Докато бях дете, живеех
на улица с табелки ясни.
Но в сряда, или пък в неделя,
без предизвестие пораснах.

Градът бе същият, и всички
места за срещи в него знаех.
Но нещо имаше различно,
на друго кухните ухаеха,

и други мисли се тълпяха
под свечерената му шапка.
Послушните деца мълчаха,
презрели, дъждовете капеха,

и всичко беше си на мястото,
измито, за да се хареса.
А аз примигнах и пораснах,
и до сега не знам къде съм.

Животът не е само зайчета
и пеперуди, и трева,
но в личното ми земно крайче
преобладава все това –

минутите пълзят уверено
и с мравешка пъргавина,
изгубеното е намерено,
и всеки ден е новина,

която буди изумление.
Бонбони с привкус на тъга.
Без много хора покрай мен. И е
почти предпролетно сега,

с по-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.

Теменужки анемични 
се опитват да цъфтят
сред боклуци най-различни.
Пак е миризлив светът,

но сега ми домилява.
Виж го – кичи се с цветенца,
плахо се раззеленява.
Като някой опълченец

със неволите се бори
и зелен байрак надига.
И, като Радецки, пролет
изведнъж (без гръм) пристига.

*

Какви неща се намират в колекцията на Иван Драголов!  🙂

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно

Чувствата са растения
с плодове без кора.
Избуяват
в опасния климат на думите
и узряват при допир.

Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,

по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят –
със преспи върху шапки и качулки.

Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.

И вместо в лед, снегът минава в кал –
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.

Нощ. Прожекторът изгрява.
Публиката дъх стаява
и на сцената излиза
с ризница, с корона, с риза,
старец, юноша и мъж,
слаб, всесилен, всемогъщ –
той. Артистът. В частност – Фори.
Щом започне да говори,
щом дори помръдне с вежда –
миг… и друг светът изглежда.
Щом примигне – пада здрач.
С остър ум като бръснач.
Чист и хладен като нож.
Нежен. Ако трябва – лош.
Вчера грозен, днес – красив.
Пламенен, а търпелив.
По-блестящ със всяка роля.
Демоничен. С твърда воля.
Точен и грижлив към словото.
Жив класик с очи за новото.
Сред тълпи от почитателки
музите са му приятелки.
Фаворит на Мелпомена.
Верен само на Елена.
Върши своята си работа –
да даде кураж на слабите,
да налее ум на властните,
да разсмее и нещастните
и света да забавлява.
Сцената се разширява,
в пушеците и мъглата,
под следача на луната
тук, за два вълшебни часа,
с поглед, дума, жест, гримаса
зрителите той повежда.
Смях, сълзи, любов, надежда,
във стомаха – пеперуди,
и тъга, и радост буди.
Със сърцата ни говори
той. Артистът.
В частност – Фори.

Честит рожден ден на чудесния актьор Христофор Недков!

🙂

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

Понасям щетите от топлото време.
Човеку се иска на припек да дреме,

да мърка сънливо, да трепка с мустаци,
да си поклюкарства със другите маци,

да мижа без грижа, обаче… Обаче!
Веднага му тръсват хиляда задачи.

Я грабвай парцала да лъснеш стъклата!
Изкарай на слънчице одеялата –

да влезе чист въздух, да стресне микробите.
Изтупай праха! Проветри гардеробите!
Какъв си такъв бавен, неподреден…

Противен приятен предпролетен ден!

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Обла и гладка, с искри от коняк,
цялата злато, и слънце, и мрак
пърхане с мигли, сълзи и усмивки,
гълъб сънлив във гнездо от завивки,
само със поглед събужда желания,
всички целувки са й притежания,
спира дъха само щом се покаже.
Кой би могъл нещо да й откаже?!

На една малка малка улица
от един малък малък прозорец
една малка самотна бабичка
пита всички минувачи
колко е часа.

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,

във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Поотвори се пролет
и светът е разнежен.
И мухи с бавен полет
инспектират строежа.

А строител по потник
плочки слага, попържа,
май му се поработва,
но геройски се сдържа,

трета бира попийва,
кротка чалга му теква,
свирка и се подсмихва,
малко му поолеква,

и саламът топи се,
вестникът го попива.
Слънчицето униса,
биричката приспива,

той посяда, поляга,
съхне му теракола,
работата не бяга…
Поотвори се пролет.