Лъвовете са в духовни Африки,
тигрите – в печални Азии на чувствата,
в планините дебне рис на риска.
Те ядат човешко, хапят по сърцето.

Затова
преследваме баналното –
както се преследва ценен дивеч.
То се стига лесно,
бързо се опитомява.
Като котка
във ръцете ни само се гали.
Пишка по ъглите
и ни прави свои.
Разбираемо и мило,
с атмосфера.

Става само малко неспокойно,
щом позакърнелият му усет
долови зад потните прозорци,
че навън поезията броди.

*

Мария Иванова-Фьон ми направи вълшебен подарък – запазила е и ми изпрати няколко стихотворения, които съм писала 2004-2005 година, когато след десетина години прекъсване си спомних, че ми е харесвало някога да пиша.
В литернет имаше едно място, наречено „Поетична тетрадка“, не се изискваше регистрация, влизах там и пишех, без да мисля, без да имам никаква идея, просто се надявах нещо да се случи. Това за котките е от там.

Благодаря!

На 14 февруари 2015 направих една любовна подборка за празника.
За близо 3 години от тогава любовта си разиграва коня, както тя си знае.
И ето, още много нови любовни:

Любов

Огромна, а уютна.

*

Така наивно се обичаме…

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

*

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

*

Ако ме забравиш…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

*

Един ужасен тигър

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

*

Когато някой те обича…

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

Има още →

Ако не можеш да ме защитиш,
да ме подкрепиш
и да ме разсмееш,
ако не мога да те излекувам,
да те нахраня
и да ти създам празник –
заедно ли сме?

Есента си накисна прането,
позамисли се и го заряза.
И претегли със поглед, което
с много труд бе събрала и пазила.

Едри шипки и тлеещи въглени,
и врабци между трънките сини.
Цели топки мъгла покрай ъглите,
цели буци тъга във комина.

Боже, колко се е изоставила…
Колко работа има да върши!
Да приготви и да донаправи,
да измие и да позабърше.

За кого? Изведнъж се уплаши –
в тоя студ ей сега ще настине…
Взе една от кристалните чаши
и си сипа от новото вино.

Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.

На улица „Петък” почти не вали.
Когато се случи да паднат мъгли,
те всички са розови и ароматни.
Дори и градушките там са приятни –
и бучките лед цопват в чаши уиски.
На улица „Петък” каквото поискаш,
изглежда достъпно, приятно, възможно.
Тук никой не охка, не гледа тревожно.
Следобед особено хубаво става –
предчувствие празнично се възцарява.
Със равни подметки, с разхлабени възли
прибират се всички и никой не бърза.
На улица „Петък” е райско!

Обаче
понякога, нощем, се чува как плаче,
как някой подсмърча и хленчи безкрайно.
Но кой ли е той – то остава си тайно.
И всички мълчат. Гледат се изпитателно.
Кой плаче? Това не е хич възпитателно!
Кой чувства се зле? Трябва да се помогне!
Дори носорог от плача ще се трогне!

Една нощ един от съседите шляел се
и спрял да попуши пред номер 13.
Било вече късно и лампата мигала,
и странна тревога отвред се надигала.
На номер 13 на „Петък” внезапно
се чул тежък стон. Чак звездичките зяпнали,
а онзи съсед щял да глътне цигарата.
В онази там къщичка, малката, старата,
след тъмна градина, със бели пердета,
един господин си оплаквал късмета.
Жена му избягала. Схванал го кръста.
Изобщо се чувствал дебел и задръстен.

– Но моля ви! Стига! Защо, господине?
Повярвайте, скоро това ще ви мине!
– Ще мине ли? Как? То се случва редовно!
И всичко ми пречи и ми е виновно!

Тогава съседът пак драснал кибрита.
Една мисъл – малка, ала упорита –
в ума му изгряла, почти като крушка.
– Съседе! – в ребрата съседа си смушкал. –
Я спри да оплакваш съдбата си клета!
Изобщо не ти е виновен късмета!
Я виж! Помисли! Всеизвестно е, знай се:
особено нещо е „Петък”13!
Причините тежки открих ги къде са –
бедите те гонят заради адреса.
Да! Улица, номер – и то в комбинация –
ти носят каръщина и закъсвация.
Я? Там огледалце строшено се мерна!
Това ли е котката ти? Чисто черна!
С кой крак тази сутрин прекрачи през прага?
Човече!!! Да сменяш адреса веднага!

И плахо зарадван, но обнадежден,
човекът – буквално на другия ден –
отиде под наем на улица „Сряда”,
жена си намери, красива и млада,
родиха си бебе, кресливо юначе,
и ето – човекът престана да плаче.

А улица „Петък” решена осъмна:
не й трябва къща зловеща и тъмна.
Събраха се всички. Веднага я сринаха.
Дори, за по-сигурно, с валяка минаха.
А после финално проблема решиха –
уютничко гробище там си откриха.

Зелено, спокойно, с красива ограда.
Покоят се спуска и тихо посяда.
Мъглата витае. И ангели бледи
се грижат за милите бивши съседи.
И ронят елхичките ситни игли.
На улица „Петък” почти не боли.
Щом някой отиде си – близо е, знай се –
във гробищен парк там, на „Петък” 13.

В една и съща стаичка отсядали
тракийски богове, Аллах и Господ.
Тогава те били все още млади,
все бързали – разминали се просто.

Легенди и войни така се раждат –
приличали си като родни братя.
И правели мастилото от сажди –
отпадъчен продукт от светлината.

И някой на стената се подписал,
а друг резбовал слънце на тавана –
със неуверената тайна мисъл,
че пак ще дойдат тук и ще останат.

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

Напоследък умът ми,
претоварен, издиша.
Имам мисли, но мътни.
Тях защо да ги пиша?

И мълча, и очаквам,
и трептя, и копнея
за една съвсем кратка,
но кристална идея.

Не ми е точно днес до плач.
Сега съм весела, защото
току-що прелетя кълвач
и кацна близо – на дървото.

Посегнах – фотоапаратът
под пръстите ми не попадна.
Попивах – човката, перата,
очите лъскави и хладни.

Забравих всичко. И потънах
в мига. И взе да ми се струва,
че болката ми има дъно
и че кълвачът ме лекува.

Тревогата ми се разлисти
и пожълтя, и взе да капе.
Олекна ми. Въздъхнах чисто.
Тъгата ми си вдигна лапите.

Не спях, но нещо ме събуди.
Без снимка и без отпечатък,
и без да знае, че е чудо,
кълвачът отлетя нататък.

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…