Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,
по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят –
със преспи върху шапки и качулки.
Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.
И вместо в лед, снегът минава в кал –
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.
Мария Донева 
Ух, че хубаво е, Миме – днешно:)
(От едно кокиче смешно:)
:)))))))))
и на мен ми иде усмивка от тази словесна капка в яката 😉
значи целта е постигната 🙂
къщи бели като булки… много хубаво…
искам вече да е наистина пролет, не само… така… наистина искам!