Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.

Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.

Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.

Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?

Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.

Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.

Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.

Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?

Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?

Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?

Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.

Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.

Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.

Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.

Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив.  Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.

Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.

Днес е специален, специален ден!
Наспах се хубаво до късно. Станах, пих горещо мляко с нес-кафе и после направих мусака и кекс с ябълки. После с чаша чай с канела се настаних пред компютъра.

Първо видях стиховете на Ваня Хинкова в Открита литература.

После видях, че имам съобщение от Шошо!
Шошо, когото не познавам! Шошо, който е написал „Лора от сутрин до вечер”! Шошо, който е превел „Бърни Кълвача” и „Натюрморт с кълвач”!

Чела съм разни мнения за това, дали блоговете са социално значими, дали са медия изобщо, и дали когато в някой блог се пише за книги, това е критика, реклама, споделяне или каквото там смятат, че е, разни хора.
За мен писането в този блог е неоценима, несравнима с нищо друго възможност да срещам хора, без да ги срещам, и да общувам с тях и те с мен. Когато казвам нещо за дадена книга, това е от вълнение и радост, и, добре или зле написано, е безкористно и горещо пристрастно.
Аз пиша тук и осъзнавам, че някъде, някъде

някой ще прочете мислите ми (Докторе, имам чувство, че четат мислите ми!)
Важно ми е и това, че написаното остава тук и срещите с другия човек могат да се случат през времето, правят го преодолимо и проходимо.

За „Натюрморт с кълвач” съм писала преди година и половина, а днес Шошо ми е написал отговор.
Благодаря от сърце!
Кога и къде иначе щях да имам възможност да разменя мнения и емоции с творец, когото няма как да познавам лично?
Получих отговор на разни чудения, които вероятно съм изразила прекалено рязко, даже май невъзпитано, и видях защо не съм била права (и къде все пак съм!)
Но най-вече се чувствам признателна за доброто отношение, уважението и вниманието.
Усещането е страхотно.
Благодаря!
Текстът е тук: „Как да задържим любовта”
И отговорът на преводача (цитирам го целия, защото е интересен и вълнуващ и защото жестът е красив.)

Шошо казва:
20/10/2013 в 12:02 pm | Отговор   

Здравей, Мария! Щастлив съм, че тази книга ти е поне толкова любима колкото и на мен. Няма да навлизам в подробни възхити по текста, защото от позицията ми на преводач може да се долови намек за самохвалство. Направо към оплакванията
Заглавието на първото издание на книгата от 1993-та беше измислено и наложено от тогавашния издател – чудесен поет и чаровен измамник Панос Статоянис. Той освен че не ми плати, разбира се не беше платил и лиценз за издаването на книгата. И така когато Алтера решиха да я преиздават писаха на агента на Том Робинз (както държа да се изписва името му на български, защото е фонетично и всякак по-правилно, но издателите не се съгласиха, даже не си спомням да са ме питали като са го променили). Запитването за новото издание стигна до самия автор, което за мен беше като да си контактувам с Господ. Отговорът дойде от един доста гневен Бог, който каза, че “Бърни Кълвача” било заглавие на детска книжка или анимационен филм, но не и на неговата книга и дори предложи 10 варианта за заглавие в случай че “Натюрморт с кълвач” не ни харесва. Доста се засрамих, че сме ползвали това заглавие, дори да нямах никаква вина за това.
Относно промените в името на принцесата и други. При превода на книгата бях на 20 годишна възраст, едва втори курс английска филология и на места в превода това си личеше. Когато ми предложиха преиздаване държах да направя редакция. Напълно съм уверен, че второто издание има един доста по-добър и верен превод. А след гневното писмо на Том Робинз бях решен да направя така че това издание да е по-вярно на него, а не на нашите спомени и грешки отпреди 20 години. Ето как се промени името не само на принцесата, но и на други герои, както и някои изрази, просто защото не бяха верни. И както те дразни изписването Робинс, така мен ме издразни да открия, че съм сбъркал фонетично как звучи името на главната героиня! Срам!
Може би всичко това, което ти пиша щеше да е уместно да се появи като бележка към второто издание, но не съм издател и дори не ми е хрумнало да го предложа на Алтера.
Благодаря ти и за коментарите относно “Лора от сутрин до вечер” – книгата и филма. И двете са мои деца – едното е умно и грозновато, другото е красиво и глуповато (оставам на теб да решиш кое кое е , но и двете ги обичам еднакво така че няма как да коментирам каквито и да било сравнения между тях.
За такива случай вадя един от любимите ми вицове:
Две кози бродят из града, умрели от глад. Жега, август, градът е опустял, тревата е изгоряла и никъде не се съзират остатъци от храна. Козите се скриват на сянка зад едно кино и какво да видят – изхвърлени четири кутии с прожекционната лента на стар филм. Спогледали се и бавно започнали да ядат лентата. Когато привършили и едвам преглътнали последните парченца, едната коза казала:
– Е, как ти се стори лентата?
– Книгата беше по-хубава – отвърнала другата.

Преди десетина години осъзнах, че да скучаеш не е необходимост, а просто лош навик, и оттогава не ми е било скучно нито за минута – просто започвам да правя нещо интересно. Пробвах много неща, намерих си любими, сега времето не ми стига за тях – кога да скучая?

Напоследък с нарастваща тежест усещам как се тревожа и това ми трови дните. Поводи винаги има – мои си лични грижи, разни проблеми на близките ми… Като не съм затворен кръг, тревожа се и за бедните, богатите, болните, за познатите и непознатите, за живите и за умрелите… И за растения, животни, местности и космически тела.
Често не мога да спя добре. Най-лошо е, когато се събудя към 2 през нощта и до съмване… какво правя? Ами тревожа се. Не мога да дишам, много е гадно.
Това не е живот! И хората наоколо притеснявам.
Така че искам да спра с това. Измислила съм си разни трикове и хватки за справяне, някои съм прочела, други са ми ги казали приятели, трети съм си изобретила.

Какво правя по въпроса:

1. Алкохол. Тази врата винаги е широко отворена и през нея се минава лесно. Алкохолът променя настроението, лошото е, че понякога го променя към по-лошо. Върши работа, но не става за постоянно. Работя в психиатрия и знам какво говоря. Важи за цялата незаконна химия.

2. Работа. Безделният ум е работилница на дявола. Ако правя нещо интересно, не ми остават свободни ресурси за мислене на глупости. Само че нещото трябва да е наистина много завладяващо. И това има временен ефект – като отпусна ръце, мислите се връщат.

3. Сравнения. Помислям си колко по-зле биха могли да бъдат нещата. Давам примери и си доказвам, че всичко това, което ме мъчи, не е чак толкова лошо. Това не действа много, но понякога стига, за да си поема спокойно въздух един-два пъти.

4. Кое е най-лошото, което може да стане. Обикновено тревогата и страхът са ми едни такива общи и разсеяни. Като ги конкретизирам, виждам, че най-лошото възможно нещо изобщо не е фатално. Например ако закъснея за дадено събитие, то пак ще се състои, макар и без мен, или пък ще започне по-късно. Или ще го отменят или отложат. И?

5 и 6 малко си противоречат на пръв поглед.
5. Мисля само за конкретната следваща стъпка, която трябва да направя. Ако трябва да отида в чужд град и да свърша някаква работа, първо виждам разписанието на влаковете. Видях ли го? Да. После купувам билет. Купих ли го? Да. Ето вече два успеха за нула време, и нищо страшно не стана. Качвам се във влака и пътувам приятно, като върша нещо през цялото време – чета, плета, шия, говоря по телефона, пиша си нещо, спя, ям, пия водичка. Пристигнах ли? Да. И така цялата голяма и страшна задача се превръща в поредица от малки сладки задачки, които се увенчават с успехчета. Супер е!

6. Мисля за нещата общо и в далечина. Много е гадно да си натясно. Ако мислите ти са натясно, притиснати, потни, омачкани целите, как ще могат да се разгърнат, да поемат дъх и смело да те поведат? По-добре е да мисля едро и ведро, от високо и от далеч. Това го тренирам още.

7. Определям си специално време за тревожене. Да речем от 8 до 8,30. Сядам и започвам да се тревожа целенасочено и интензивно, наситено, с подробности и украшения. Като се натревожа хубаво на една тема, подхващам следващата. Ама бързам, защото времето ще ми свърши. Или пък се тревожа тематично, само за едно нещо. Ако ми стане скучно, не спирам! През другото време ако ми дойде тревожна мисъл, отлагам я за когато й е часът. А от интензивното мислене някой път ми хрумва какво да направя.

8. Чета интересни книги. Не висока литература и не някакви претенциозни разсъждения. От такива почти бях отказала четмото. Намирам си увлекателен роман и като съчувствам на героите или се веселя с тях, забравям, че съм се тревожила.

9. Информирам се за нещата, които ме тревожат. Ако се страхувам от реакцията или отношението на някой друг човек, просто му се обаждам и направо го питам какво смята. Тука дозата прави отровата – когато щяха да ме оперират, толкова статии от областта прочетох, че щях да умра от страх и погнуса. Чак пък в такива подробности не ми трябваше да знам. Ухххх, имаше и снимки!!!

10. Мисля си за хубави работи. Като бяхме малки, татко ни казваше преди да заспим, да си мислим за зайчета и за юрдечета. Да, вършат работа.

11. Общоукрепващи. Секс – помага за всичко. Да се яде вкусна храна и повече зеленчуци и плодове, ярки на цвят. Повече движение. Да се гледат красиви неща. Да си гушнеш детето. Да си купиш нещо не съвсем необходимо, ама пък хубаво.

12. …?

На това учат детето ми в училище ден след ден.
Ще дам един прост пример.

След дългогодишно чудене се взе решение и в нашето училище учениците да носят униформи. По-конкретно – синя ризка с плохи и бухнали ръкавки, която е пропуснала времето си с някоя и друга година. И тъмен панталон по избор.
Накараха децата да си купят по една такава риза от едно определено място точно преди 24 май, за да минат с тия ризи на манифестацията. Предполагам, че за част от учениците след 4 месеца ще е нужна нова риза, с номер по-голяма, защото те растат, особено през лятото, но нищо.
Повечето деца не си купиха ризи тогава, нямат и сега.
Добре.

Сега започна новата учебна година и ръководството е решило, че не може да се влезе в училище без униформа. Което означава, че тези 5 – 10 човека от клас, които имат вълшебната риза, влизат през портала, мятат ризите си през прозореца, други деца ги обличат и също влизат, ако трябва – ризите правят още един полет, до прибирането на цялото паство в сградата. После повечето ризи отиват в раниците и народът си ходи по тениски. Същите зорки учители, които са пазили на входа да не проникне нарушител без униформа, влизат в час, нищо не забелязват и започват да преподават. И животът си върви.

Сигурно на учениците даже им е весело да надхитряват системата.
Сигурно и учителите някак преглъщат това формално и тъпо… как да го нарека?!
Аз обаче беснея, защото така децата се научават, че правилата са формални и най-големият купон е да ги заобикаляш. Че хитруването е хубаво нещо. Че да си безотговорен е добре. Че да си лъжец означава да си победител.

Това е все едно да минават всеки ден с едра шкурка по чувството им за самоуважение, докато приемат очевидното – да лъжеш не е срам и унижението е нещо нормално.

Аз беснея, но нищо не предприемам, защото не съм се записала в настоятелството като моден консултант. Нито ще отида при господин директора да го питам какви са тия лицемерни глупости и на какво си въобразява, че учи децата.
Ще кажа на сина си какво мисля и защо, за да добави той още една възможна реакция в библиотеката си от човешки реакции… И толкова.
И аз съм ходила на училище, личи си, нали?

…

Просто трябваше да видя дали ловът на опашката ще се увенчае с успех!

!

А пък Йовка Христова от Работилничка за чудеса ми писа ето какво:
„От София диша, където ще участваме в четирите недели на август, имат теми за всяка неделя и втората неделя е посветена на Театър и Поезия, а ние от Работилничка за чудеса, (която основах преди 2 години с идеята, че мога да бъда полезна на майките и децата) освен, че ще продаваме нещата, които правим, ще водим и ателиета. Тогава всеки, който иска да се включи, ще може да си изработи възглавница с апликиран надпис, с избродиран стих или отпечатък с текстилна боя на ръката на любим писател или неговия автограф с текстилен маркер, който след това да декорира. И понеже хич не обичам да съм голословна, реших да направя 2 възглавници, които да показват само малка част от това, което всеки може да направи при нас…“

Иххх! 

Ако човек си поспи на такава възглавничка, какво ли ще сънува?

🙂

Римата не прави всяка една поредица от думи стихотворение.

Нито пък отсъствието й.

обици, които се римуват

Обичам всички букви, но най-много обичам Ер Малък. Когато бях малка, исках аз да съм Ер Малък, сега ми е грижовно и мило, все едно съм му майка.

Толкова е дребен, този изтърсак, леко сополив все, с мръсни ръце, със смола от дърветата, по които се катери, с пръст под ноктите, защото все играе на топчета и все си ги губи. Толкова е малък, че Ото, ако позалитне, може да се търкулне върху него и да го сплеска. Особено в тетрадките на първолаците опасността е много голяма. Аз казвам на Ер Малък да си носи в джобчетата трески и да подпъхва по някоя под Ото за по-стабилно, но познайте дали някой изобщо ме слуша какво говоря.

Мисълта за Ер Малък ме тревожи. Имам потребност да го спасявам. Представям си как го нося под езика си, докато трети ден вървя през пясъчна пустиня без капка вода. Търся го панически дни наред и го намирам в детската градина на мравките, безгрижно заспал следобед. Вадя го за яката от кафето си, слава богу изстинало, и после гледам следите от обувчиците му към ръба на масата.

Не мога без Ер Малък, и без другите не мога, ама без него… Не знам.
Любов, какво да кажа. Това е.

Иво: „Сутрин като тичам на Аязмото, съм като Мойсей – тълпата се разделя на две, за да ми направи път.“

Милена Ташева написа текст на тази тема, аз се замислих и реших също да напиша своите причини.
Имам предвид не само премиери в тесния смисъл на думата, а и други публични срещи с писатели по различни поводи.
При мен е малко по-особено, защото аз живея в книгите и част от премиерите, на които съм ходила, са на книги, писани от мен – но това е частен случай на обща ситуация и разликата е само в някои нюанси.
Аз живея в Стара Загора и се старая да не пропускам събитията от културния живот на моя град, защото искам да съм част от него.
Ходя на срещите с писатели и поети, които живеят в града. Любопитно ми е да ги видя в друга светлина, извън кафенето и ежедневното битие. Интересно ми е как ще подхванат разговора, какво ще дадат на публиката и какво ще очакват да получат от нея. Интересно ми е да наблюдавам и самата публика – кой е дошъл, кой от обичайните заподозрени отсъства и защо. Минали са годините на активен и драматичен социален живот в поетическите кръгове в града. Те вече са в света на легендите. Сега тези кръгове се топят като пяна, пукат се с тихо съскане, притихват, разпадат се без борба, без битка, без шум. Старите поети си отиват един по един и за мен е дълг да отида и да чуя стиховете им с техния глас, докато все още това е възможно.
Тъжно ми е.
А на срещи с млади писатели и поети ми е весело и отивам, за да ги окуража с присъствието си – дори само с това, че ще има още един зает стол и още една купена книжка. Наблюдавам ги и си мисля какви хора са те, как живеят, каква вода пият, за кого пишат.
Аз не се чувствам нито стара, нито млада. Не се чувствам част от пишещо общество. Кеф голям е това!

Има още →

През зимата се отопляваме с една печка с дърва. Не може да се сравни с нищо друго – наситената трайна топлина и удоволствието да наблюдаваш пламъците.
Татко пали огъня – това е мъжка работа. Той е голям майстор на паленето на огън, макар че майка често го критикува и му показва как е правилно според нея.
На мен не ми пречи – да си спорят, нали след малко ще стане топло, чак горещо в стаята.

Татко безброй пъти ми е обяснявал, че човек трябва да си осигури всякакви дърва за зимата.
Трябват подпалки – трески, съчки, хартия – защото те пламват лесно.
Трябват средно дебели дърва – да поемат огъня и да го задържат. Те вече наистина топлят, но също изгарят бързо.
Най-богатата работа е да имаш голяма печка и вътре да се побира цял пън – той държи жар, гори бавно и ще ти бъде топло цяла нощ, чак до сутринта.

Ако имаш само клечки и съчки, нищо не става – пламват за миг, изгарят за два и не топлят.
Само със средно големи дърва трудно се пали огън, а и трябва постоянно да добавяш нови и нови, за да го поддържаш.
Само с големи изобщо не можеш да запалиш огън. В печката няма ли въглени и пламък, ще се гледате с тоя пън, ще се мъчите, ще си мълчите и ще си мръзнете (докато съвсем си омръзнете).

Всичко трябва. Трябват ни и малките неща, до последната троха, пощенска картичка и целувчица.
Трябват и средно големите, които запълват дните и увличат и създават смисъл всеки ден.
Трябват и големите, и огромните трябват, защото без тях не се живее.
Само с тях се живее, но не е хубаво.

NB Трябва да слушам татко, дори когато повтаря едно и също безброй пъти, защото има шанс на хилядния път да разбера какво ми казва.

Днес блогът ми навършва три години.
През това време се състоя и се разви проектът Джаз и поезия.
Излязоха „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим“ и „Заекът и неговата мечта“.
Започнах да шия играчки и сега те запълват една значителна част от времето ми всеки ден.
В театъра в психиатрията поставих „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“ от Дарио Фо, „Между два стола“ от Рей Куни, „Червени рози“ от Алдо Бенедети, „Сдружени убийци“ от Робер Тома и „Денят на таланта“ от Георги Крумов.
Радвах се, ядосвах се, възмущавах се, пътувах, правих-струвах…
И всичко е тук, в блога.
Какво нещо…
Не знам какво да кажа. Ето празнични чорапени зайчета.

Заекът е общителен и когато си намери приятели, това е голяма, голяма радост за него!

Зайката и тя. Затова все си проверява пощата (zaeshkamechta@gmail.com) и понякога манджичките й загарят, ама карай… 🙂

Благодаря, Рада! ❤