О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.
Мария Донева
Мария Донева 
Ако знаеш колко навреме прочитам това стихотворение…Моята болна майчица има нужда точно от това за което пишеш и аз ще се опитам да го направя за нея. Благодаря за прозрението!Бъди здрава!
бъдете здрави и вие! ❀ ✿ ❁ ✾ ❃
Недей да го глезиш и вместо завила,
да беше му дала ти Pulsatila!
Когато се глези болен и плаче
това е за него най-точен илачът…
🙂
Весело ти е стихотворението…
вярно, че това люкарство подхожда на описанието 🙂
Абсолютно прекрасно 🙂
Най-добре е да си здравичък, но ако ще боледуваш – това е начинът. 🙂
Прекрасно стихотворние.
благодаря 🙂
много точно … точно тва е начинът 🙂
Чудесно е 🙂
а пък
най-хубаво е
когато всички са здрави и се отнасят един към друг така
и ако мъжете се грижат за жените си така, все едно жените им са бременни постоянно
знам, че звучи тъпо, обаче помисли си само
и ако жените така си обичат и се гордеят с мъжете си
такива работи.
‘ма хич не е тъпо, баш така си е 🙂
и тук засягаш един друг въпрос – ‘се жените мрънкат как мъжете не им били обръщали внимание, видите ли 🙂 Ами, ако и мъжете им се помрънква, но им е наложено още от ей, такива фърфалаци, че мъжете не мрънкат и те кво да правят милите – седят и гледат лошо и чакат да ги огрее, а душата им се къса 😉
попрекалих, извинявай 🙂
много си е така даже 🙂
Абе аз не знам къде са тез мъже, дето не мрънкат, когато са болни. Именно щото от ей такива фърфалаци го правят пред мама. 🙂 Лекинко да кихнат и ай, свърши се светът! А инак че на жената всеки месец по една седмица всичко й е криво и болно… кво толко? Нали всеки месец им се случва, не са ли свикнали? 🙂
Малко на кокошкарник го обърнахме, извинявай, Мария!
Е, майките обичат да си обичат децата от всякакви полове и възрасти. 🙂
Колко хубавооооооооо!
всъщност на мен това ми е тъжно, защото понякога този друг човек или не е там, или изобщо не съществува
🙂
много истинско 🙂
super ako go ima
о, да! 🙂
Топло и така човешко!
мър мър мър 🙂
Pingback: проба – аудио « Мария Донева
Прекрасно стихотворение, точно показва как се чувства болният, когато се грижат за него. По детски вярно и истинско!
аз искам да съм здрава и така да се грижат
и аз да се грижа
Pingback: петък, 28 « Мария Донева
Ех, как не се случи и аз да съм болен,
а все е така, че съм здрав и доволен…
Но тъй ми се иска да съм като бебе
и да получа милувка от тебе!!! 🙂
🙂