Снегът ще се изниже
под мръсната дантела
от пясък, сол и грижи.
Ще се стопи най-смело.

Сам изход ще намери.
Потиска го градът.
От улиците черни
снегът, готов за път,

по слънчеви въжета
ще се качи. Ще литне.
През мравешки мазета,
през шахтите им ситни

от тук ще се изплъзне.
Ще тича, без да спира.
Снегът лежи и мръзне
и бягства си планира.

Една свещица само
да види, че гори
от слънцето голямо,
и ще се изпари.

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз, ако остарея…
Ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

Тъй както слънцето блести
от стая в стая в стая в стая,
така усмихваш се и ти,
припомняш си, че те желая,

и как повдигам смешни вежди
или надничам в огледалото,
и как отблизо те разглеждам,
и че съм ти удобна цялата,

и често бъркам ляво с дясно,
и ми е важно да ме галиш…
и, засега, ти става ясно,
че няма как да ме прежалиш.

Слънчеви зайци,
големи и бледи,
дремят в колона по два
на стената.
Вънка е снежно,
студено и ледено,
влезли са тук
да си стоплят краката.

Позашеметени,
сбъркали сезона,
съхнат тук при мене,
сядат край котлона,
просто вдишвам зайци,
светлина и пара,
и преглъщам с чая
този февруари.

Нощта се подхлъзна и падна,
и пресният сняг посиня.
А времето скрипна, и хладно
звездите кристални блестят.

Изопнати лампи във жълто.
Дълбоко и мокро, небето
луна като хапче преглътна,
и в черна коприна засвети –

такова сияещо тъмно,
кънтящо от студ и огромно.
Скимтят и очакват да съмне
блещукащи сенки бездомни.

Всичко почва и свършва по познатия начин.
Все по-къси отсечки любовта начертава.
Знам защо ще се смеем. Знам кога ще заплача.
А вкуса на тъгата и насън разпознавам.

И соления мирис и взрива на кибрита.
И умората сива. И утехата бяла.
Все по-плитък дъхът. По-безсмислени дните.
Любовта се изкачва по звънтяща спирала.

Изтънява. Топи се. Изразходва се бързо.
Като прах се изронва по лица и предмети.
Става лъч светлина. Щом проблесне, ни свързва.
И не свети. И свети. И не свети. И свети.

Тя свали очилата
и започна да плаче
по такъв непохватен
и безпомощен начин,

сякаш никой край нея
вече не съществува,
само слънцето тлее,
само влакът пътува.

Нито звук. Без да пречи.
Без да се извинява.
Тя е тук, но далече
нещо я наболява.

Явно нещо й има.
Или нещо с децата.
Или не е любима.
Слага пак очилата,

в ъгъла на купето,
мисли, плаче, сънува,
и си ближе сърцето,
и сама се лекува.

Светло едно очакване
съмна и ме събуди.
Лъх от надежди някакви,
тропот от кротко чудо.

Зърнах деня през мигли,
сгушена във почивката.
Час ли сънувах, миг ли
в прилива на завивките?

Чувствах се малко влюбена
без конкретна причина.
Две-три мечти изгубени
легнаха да починат.

И заблестя студеното,
топлото взе да мърка.
Стори ми се – сгрешеното
някой друг е объркал. (ама само ми се стори)

Тънка и златна сенчица
в топлото одеяло.
Денче, денище, денченце,
ден със добро начало!

❀

Един лъч слънце, чист и смел.
Монета, цопнала във кишата.
Разходка без нарочна цел –
да повървим и да подишаме.

Ръката ми да задържиш.
Усмивката ти да поискам.
Щом можеш да ме натъжиш,
то значи – станали сме близки.

Във джоба си да отнеса
билет, продупчен през сърцето.
Перце от твоята коса.
Две захарчета от кафето.

Тъга, дошла със мен у нас.
Надежда, хваната на тясно.
Един съвсем случаен час,
запаметен кристално ясно.

Веселее студът.
Едри преспи блещукат.
Няма брод, няма път.
Аз съм първата тука.

Кадифе и брокат,
ей така по земята.
Някой много богат
е пилял, без да смята,

скреж от чисто сребро,
и с разкошни завивки
като в меко гнездо
всички нежни извивки

на града е завил.
Освежил е небето.
И света подредил,
и му казал да свети.

Сън безукорно тих,
утро кротко смълчано.
Този път не сгреших,
че съм станала рано.

Моят татко се грижи за мен.
Със пуловери тежко навлечен,
той излиза навън всеки ден.
Пазарува. Не иска да пречи.

Моят татко пренася дърва,
във студеното, както куцука.
И прилича на чудо това –
вчера свършиха – днес пак са тука.

Той не е глух! Но често не чува,
а се сърди, когато крещя.
Моят татко цветя не купува,
но през лятото гледа цветя.

Моят татко по селски говори
и за ясни неща разсъждава.
Той за нищо не иска да спори,
той се смее и се съгласява.

Моят татко си прави майтапи,
моят татко обича джумбуши.
Притеснява се, ако изцапа.
Майка казва, а татко я слуша.

Мога много за татко да меля,
но в момента да спра се налага –
той е тук, портокал е обелил,
и държи да го взема веднага.

Небето е насипно!
Лежат по тротоара
снежинки ситни-ситни
на облачни камари.

Снежинките подреждат
студено като мляко,
заоблено и свежо
небе, небе навсякъде!

Усмихвам се и мръзна,
вървя и дишам вятър.
И като се подхлъзна,
политам към земята.

Сняг по-тънък от дантела
шушне в клоните на бора.
Перушинките му бели
меко ръсят се отгоре.

Спи земята, нежна, гладка,
без парфюми, без трева.
И завивката е кратка,
и докосва я едва.