Какво да приема?
Кого да прегърна?
Дали да замина?
Дали да се върна?
Какво да започна?
Какво да престана?
Да тръгна нарочно
към нова промяна –
дошло ли е време?
Каква е цената?
Дали да поема
ръка непозната?
Ще е интересно…
Дали ще си струва?
Ох, хич не е лесно
да се съществува!
Много скоро ще избистри гроздето зърна,
и ще влезе август – остър лъч от светлина,
сладостта ще го прегърне мокро, изведнъж,
ще се върне като чакан и обичан мъж.
Щастливото стихотворение
е чужденец – летовник.
То тананика от вълнение
и ходи без часовник.
То е спокойно и усмихнато.
Пътува без багажи.
Обидят ли го – ще притихне то,
без нищичко да каже.
То се поглежда в огледалото
и знае, че е сладко.
То е една минута цялото –
задържа се за кратко.
Щастливото стихотворение
оставя леки знаци.
То всеки път е в настроение.
Привлича особняци.
Но не държи да е в компания.
И често е самотно.
То има простички желания.
Разбира се с животните.
То няма цел и намерения.
Под шала крие рана.
Сред другите стихотворения
е като бяла врана.
На шията му тупка веничка.
Изглежда леко лудо.
То е едно обикновеничко,
нормално малко чудо.
По-крехък даже от преди.
По-тъничък и от тревичка.
От тялото ми се роди.
А днес е по-голям от всичко.
И моето сърце кънти.
На ум детето си прегръщам.
Сърце, не се страхувай ти.
На този свят сме си във къщи.
Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.
Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.
Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?
Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.
Любовта се лута към адреса.
Ти къде си? Кой ли ще й каже?
Дините са розови принцеси,
стегнати в зелени камуфлажи.
Лятото се смее и създава
всякакви удобства за целувка.
Любовта навярно закъснява
заради нетрайните обувки,
заради прозрачните презрамки
и заради вкусното червило.
Търси се адрес: онази ямка
точно на брадичката ти, мило,
малко в север – топлата ти шия
и наляво – сладкото ти рамо.
Тя си знае. Скоро ще открие
мястото. Ти я дочакай само.
Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.
Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.
Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.
Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.
Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?
Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?
Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?
Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,
облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,
жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.
Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.
Едно врабче притихва
до златния му глезен,
и юли се усмихва,
чаровен и разглезен.
Щастливо се съблича
и тялото му свети,
когато се затичва
да скочи във морето.
Започнеш ли да мислиш, ставаш глупав,
а глупав ли си, глупав си оставаш.
Сърцето ти, което тихо тупа,
не вижда и не мисли, но познава.
То предусеща важните минути
и знае да ги гали и отглежда.
Прегръща ги в трептящите си скути,
докато засияят от надежда.
То може сто обиди да изгълта
и сто тревоги може да прихване.
Във него всеки може да нахълта,
но то избира някой да остане.
Тука нямам обхват.
Тука съм необхватна!
И смълчаният свят
по пътеката лятна
се катери със мен
и разкрива простори.
И не е уморен.
И се водим нагоре.
Дребни птици хвърчат
сред трептящи брезички
и докато мълча
си говоря със всичко.
Сърцето ми довиждане ми каза
и хукна чужди хора да обича.
А аз останах къщата да пазя,
да готвя и да се държа прилично.
И ето ме – не давам прах да падне
по снимките, по-сладки от икони.
Ако сърцето ми се върне гладно,
ще го нахраня. И ще го изгоня.
Мария
Единственият дом е тялото.
И всичко друго е измама.
Във кожата си от началото
до края. Нищо друго няма.
Черупката от кал и камъни
от костите е по-нетрайна.
Прииждат имане и нямане –
и си отиват. И случайно
животни, хора, птици, дяволи
съдбата срещу теб запраща.
Единственият дом е тялото.
И ти с душата си го плащаш.
И само то я приютява,
тя само там приляга плътно.
Дори когато я предава,
е неин неотменен спътник.
И само то е само твое.
И твърдо ти принадлежи,
дoкато, свършен и спокоен,
го пуснеш пусто да лежи.
Ихх, Мария!
Единственият дом е тялото.
Глава, коремче. Пух и слама.
Частици, търсещи се в цялото
с душица като тънка пяна.
А най-отгоре е украсата –
бои, маниста и привички.
Броим си произхода, расата
и дарове, но не за всички.
Добри и лоши – идват дните ни
и всеки нещичко си взима.
Надежди ни оставят китени –
за тялото, легло да има.
Насипва се – да отминава
живот в наличните количества.
И само пепелта остава
от думи, сенки и величества.
Най-трайно се оказва бялото
в палитрата ни – уж голяма,
за този дом единствен, тялото.
А сетне… ами, сетне няма…
. 
Мария Донева 