Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.
От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля, че
може да ми се обадиш.
Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.
Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.
Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.
Идва първо в гората,
в диви, пусти места,
тънко слънце намята
и измисля листа,
идва тук без да звънне,
без да предупреди,
край пътеките сънни
минзухари реди
кукуряци бродира
с тънка златна игла.
А градът зад баира
още тъне в мъгла.
Несъвършено щастие расте в сърцето ми, докато го изпълни.
И продължава.
Прелива и попива. Всичко, до което се докосне, става също
несъвършено, крехко и щастливо.
Или пък то такива ги избира –
объркани, самотни (като мен),
скроени не по мярка (като мен),
внезапни, малко смешни, малко страшни –
отчаяни хотели,
стаи, пълни
със счупени предмети,
портрети на обичани жени, заминали си рано,
нощи,
в които се събуждаш и не знаеш къде си, нито кой те е прегърнал,
море през зимата,
пера от нищо, планини от нищо,
несъвършено (като мен),
и остро (като мен),
но щастие.
Лекота в ума ми. Непознато
и чаровно чувство. От къде
долетя и кацна на косата ми?
Малките ти нокти се заплитат,
аз сега съм цялата – усмивка,
цялата – безгрижие и радост.
Лекота в ума ми, без причина,
въздухът е светъл, освежен,
дишам с всичко, мисля със ръце,
и смехът ми стига преди мен
там, където искам да отида.
Нещо хубаво ли съм направила,
или е пред мен и предстои,
че така съм се запролетила?
Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.
Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –
ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,
и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.
Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.
А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…
А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.
По-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.
*
Кафява сойка светва със синички перца.
За първи ден пръстта излиза на открито.
Сред пясък, сол и кал самотна обица
на дъното на локва блещука упорито.
Градът се мие сам, разтапя си леда
и става все по-мръсен. Обаче как се смее!
Прилича на болник, по чудо оцелял,
внезапно осъзнал, че май ще оздравее.
Земята се върти и те отнася,
а аз във капка от любов се давя.
Дори и липсата ти е прекрасна.
И повече какво да се направи?
Как мога да ти кажа: обикни ме,
кажи ми от кого да те измоля…
Повтарям си любимото ти име
и името ти има вкус на пролет.
Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?
Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?
Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.
Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.
Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.
Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.
Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.
Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.
И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.
Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.
Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.
Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…
Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.
Мария Донева 