Жабите не спряха да говорят
заради това, че ти отмина.
Те си имат спорове за водене,
почнати предишната година,
цяла зима те не са забравили
за какво си бъбреха тогава.
Днес отново моабет си правят,
чаша от лютиче си подават,
с крякане издигат в тишината
паметник на своята победа,
без да се ослушват за слушатели,
без да се оглеждат кой ги гледа.
Има ли те тук или те няма?
Беше им свидетел и пазител, но
ролята ти, според теб голяма,
всъщност е пределно незначителна.
Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.
Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…
Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.
Когато остарее любовта
и я заместят с друга, по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,
когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,
тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,
завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.
Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,
изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,
събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,
щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…
Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.
Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.
Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.
Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.
От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля, че
може да ми се обадиш.
Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.
Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.
Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.
Идва първо в гората,
в диви, пусти места,
тънко слънце намята
и измисля листа,
идва тук без да звънне,
без да предупреди,
край пътеките сънни
минзухари реди
кукуряци бродира
с тънка златна игла.
А градът зад баира
още тъне в мъгла.
Несъвършено щастие расте в сърцето ми, докато го изпълни.
И продължава.
Прелива и попива. Всичко, до което се докосне, става също
несъвършено, крехко и щастливо.
Или пък то такива ги избира –
объркани, самотни (като мен),
скроени не по мярка (като мен),
внезапни, малко смешни, малко страшни –
отчаяни хотели,
стаи, пълни
със счупени предмети,
портрети на обичани жени, заминали си рано,
нощи,
в които се събуждаш и не знаеш къде си, нито кой те е прегърнал,
море през зимата,
пера от нищо, планини от нищо,
несъвършено (като мен),
и остро (като мен),
но щастие.
Лекота в ума ми. Непознато
и чаровно чувство. От къде
долетя и кацна на косата ми?
Малките ти нокти се заплитат,
аз сега съм цялата – усмивка,
цялата – безгрижие и радост.
Лекота в ума ми, без причина,
въздухът е светъл, освежен,
дишам с всичко, мисля със ръце,
и смехът ми стига преди мен
там, където искам да отида.
Нещо хубаво ли съм направила,
или е пред мен и предстои,
че така съм се запролетила?
Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.
Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –
ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,
и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.
Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.
А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…
А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.
По-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.
*
Кафява сойка светва със синички перца.
За първи ден пръстта излиза на открито.
Сред пясък, сол и кал самотна обица
на дъното на локва блещука упорито.
Градът се мие сам, разтапя си леда
и става все по-мръсен. Обаче как се смее!
Прилича на болник, по чудо оцелял,
внезапно осъзнал, че май ще оздравее.
Мария Донева 