Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно

Чувствата са растения
с плодове без кора.
Избуяват
в опасния климат на думите
и узряват при допир.

Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,

по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят –
със преспи върху шапки и качулки.

Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.

И вместо в лед, снегът минава в кал –
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.

Нощ. Прожекторът изгрява.
Публиката дъх стаява
и на сцената излиза
с ризница, с корона, с риза,
старец, юноша и мъж,
слаб, всесилен, всемогъщ –
той. Артистът. В частност – Фори.
Щом започне да говори,
щом дори помръдне с вежда –
миг… и друг светът изглежда.
Щом примигне – пада здрач.
С остър ум като бръснач.
Чист и хладен като нож.
Нежен. Ако трябва – лош.
Вчера грозен, днес – красив.
Пламенен, а търпелив.
По-блестящ със всяка роля.
Демоничен. С твърда воля.
Точен и грижлив към словото.
Жив класик с очи за новото.
Сред тълпи от почитателки
музите са му приятелки.
Фаворит на Мелпомена.
Верен само на Елена.
Върши своята си работа –
да даде кураж на слабите,
да налее ум на властните,
да разсмее и нещастните
и света да забавлява.
Сцената се разширява,
в пушеците и мъглата,
под следача на луната
тук, за два вълшебни часа,
с поглед, дума, жест, гримаса
зрителите той повежда.
Смях, сълзи, любов, надежда,
във стомаха – пеперуди,
и тъга, и радост буди.
Със сърцата ни говори
той. Артистът.
В частност – Фори.

Честит рожден ден на чудесния актьор Христофор Недков!

🙂

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

Понасям щетите от топлото време.
Човеку се иска на припек да дреме,

да мърка сънливо, да трепка с мустаци,
да си поклюкарства със другите маци,

да мижа без грижа, обаче… Обаче!
Веднага му тръсват хиляда задачи.

Я грабвай парцала да лъснеш стъклата!
Изкарай на слънчице одеялата –

да влезе чист въздух, да стресне микробите.
Изтупай праха! Проветри гардеробите!
Какъв си такъв бавен, неподреден…

Противен приятен предпролетен ден!

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Обла и гладка, с искри от коняк,
цялата злато, и слънце, и мрак
пърхане с мигли, сълзи и усмивки,
гълъб сънлив във гнездо от завивки,
само със поглед събужда желания,
всички целувки са й притежания,
спира дъха само щом се покаже.
Кой би могъл нещо да й откаже?!

На една малка малка улица
от един малък малък прозорец
една малка самотна бабичка
пита всички минувачи
колко е часа.

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,

във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Поотвори се пролет
и светът е разнежен.
И мухи с бавен полет
инспектират строежа.

А строител по потник
плочки слага, попържа,
май му се поработва,
но геройски се сдържа,

трета бира попийва,
кротка чалга му теква,
свирка и се подсмихва,
малко му поолеква,

и саламът топи се,
вестникът го попива.
Слънчицето униса,
биричката приспива,

той посяда, поляга,
съхне му теракола,
работата не бяга…
Поотвори се пролет.

Още не е зелено,
но все пак си личи,
че земята полека
поотваря очи.

Поолеква небето,
разкопчава яка,
пооглежда се – ето,
по е светло така.

Търкат длани мухите,
слънце щом ги допре,
позадрямват отвити.
Май вървим на добре!

Влакът е капка желязна вода,
бърза, защото щом спре, се разлива.
Някакви мижави храсти в студа
с пръсти разресват на вятъра гривата.

Шум и движение. Мир и покой.
Село със хрускави букви във името.
Гари и гробища. Права. Завой.
Влакът тече през земите на зимата.

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

Като игла, която шие
с невидим къс конец от време,
човекът свързва двата края.
Вселената се разширява,
далеч децата заминават,
а пък светът е все по-малък.
Иглата се топи в ръката.
Конец.

Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мокри, мазни вестници.

Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.

Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла –
да смекчи, да кротне, да укрие.