Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?

Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима

на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.

Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.

Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?

Дъждът се търкаля и прави кълбета.
Сватбарски гърми със пищова.
Прелива земята. Прелива небето.
Мирише на чисто. На ново.

Мирише на печени тежки смокини,
на кална трева, на подправки.
Водата се блъска в стени и комини
и мокри човеци и мравки.

И всички се крият, и всички се радват,
не вкусвали  влага отдавна.
Земята се мие. Небето се мие.
И всички сме чисти и равни.

Наглеждай си комарите,
че вършат безобразия.
Отглеждаш тия твари
като говеда в Азия.

Нахални, тъпи, тлъсти!
По босичките лапи,
по пръстите, под пръстена
се пъхат да ме хапят.

Не искам да изреждам…
следите всичко казват.
Виж вече как изглеждам!
И ти не ги наказваш!

Нощта – безсънна, жегава.
Навсякъде сърби ме.
Комар. Преследвам него,
но той от твое име

безчинствата си върши
и кръвното ми вдига.
С един замах ще свърши.
С която искаш книга.

От нещо много дребно
любови се разтурят.
Ти, лято, си вълшебно,
но имаш и кусури.

Това е изпитание
за дружбата ни стара.
Виж, обърни внимание,
защото ще се скараме!

И да се смеем, и да плачем –
живеенето е за малко.
За малко само нещо значим.
Една черта от  химикалка.

Приятели – дано са здрави.
Деца – дано да са щастливи.
Това най-много да оставим.
Довиждане – и си отиваме.

И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.

Недоказуемо щастлив,
вървиш.
И само ти си знаеш,
че точно в този миг си жив,
че мокрият цимент ухае,
че русото момиче спря,
изтръска клечка от сандала,
и за секунда ти замря
щом зърна линията бяла
на кръста й, златист, кафяв,
със лекичка следа от бански.
И колко си добре, и здрав,
и дишаш просто великански,
и бързаш ей така, без цел,
от радостта да стъпваш бързо,
и се усмихваш, чист и смел,
със всички смели хора свързан,
щастлив, усмихнат и велик,
свободен, със сърце открито.
Един прекрасен, светъл миг
те озарява. И отлита.

Лежерно и небрежно удоволствие
е никого в града да не познаваш.
Със погледа си само да докосваш.
Да възприемаш и да съзерцаваш

косата на момичето красиво,
което тихо хлътва във хотела.
След малко – мъж. При нея ли отива?
Защо се крият във хотел в неделя?

Движението спира и се кротва.
Жужи пчела в дръгливите саксии.
Във къщата отсреща някой готви.
Потракват порцеланови чинии.

Градът е празен, прашен и напечен.
Часовникът му даже изостава.
А ти си от сърцето си далече
и никого не искаш да познаваш.

Любимо лято! Ласкави лозници
листа люлеят. Лястовици. Лапки
лениво ближе котка. Леки птици.
Луната – с лятна рокличка на капки

просветва като весело момиче,
което привечер ще има среща.
Луничките й много й приличат.
Латинки. Лайка. Ласкаво. Горещо.

Лилава нощ любовно ляга. Лъхва
тих полъх – пеперуда кадифена.
Небето се разхлажда и въздъхва.
Любимо лято, поживей си с мене…

Това малко зелено легло
беше на Ивелина, на Мария,
на Нико, на Андони, на Иво.

Една нарисувана лисичка

ги преведе през сънищата,
през тряснатите врати,
през далечните камбани,
през високата температура,
през ваксините, през млякото, през чая.

Боже на детските легла,
боже на плетените кошчета,
боже на люлките,

грижи се за малките в твоята кошара
и не забравяй нарисуваната лисичка.

Да е ясно – аз съм си момиче!
Нищо, че синът ми е голям
и подир госпожиците тича.
Той се чувства възрастен. Аз знам,

че е друг човек, съвсем отделен
и си има път определен.
Време му е с мен да се разделя
в някой прекалено близък ден.

Той вода студена пие потен.
Пие и каквото там си ще.
Учи. Управлява си живота.
С мене се държи като с дете.

Дава ми акъл и ме поправя.
Не съвети, иска джобни само.
А пък аз не трябва да забравям,
че е мъж, не бебето на мама.

Той ще тръгва ей сега. След малко.
Стискам палци. Няма да го спирам.
Той е мъж, а аз съм още малка.
Гледам. Всичко знам. Но не разбирам…

За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя

да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.

Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.

Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.

Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.

Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.

Мария
Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

ТТ

И ще дойде полека
топла есенна пара,
и мъглицата мека
като дъх на попара,

и ще вейнат вихрушки,
ще простине морето,
дим от печени чушки
ще просмуква прането,

и денят ще се сгуши
като баба на сянка,
ти плетеш, аз пък пуша –
ние, вечните двамка…

Времето не се променя
и Луната е прилична.
Вън листата са зелени.
Който може, ме обича.

Музика, каквато искам,
вее тихички дантели.
Облаците слизат ниско.
Чаша ментов дъжд споделят.

Равновесно. Неподвижно.
Хладинка във дрехи ярки.
Под дърветата безгрижно
юли спи на пейка в парка.

Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.