Героизъм в мирни дни

 

Днес усетих, че ми се иска да направя нещо творческо, нещо смело, нещо, с което да надмина себе си и да смая света.
Пък ме болят очите напоследък, затова като станах и пихме кафе с майка, пак си легнах.
Поспах, събудих се, вслушах се в себе си – не, не ми е минало.
Главоболието как да е, за него има беналгин, но не ми беше минал и меракът за нещо изключително, нещо нечувано, нещо… Нещо!

И скочих в дълбокото.
Подредих четири шкафа и един рафт.
Шкафове с материали. Платове, изрезки, парцалчета, по-малки от пощенска марка.
Пуловери с един ръкав, другият превърнат в мече. Претендирам да съм собственичка на най-голямата купчина разноцветни единични чорапи (другарчетата им са се превърнали в човечета). Също така съм се запасила с поне 20 чифта бледорозови чорапи за глави на кукли, и съм ги скрила от себе си на различни места. Имам и десетина чифта ярко розови с цвят на възпаление, които мили продавачки са настояли да купя и аз не съм могла да им откажа, а не стават за кукленски личица (освен ако не искам куклите да изглеждат, все едно са заспали на припек, изгорели са от слънцето и освен това се задушават). Започнати и недовършени животни, неуспешни опити, проби и грешки.
Събрах в една торба десетки малки кълбенца изостанала прежда.
Има две планини разноцветна вълна. Едната планина ми е подарък от Йовка Христова, втората съм я купила с пари.
Каква лакомия е това, братя и сестри!
Събрала съм цяло чекмедже панделки. И две кутии копчета – една кутия скучни и една кутия весели. Поне три килограма стъклени мъниста. Казвам 3, защото ме е срам да кажа 5. Истината тежи, но ме е срам пред себе си да претегля точно колко.
Не се хваля, изповядвам грехове.

А сега – хваля се: изхвърлих четири чувала изрезки, парцалчета, стари тетрадки, хартии, списания, даже не искам да мисля какво още. Междувременно се развеселявах все повече и с всяко следващо нещо в чувала се чувствах все по-лека, мятах със замах, смях и квичене, и давай-давай-давай, сега е моментът!
Заделих стотина молива да ги подаря на едни съседски дечица. И пастелчета и тебеширчета и химикалчета, нека да си рисуват. Това беше добра идея. Събрах еднородните неща заедно. Изнамерих полезни изкопаеми, закопани лично от мен в незапомнени времена.

Все някъде пише, че това е добро за душата ми.
Чувствам се прекрасно, благодаря за вниманието.

През 2017

Първото ми събитие за 2017 година беше премиерата на „Любовта идва” в РБ „Захарий Княжески” в Стара Загора.
Предпоследното – концертът на хор „Библиофония”, пак там.
Последното – представление на театъра към дневния център „Св. св. Козма и Дамян” пред пациентите в психодиспансера в Стара Загора.

2017 ми даде толкова много, че бих си поплакала за нея и затова, че си отива. Много обичах тази година.
Продължих да работя любими работи с хора, които харесвам.

Имахме концерти, все по-щастливи, с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев. Джазът пее на български не само в Чайната в София, а и във Велико Търново. Имаше прекрасна публика там. Но пък с Венци и с Нейко Генчев пяхме „Песня про зайцев”, така че имаше и миг резил. Резилът сближава хората.

И като говорим за музика, Любо Денев.
Любомир Денев написа песни с мои стихове за хор „Бодра песен”  – Шумен.
А сега, неотдавна, направихме песничка за анимационен мюзикъл по „Меко казано” на Валери Петров.

Ники Априлов ме покани и след няколкогодишна работа мюзикълът „Тримата мускетари” оживя на сцената на Държавна опера – Варна. Аз преведох  песните и ги адаптирах, за да се пеят леко и славно. Пътувахме в края на август с Иво и с племенника ми Нико за премиерата на Летния театър… Песните звучаха хубаво, когато си ги тананиках, но честно казано, и певците си ги бива. Страхотно беше!

Щом говорим за дуели – повод има всеки ден.
Мускетарите са смели, а най-смелите са с мен.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!
Рицари сме по природа,
всеки иска да е пръв –
не за слава и по мода, а по съвест и по кръв.
И ако с предсмъртен вик срещнеш ти съдбата своя,
други сто във този миг
влизат във боя,
влизат във боя!
Най-сърцатите момчета падат във дуел, но виж:
то е част от етикета да си мускетар в Париж.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!

Имам музика в стихотворенията, а колко е вълшебно, че мелодии започнаха да се зараждат и около тях… Представям си ги като захарен памук, който се намотава около думите.

През лятото на 2017 излезе „Патилата на метлата” на Джулия Доналдсън, която преведох  почти спонтанно. И защото децата я харесаха, Манол Пейков ми даде нова нейна книга за превод, „Плъхът – разбойник”. Ако щете вярвайте, тя е още по-весела и интересна! Дано излезе скоро, нали?

Още нещо, започнато преди години, се осъществи през 2017 – излезе букварът на издателство „Анубис”, в който съм написала текстчетата. Да ся учат децата, да сричат децата, да знаят всичко, що е болгарско!

И още на училищна тема – имах честта на участвам в „Писател назаем”. Много съм благодарна, защото срещнах великолепни учителки. Жизнерадостни, неуморни, сърдечни. Те са се опазили от горчивината и отчаянието, умовете им светят, сърцата им пламтят. Аз не мога да си позволя да бъда страхлива и безразлична, след като съм се докоснала до такива личности. Щом те могат да горят в работата си, значи и ние трябва да можем!
Но и без тази чудесна програма, бях в училища и в детски градини много пъти, да разсмивам децата и да ги занимавам с това, което мисля за важно – да си добър с по-слабите и да търсиш красивото, а ако не го намериш – да го направиш.

Редактирах прекрасни книги.

Уших всякакви играчки. После започнах да правя разни същества от вълна. Дори правихме играчки с деца в библиотека „Захарий Княжески”, в Пето основно и в библиотеката в село Труд.

В Нова Загора Станиела Хаджиева постави „Принцесата и граховото зърно”, една пиеска, която написах, и това беше невероятно представление!

Литературният клуб „Без заглавие” продължава да се събира и да ми дава най-хубавите два часа седмично, всеки вторник от 19 часа в ЦПРЛ.

Пътувах. С книгите и музиката тази година бях София, Пловдив, Асеновград, Труд, Етрополе, Симитли, Долно Осеново, Бургас, Димитровград, Велико Търново, Варна, Русе, Стражица, Ямбол, Шумен, Нова Загора, Казанлък, Чирпан…

Рисувах, особено през лятото. И слушах много музика тогава. Заплених се от фотографията.

И накрая, за десерт, си направих книга с разкази. „Как спрях да крада” се казва.

В момента за това се сещам, мили ми.
Годината беше щедра към мене. Показа ми морето. Даде ми какво да обичам, за какво да мечтая и за какво да си поплача. Донесе ми стихотворения.
Чувствам се силна, в себе си, ето ме. Иво е страхотен човек и аз много го харесвам. Ще се съберем вкъщи да празнуваме. След Нова година ще го изпратя и ще отида да видя кака. Изморих се едно хубаво, сега ще си почивам малко, а после…

Нека. Дано. Нека.

Благодаря.

 

Кукли в Труд!

 

След дълго планиране и мечтаене и кроене на весели планове, най-накрая със Светла от Труд си сбъднахме желанието и си направихме работилничка за кукли оня ден.
Променихме съдбата на 24 чорапа и съм сигурна, че за добро.
Едно детенце вижте какво казало: „Много ми хареса тази среща. Научихме нещо ново, което можем да правим и в къщи. Можем да зарадваме близък като сами му направим подарък. Вълшебно е! С Мария ми беше много весело, защото прекарахме няколко часа, без да докоснем телефоните.“

За вас не знам, аз утре ще правя пингвини в Пето основно училище в Стара Загора.

За втори път в Асеновград

Имам приятели там.
Такива, които идват да ме видят, а аз искам да се затичам и да ги посрещна на вратата, за да ги прегърна.
Имам и снимки, благодарение на Асен Узунов и неговия внимателен и добронамерен поглед през обектива.
И Гери, Гери от Жанет 45, с нея тръгвам и за накрай света.
Благодаря!

И аз съм била в четвърти клас.

 

По-точно – в 4б, при госпожа Стела Иванова.
То стана така: тя ми писа и ме покани. Това е допълнителен благоприятен страничен и много желан ефект от „Писател назаем“ – тръгнах за Димитровград, за ПМГ „Иван Вазов“, но кривнах от пътя и първо ме приеха в СОУ „Любен Каравелов“.
Вие не можете да си представите какви умни и красиви деца и госпожи има в тези училища. Топли, сладки, пълноценни часове.
Където бях, искам пак да бъда. Където съм ходила, искам пак да отида. Аз съм щастлив човек.

 

Снимките са от страницата на госпожата