През август слънцето намира
заспалите лица по плажа,
опитва се да ги кремира,
а те напразно с крем се мажат,

аламинут порозовяват,
загарят, след това прегарят,
на пясъка се разтопяват,
цвърчат, запържват се и парят,

във собствен сос, и във водата
опитват се да се спасят,
топят се като в марината,
на закачалки нощем спят,

преяждат с миризлива цаца,
обливат се в парфюм и пот,
мухите с апетит ги кацат,
докато падат на белот,

накрая мидички си взимат
и се прибират след което,
и после цяла дълга зима
мечтаят само за морето.

Пръстта е твърда, сива и кафява,
но радостта през нея избуява,

великденчета, тръгнали от рано,
на припек вече стигат до коляно,

на втория етаж, през тънки клони,
едва разцъфнал, сливов цвят се рони,

тревата неуверено настъпва,
полето нова дреха си скалъпва,

огромен щъркел идва, каца бавно,
достоен, скромен, първи между равни,

а слънцето, за първи ден с пола,
си слага златна брошка от пчела.

Огромен прилив на щастие,
внезапно и без причина.
Приижда толкова властно,
че трябва да си почина.

Засмяно, зашеметено,
отстъпвам няколко стъпки.
Наистина ли за мене
са тези весели тръпки?

Усещам как обиколки
навърта храбро планетата,
и как е светло, и колко
ми е по мярка взетото,

и колко имам за даване,
и колко е лесно всичко!
Земята ми се спасява
и хора ми се обичат!

Предпролетно, живо, жадно,
на мен точно да се случи…
Ще падне голямо страдане,
когато всичко приключи.

Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.

Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.

Паяк, седнал по турски
във дюкянче на ъгъл.
Който иска, го търси.
Никого не е лъгал.

Кой от тука ще мине? –
гледа над очилата.
Не с памук, със коприна
им изважда душата.

И ги черпи с локумче,
и локуми разтяга.
И си има на ум, че
те не бързат да бягат.

Те са толкова тъпи,
те са толкова боси…
И животът им скъп е,
а е виснал на косъм.

А отминат ли тежко
със шестте болни крака,
ги изпраща с насмешка.
Той умее да чака.

Чувството

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

***

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Има още →

Колко смело трябва да се бори
стръкчето, щом иска да пробие.
Пипнешком да лази като корен.
Със пръстта с юмруци да се бие.

Да избегне камъните. Мрака
да преброди. Въздух да нагълта.
Червей към небето да го води.
Сляпо, в светлината да нахълта.

Стръкчето изприда се самичко
от зърно, без пръсти, без да знае.
А когато се пребори с всичко –
диша и старателно ухае.

В моя сухоземен град
вихри се един пират.
Едноок, накуцва с крак –
страшен черен котарак.
Без стопанин и настойник,
скандалджия и побойник,
търси жертва да нападне,
нещо вкусно да открадне.
Чак до третия етаж
качва се на абордаж.
Сред море от аромати
на кюфтета и салати
Мърко плюе на закона,
Мърко дебне от балкона.
Похищава без да чака
риба-тон, салам и мляко.
А когато спи на припек
и потрепват му ушите,
то това е ясен знак –
скоро ще нападне пак.

Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,

че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,

ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?

Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?

Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.

И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.

Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,

разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.

Любовта ми лети.
През пространства огромни,
с пълен куфар с мечти.
Той лети. И ме помни.

През небето пътува.
Как е чудно да зная –
тази нощ ще нощува
пак във своята стая.

С часовете расте.
Аз какво се тревожа –
това малко дете
и без мен вече може.

Моят син. Той е мъж.
Аз се давя във трепет.
Боже Господи, дръж
самолета във шепа.

*

Прозорците угасват
в нощта един след друг.
Луната е прекрасна.
Гальовен нежен звук

се носи отдалеко
през рехавия мрак,
над покривите меки,
загърнати със сняг.

Дърветата се вдигат
на пръсти като в танц.
Елените пристигат!
С рогца от леден гланц,

със топъл дъх, с муцунки
от гладко кадифе,
и със крачета тънки
от мляко и кафе.

Копитца заскрежени
потропват и звънтят.
Красивите елени
над сънения град

прелитат. И заглъхва
звънчето от кристал.
Дърветата въздъхват
със дъх прозрачно-бял.

*

Днес от 17 часа в РБ „Захарий Княжески“ е откриването на Коледната изложба на художници от психоболницата в Раднево.

И пак днес от 19 часа – „Коледни вълнения“ в Операта, голям и приказен балетен спектакъл на дечицата от школа „Па де Кре“. От този спектакъл е и това коледно стихче, за тях е писано.

Празници и чудеса!

********************************************

Мек като пръст над къртичина прясна,
залезът пламна и после угасна.
И светлината се слегна. Изтече.
Търсиш ли нещо на пътя, човече?

Имаш ли къща? Дали се прибираш?
Или не знаеш къде се намираш?

Там, на града във сърцето безлюдно,
крачи самичко човечето будно.
И зад ребрата му нещо трепери –
пърха надежда с крила пъстропери.
Мрака разгръща. Звездичките щраква.

Имаш си къща и тя те очаква.
Имаш си печка, завивка и книга.
Малко човече, какво не ти стига?

Нещо, което душата ти гони
и под дъга от преплетени клони
кара те до преумора да крачиш,
нещо да имаш, да мислиш, да значиш,
да си задаваш безкрайни въпроси,
да се зазяпваш в мечти русокоси,
и да не спиш. Да се чудиш за всичко.

Малко човече, само и добричко,
твоята радост почти е готова!

Тя те очаква, измита и нова,
тя като тебе почти не е спала,
поуморена, но чиста и цяла.
Търси те. Чака. От нерви трепери.
Малко човече, дано те намери.
Мисли за теб, от надежда сияе.

Малко човече, дано те познае…

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Ще се отвърне въздухът.
Ще гледа на другаде, към други стаи,
към друго време, от което
остана малко топлина.
Ще се отвърне и ще вдъхна
от мекотата му бездънна.
И може да разгърна книга,
а тя да ме загърне в думи.
В саксиите ще се изнежват
растенията безгръбначни.
Не знам какво, но ще очаквам.
И нищо няма да се случи.