Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.
 

Обичам любовта ни, макар че е ужасна.
Когато няма дъно. Когато е натясно.
Докато се отчайва. Докато се напива.
Защото се разкайва. Защото си отива.

Обичам я такава. Защото. Без обаче.
Защото се смущава, когато й се плаче.
Защото е безсрамна, когато се целува.
Обичам любовта ни, защото съществува.

–

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

–

През август слънцето намира
заспалите лица по плажа,
опитва се да ги кремира,
а те напразно с крем се мажат,

аламинут порозовяват,
загарят, след това прегарят,
на пясъка се разтопяват,
цвърчат, запържват се и парят,

във собствен сос, и във водата
опитват се да се спасят,
топят се като в марината,
на закачалки нощем спят,

преяждат с миризлива цаца,
обливат се в парфюм и пот,
мухите с апетит ги кацат,
докато падат на белот,

накрая мидички си взимат
и се прибират след което,
и после цяла дълга зима
мечтаят само за морето.

Пръстта е твърда, сива и кафява,
но радостта през нея избуява,

великденчета, тръгнали от рано,
на припек вече стигат до коляно,

на втория етаж, през тънки клони,
едва разцъфнал, сливов цвят се рони,

тревата неуверено настъпва,
полето нова дреха си скалъпва,

огромен щъркел идва, каца бавно,
достоен, скромен, първи между равни,

а слънцето, за първи ден с пола,
си слага златна брошка от пчела.

Огромен прилив на щастие,
внезапно и без причина.
Приижда толкова властно,
че трябва да си почина.

Засмяно, зашеметено,
отстъпвам няколко стъпки.
Наистина ли за мене
са тези весели тръпки?

Усещам как обиколки
навърта храбро планетата,
и как е светло, и колко
ми е по мярка взетото,

и колко имам за даване,
и колко е лесно всичко!
Земята ми се спасява
и хора ми се обичат!

Предпролетно, живо, жадно,
на мен точно да се случи…
Ще падне голямо страдане,
когато всичко приключи.

Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.

Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.

Паяк, седнал по турски
във дюкянче на ъгъл.
Който иска, го търси.
Никого не е лъгал.

Кой от тука ще мине? –
гледа над очилата.
Не с памук, със коприна
им изважда душата.

И ги черпи с локумче,
и локуми разтяга.
И си има на ум, че
те не бързат да бягат.

Те са толкова тъпи,
те са толкова боси…
И животът им скъп е,
а е виснал на косъм.

А отминат ли тежко
със шестте болни крака,
ги изпраща с насмешка.
Той умее да чака.

Чувството

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

***

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Има още →

Колко смело трябва да се бори
стръкчето, щом иска да пробие.
Пипнешком да лази като корен.
Със пръстта с юмруци да се бие.

Да избегне камъните. Мрака
да преброди. Въздух да нагълта.
Червей към небето да го води.
Сляпо, в светлината да нахълта.

Стръкчето изприда се самичко
от зърно, без пръсти, без да знае.
А когато се пребори с всичко –
диша и старателно ухае.

В моя сухоземен град
вихри се един пират.
Едноок, накуцва с крак –
страшен черен котарак.
Без стопанин и настойник,
скандалджия и побойник,
търси жертва да нападне,
нещо вкусно да открадне.
Чак до третия етаж
качва се на абордаж.
Сред море от аромати
на кюфтета и салати
Мърко плюе на закона,
Мърко дебне от балкона.
Похищава без да чака
риба-тон, салам и мляко.
А когато спи на припек
и потрепват му ушите,
то това е ясен знак –
скоро ще нападне пак.

Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,

че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,

ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?

Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?

Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.

И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.

Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,

разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.

Любовта ми лети.
През пространства огромни,
с пълен куфар с мечти.
Той лети. И ме помни.

През небето пътува.
Как е чудно да зная –
тази нощ ще нощува
пак във своята стая.

С часовете расте.
Аз какво се тревожа –
това малко дете
и без мен вече може.

Моят син. Той е мъж.
Аз се давя във трепет.
Боже Господи, дръж
самолета във шепа.