на плечи,
И утро снова ждёт чего-то.
Успокоенье и усталость
Навстречу проторили тропку,
Им средь людей одно осталось –
Друг к другу прикасаться робко.
Сошла на нет разлуки жалость,
И просветлело настроенье.
И тесно так они прижались,
Как две строки в стихотвореньи.
А день, что быстр, как привиденье,
Им помахал хвостом на счастье…
Усталость и успокоенье
Во сне не разомкнут объятье.
Превод Максим ЗАМШЕВ
Хайде
да си играем двамата.
Ти ще бъдеш бащата
на моето щастие.
Ще прилича на теб,
ще порасне голямо и силно
и ще ни построи къща.
Аз ще бъда майката
на твоите спомени.
През дълбоката зима
ще си говорим за тях.
А когато съвсем остареем,
ще ни напуснат полека –
дъщери, задомени далече.
Хайде да си играем!
Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.
Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.
И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъкна тайно през комина.
Ако му харесва да е бос –
ще му кимна и ще ме отмине.
1988
Когато зимата ме мачка
и ми расте холестеролът,
и изнемогвам от задачи,
си казвам – като дойде пролет
денят ще стане дълъг (ясно
и благосклонно е небето)
и дрехите – в момента тясни,
ще ми стоят като излети,
и грижите ще се разтапят,
и никой няма да се мръщи.
Но идва пролет и внезапно
нещата си остават същите.
23.02.08
Много ми е коледно –
във търговски смисъл.
Липсва минимален шанс
лев да ми артиса.
Пазарувам шеметно,
пазарувам бесно.
Коледно е времето.
Пък и ми харесва. 🙂
Мария
Днес съм цялата в звездички –
прах от коледна украса.
Скоро ще изкупя всичкото
злато от пластмаса.
В мен криле разперва гордо,
харчейки, надвива мрака,
ненаситна по природа
Коледната Сврака.
ТТ
Аз съм също тази вечер
във пазарна мания.
И понеже имам вече
коледни желания,
купих две кила надежда
и усмивка купих,
ала тя, по недоглеждане,
падна и се счупи. 🙂
Мравка – касоразбивачка
с инструменти тънки, фини,
с тирбушон и отварачка,
с чукове и бормашини
обикаля пресен орех,
мъчи се, с език изплезен,
иска дупка да отвори
и при ядката да влезе.
Тя професионалистка
е от най-висока класа.
В къщи мравчетата искат
орехов сладкиш на масата.
Тя потропва, тя почуква,
драска с тел, ръкави суче.
Нещо вътре се пропуква,
трясва орехът – отключен!
Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.
Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.
Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.
Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.
Толкова съм уморена
да съм весела и умна.
Боядисани в червено,
вън листата капят шумно.
Тропат грапави прашинки
и се трупат по предметите.
Дразнещи като настинка,
лампите жужат и светят.
Нищо вкъщи не намирам
и от всичко се напрягам.
Дрехите ми се допират.
Даже въздухът ми стяга.
Но ще заличи полека
тази дразнеща умора
къщата ми – тиха, мека,
с кротки вещи, с топли хора.
Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.
Спомените й са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото й в скрина.
Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.
Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.
Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.
Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.
Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.
Мария Донева 