Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.

На улица „Петък” почти не вали.
Когато се случи да паднат мъгли,
те всички са розови и ароматни.
Дори и градушките там са приятни –
и бучките лед цопват в чаши уиски.
На улица „Петък” каквото поискаш,
изглежда достъпно, приятно, възможно.
Тук никой не охка, не гледа тревожно.
Следобед особено хубаво става –
предчувствие празнично се възцарява.
Със равни подметки, с разхлабени възли
прибират се всички и никой не бърза.
На улица „Петък” е райско!

Обаче
понякога, нощем, се чува как плаче,
как някой подсмърча и хленчи безкрайно.
Но кой ли е той – то остава си тайно.
И всички мълчат. Гледат се изпитателно.
Кой плаче? Това не е хич възпитателно!
Кой чувства се зле? Трябва да се помогне!
Дори носорог от плача ще се трогне!

Една нощ един от съседите шляел се
и спрял да попуши пред номер 13.
Било вече късно и лампата мигала,
и странна тревога отвред се надигала.
На номер 13 на „Петък” внезапно
се чул тежък стон. Чак звездичките зяпнали,
а онзи съсед щял да глътне цигарата.
В онази там къщичка, малката, старата,
след тъмна градина, със бели пердета,
един господин си оплаквал късмета.
Жена му избягала. Схванал го кръста.
Изобщо се чувствал дебел и задръстен.

– Но моля ви! Стига! Защо, господине?
Повярвайте, скоро това ще ви мине!
– Ще мине ли? Как? То се случва редовно!
И всичко ми пречи и ми е виновно!

Тогава съседът пак драснал кибрита.
Една мисъл – малка, ала упорита –
в ума му изгряла, почти като крушка.
– Съседе! – в ребрата съседа си смушкал. –
Я спри да оплакваш съдбата си клета!
Изобщо не ти е виновен късмета!
Я виж! Помисли! Всеизвестно е, знай се:
особено нещо е „Петък”13!
Причините тежки открих ги къде са –
бедите те гонят заради адреса.
Да! Улица, номер – и то в комбинация –
ти носят каръщина и закъсвация.
Я? Там огледалце строшено се мерна!
Това ли е котката ти? Чисто черна!
С кой крак тази сутрин прекрачи през прага?
Човече!!! Да сменяш адреса веднага!

И плахо зарадван, но обнадежден,
човекът – буквално на другия ден –
отиде под наем на улица „Сряда”,
жена си намери, красива и млада,
родиха си бебе, кресливо юначе,
и ето – човекът престана да плаче.

А улица „Петък” решена осъмна:
не й трябва къща зловеща и тъмна.
Събраха се всички. Веднага я сринаха.
Дори, за по-сигурно, с валяка минаха.
А после финално проблема решиха –
уютничко гробище там си откриха.

Зелено, спокойно, с красива ограда.
Покоят се спуска и тихо посяда.
Мъглата витае. И ангели бледи
се грижат за милите бивши съседи.
И ронят елхичките ситни игли.
На улица „Петък” почти не боли.
Щом някой отиде си – близо е, знай се –
във гробищен парк там, на „Петък” 13.

В една и съща стаичка отсядали
тракийски богове, Аллах и Господ.
Тогава те били все още млади,
все бързали – разминали се просто.

Легенди и войни така се раждат –
приличали си като родни братя.
И правели мастилото от сажди –
отпадъчен продукт от светлината.

И някой на стената се подписал,
а друг резбовал слънце на тавана –
със неуверената тайна мисъл,
че пак ще дойдат тук и ще останат.

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

Напоследък умът ми,
претоварен, издиша.
Имам мисли, но мътни.
Тях защо да ги пиша?

И мълча, и очаквам,
и трептя, и копнея
за една съвсем кратка,
но кристална идея.

Не ми е точно днес до плач.
Сега съм весела, защото
току-що прелетя кълвач
и кацна близо – на дървото.

Посегнах – фотоапаратът
под пръстите ми не попадна.
Попивах – човката, перата,
очите лъскави и хладни.

Забравих всичко. И потънах
в мига. И взе да ми се струва,
че болката ми има дъно
и че кълвачът ме лекува.

Тревогата ми се разлисти
и пожълтя, и взе да капе.
Олекна ми. Въздъхнах чисто.
Тъгата ми си вдигна лапите.

Не спях, но нещо ме събуди.
Без снимка и без отпечатък,
и без да знае, че е чудо,
кълвачът отлетя нататък.

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

Соня си е Соня всеки ден,
и със моя поздрав, и без мен,
но нали е някак по-така,
ако нещо мило й река
и ако й кажа, както мога,
колко я обичам
(МНОГОМНОГО),
колко ми е тя добра и бяла.
Затова ще спазя ритуала,
имения ден ще отбележа
със надеждата да я разнежа,
с вярата, че тя ще е щастлива –
щастието много й отива.
Да живее сто лета поне,
зло да я забрави, ние – не!
 

разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,

усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,

и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,

и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!

Тодор Толев

Морето прелива, над август прелива.
Остава си тук, а пък август отива
прилежно и тихо да чака реда си
през нощи пространни и дни все по-къси.

Морето искри, към септември посяга,
сънливата пяна в краката му ляга,
чорапа му мокри и той се събува,
на много зает и сърдит се преструва,

а после се смее и цял се съблича,
като за последно по пясъка тича,
а то е „като”, и не е за последно,
и лятото не, не изчезва безследно,

макар че си тръгваме, с гръб към морето,
със пясък в обувката, сухи, но ето:
и куфарът празен върху гардероба,
и банският, все по-пристягащ при проба,

и всякакви картички, гривнички, миди,
които да хвърлим така ни се свиди,
са явни свидетелства и доказателство,
че лятото, негово светло сиятелство,

след не много месеци пак ще снизходи
и дини ще реже, на плаж ще ни води,
и ще ни улавя на слънцето в мрежите,
и ще ни изпълни със смисъл копнежите.

Защото дори ние там, сухопътните,
тревожно следим ще ни вземат ли мътните,
ще има ли работа, как ще изкараме,
с кого ще преспим и с кого ще се скараме,

но знаем – през цялото скапано време! –
че август в прегръдките си ще ни вземе,
да, август отишъл е да си почива,
но ясно се чува – морето прелива…

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.
 

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.