Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

Да, зимата си има минуси, но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси снежинките зашеметени,
които кацат по езика, със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат да се пързаля със децата?

Как иначе? Че то без зима и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има бял сняг – и ще му се изплезим?
И даже да ни се присмеят, че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем годините си да подхлъзнем.

Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.

Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.

Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.

Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.

Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.

Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.

Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.

Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.

Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.

Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.

Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.

Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.

Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.

Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.

Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.

Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.

Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.

Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.

Лицето ми е лице на революция, потушена преди да избухне.

Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.

Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти

Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.

Значи, първо си избира тяло.
Знае от какво е изморен
и решава: може да е бяло,
с остри зъби и чудесен тен.

Може да е негърка без вежди,
може да е дърт алкохолик,
без илюзии и без надежни,
но с табела „Господ е велик”.

Може да е барман, да налива
и да черпи щедро и без мярка.
Може да е вещица красива
или уволнена секретарка.

Някой път отива със Сина си –
да си поприказва със момчето.
След това внезапно става късно
и не им се връща на небето.

Уморително е да си вечен,
а да знаеш всичко е ужасно.
Всемогъществото често пречи.
Сам си търсиш седмиците страстни.

И за да изпита нова милост,
за да зареди Духа си с благост,
той оставя страшната си сила
и чело на масата обляга,

и оставя хората да смятат,
че е слаб. Пропаднал. Че го няма.
Господ пие. Пада на земята.
Плаче като луд на чуждо рамо.

Влюбва се и ревност го ужилва.
И не помни как е стигнал вкъщи.
Господ е добър. Ще ни помилва.
Господ много има да ни връща.

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко – без тебе.

Сърцето ми тупти-ти-ти –
не си почива, не заспива.
В такива сутрини почти
забравям за какво съм жива.

Живот – под ледена кора,
пренебрежим и непотребен.
Но аз не искам да умра,
преди да съм живяла с тебе.