Тя свали очилата

Тя свали очилата
и започна да плаче
по такъв непохватен
и безпомощен начин,

сякаш никой край нея
вече не съществува,
само слънцето тлее,
само влакът пътува.

Нито звук. Без да пречи.
Без да се извинява.
Тя е тук, но далече
нещо я наболява.

Явно нещо й има.
Или нещо с децата.
Или не е любима.
Слага пак очилата,

в ъгъла на купето,
мисли, плаче, сънува,
и си ближе сърцето,
и сама се лекува.

15 thoughts on “Тя свали очилата

  1. ох, този непостижим сръчен плач… обаче за него не може да се напишат такива мили стихчета 🙂

        • все пак, малко приличие да има
          усмихването е хубаво, но ако на всичко се усмихваш, често се случва просто да похабиш хубавата усмивка

  2. Истинско… като че ли на всеки се е случвало да поплаче поне веднъж така…

  3. Ама ох, бе, Мария… *
    Мило, живо, истинско. Прекрасно.

  4. Мария, търсих ти постове от сутринта, да те чета и да си приспивам болката, проявила се физически, някак си…И сега така мило ме потупа по рамото, че всичко вече ми е наред…поне наум:)

  5. Толкова нежна,изпълнена с обич към света,поезия.И толкова „приземена“.

  6. „И си ближе сърцето, и сама се лекува“ – ох, заболя ме. Това самолекуване вероятно е преживяно. Хващаш се за косите и си казваш-: „Г-жо Мюнхаузен, измъкни се от блатото, стига си циврила!“

  7. Близка душица страда…..и със сигурна,че и тя плаче така……

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s