Недоказуемо щастлив,
вървиш.
И само ти си знаеш,
че точно в този миг си жив,
че мокрият цимент ухае,
че русото момиче спря,
изтръска клечка от сандала,
и за секунда ти замря
щом зърна линията бяла
на кръста й, златист, кафяв,
със лекичка следа от бански.
И колко си добре, и здрав,
и дишаш просто великански,
и бързаш ей така, без цел,
от радостта да стъпваш бързо,
и се усмихваш, чист и смел,
със всички смели хора свързан,
щастлив, усмихнат и велик,
свободен, със сърце открито.
Един прекрасен, светъл миг
те озарява. И отлита.

Лежерно и небрежно удоволствие
е никого в града да не познаваш.
Със погледа си само да докосваш.
Да възприемаш и да съзерцаваш

косата на момичето красиво,
което тихо хлътва във хотела.
След малко – мъж. При нея ли отива?
Защо се крият във хотел в неделя?

Движението спира и се кротва.
Жужи пчела в дръгливите саксии.
Във къщата отсреща някой готви.
Потракват порцеланови чинии.

Градът е празен, прашен и напечен.
Часовникът му даже изостава.
А ти си от сърцето си далече
и никого не искаш да познаваш.

Любимо лято! Ласкави лозници
листа люлеят. Лястовици. Лапки
лениво ближе котка. Леки птици.
Луната – с лятна рокличка на капки

просветва като весело момиче,
което привечер ще има среща.
Луничките й много й приличат.
Латинки. Лайка. Ласкаво. Горещо.

Лилава нощ любовно ляга. Лъхва
тих полъх – пеперуда кадифена.
Небето се разхлажда и въздъхва.
Любимо лято, поживей си с мене…

Това малко зелено легло
беше на Ивелина, на Мария,
на Нико, на Андони, на Иво.

Една нарисувана лисичка

ги преведе през сънищата,
през тряснатите врати,
през далечните камбани,
през високата температура,
през ваксините, през млякото, през чая.

Боже на детските легла,
боже на плетените кошчета,
боже на люлките,

грижи се за малките в твоята кошара
и не забравяй нарисуваната лисичка.

Да е ясно – аз съм си момиче!
Нищо, че синът ми е голям
и подир госпожиците тича.
Той се чувства възрастен. Аз знам,

че е друг човек, съвсем отделен
и си има път определен.
Време му е с мен да се разделя
в някой прекалено близък ден.

Той вода студена пие потен.
Пие и каквото там си ще.
Учи. Управлява си живота.
С мене се държи като с дете.

Дава ми акъл и ме поправя.
Не съвети, иска джобни само.
А пък аз не трябва да забравям,
че е мъж, не бебето на мама.

Той ще тръгва ей сега. След малко.
Стискам палци. Няма да го спирам.
Той е мъж, а аз съм още малка.
Гледам. Всичко знам. Но не разбирам…

За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя

да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.

Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.

Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.

Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.

Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.

Мария
Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

ТТ

И ще дойде полека
топла есенна пара,
и мъглицата мека
като дъх на попара,

и ще вейнат вихрушки,
ще простине морето,
дим от печени чушки
ще просмуква прането,

и денят ще се сгуши
като баба на сянка,
ти плетеш, аз пък пуша –
ние, вечните двамка…

Времето не се променя
и Луната е прилична.
Вън листата са зелени.
Който може, ме обича.

Музика, каквато искам,
вее тихички дантели.
Облаците слизат ниско.
Чаша ментов дъжд споделят.

Равновесно. Неподвижно.
Хладинка във дрехи ярки.
Под дърветата безгрижно
юли спи на пейка в парка.

Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.

Легнахме си снощи
прегърнати и топли,
не помня аз какво сънувах,
но ти ми каза сутринта –
сънят ми означавал,
че ме обичаш.

Опитвам се
да се откъсна.
Налагам си
да се владея.
Днес не погалих гръбчето
на книгата ти,
когато минах покрай нея.

Любовта си прегриза
прикованата лапа.
Предпазливо излиза.
С капки кървави цапа.

И е страшна. И куца.
И не стига далече.
Заплашителни звуци.
Тежки сенки препречени.

Самотата посяга
болно да я прегърне.
Няма как да избяга.
Няма как да се върне.

Няма път, няма място,
и трепери самичка.
Диша плитко. На тясно.
Ужасена лисичка.

Купче есенни листи,
мокри на тротоара.
Златно облаче чиста
рязко вдишана пара.

Дъждът на мене чака!
На мене чака сушата!
Светулки пушат в мрака.
Калинки бъбрят сгушени.

Рояк врабчета – целите
подхвърчат от вълнение:
– Нали ще ни заселите
в добро стихотворение?

– Там, вижте, да е весело…
Да има и заглавие… –
котаците унесени
бълнуват от тщеславие.

За нас – да бъде ярко! –
изискват пеперудите. –
Очакваме, другарко,
добре да се потрудите!

Природни феномени,
бозайници, инсекти
се трупат покрай мене
с надежди и проекти.

Не книга, а гъмжилище
сега се очертава.
На бръмбари е жилище
поезия такава!

Блещукат грозни златни жаби
по ръбовете на водата.
Тук можем лесно да ограбим
прозрачното легло на вятъра.

Щастливо, романтично, весело.
Поискам ли – ще те прегърна.
Пръстта е с цвят на ален кестен
и в нея можем да надзърнем.

Тук жабите пулсират кротко
и всяка дума се разбира.
И дрехите ни се измокриха
от блясъка на язовира.

Виждам гущерът как се разтапя,
как потропва сърцето му сухо.
Упоително слънцето къкри
и щурци си пришпорват цигулките.