Честит рожден ден, блогче!

Няма случайни неща! Ето – вчера гласувах с №11, и днес блогът ми стана на 11 години!
С упорито постоянство събирам тук думи, книги, играчки и рисунки, 3097 публикации от началото, с онова, което е моята представа за блага вест.
През това време написах 14 книги. Намерих си нова работа, да превеждам детски книжки, вече десет от тях са издадени. Имаше концерти, драматични и куклени спектакли, премиери. Тук пиша за красивите неща, а колко неуспешни опита и непростими грешки имаше – не питай, не е за приказване.
Нещо не ми е празнично, може би защото времето е мрачно днес.
Аз сега ще поспя малко, а след няколко часа ще ви прочета една хубава приказка на глас и доброто ще победи злото.
Честит рожден ден, мило блогче, дневник, архив, библиотека и пейка в парка.


За стихотворенията 9

Мисля, че да пишеш римувани стихотворения в класически стих, е като да плуваш в открито море с делфин.
Трябва да си добър плувец, да си силен, да отделиш неопределено и непредвидимо време, да се ориентираш добре, да си смел,
и да се оставиш на този делфин да те заведе, където той е решил, и да не допуснеш да се удавиш, хем да му се довериш, хем да следиш къде е брегът и накъде се носите, да станете едно, и ти самият да си цялостен – душа и тяло, да виждаш, да чуваш и да запомняш, без да мислиш прекалено много,
и да се наслаждаваш през цялото време.
Може и без рима. То и без делфин може, ама не е същото…

На гости в училище

Ние сме мечтатели. Ей сега ще ни локнат даун, а ако ми погледнете календара със задачите за месец април, ще видите, че се глася да отида физически в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово и Казанлък. Имам дати и часове и училища и пикник в гора. Може от всичко това да останат само моят си маратон и гостуването онлайн в Русе, кой знае.
Днес имахме среща по интернет с 4 а клас, класът на госпожа Лора Митева. Аз отидох при тях в Пловдив, а те при мен в Стара Загора, ей така, както си седяхме на столовете. Прочетох им „Зог“, а те ми четоха и рецитираха и задаваха въпроси.
Ех…
Прилагам няколко снимки, които Гери ми изпрати, да видите как респектирам младежта със строгата си физиономия.

След „преди и след“

И тука започва развръзката значи. Как мислиш, читателю, ти?

Оказа се доста по-трудно да се накарам да изляза навън и да довърша започнатото.
Вече знаех за червеите и гнусотиите. Трябваше да преодолея мнителността си и да не приемам лично новата реколта боклуци, която се натрупа от петък до неделя. Не очаквах обещаната помощ, но пак ми домъчня, когато помощ не дойде.
Но пък мускулната ми треска поотшумя вече. През нощта валя дъжд, но денят беше слънчев. Завали ли и сняг, вече съвсем няма да става за чистене.
Е, добре, излязох и го направих.
Само 2 часа и 13 чувала боклук по-късно се прибрах. Вече се чувствам добре.
Каква ти тук гадост? Той чистел, човекът. Това е прекрасно, нали?

Преди и след

Понеже и мен ме хвана срам при вида на плаващия остров от боклуци в река Искър,
и понеже гледката от терасата ми не е с нищо по-добра,
днес си наумих да изчистя.
Плащаме на две госпожи да чистят блока и около него, но те не чистят от южната страна (стълби, площадка, обширна тревна площ). Така си решиха преди няколко години, не знам защо, и от тогава там се чисти от общинската служба „Чистота“ веднъж в годината.
Аз чат-пат излизам да направя уборка, но майка и татко много ми се карат..
Вече беше станало просто нетърпимо и към 1 часа на обед си викам – днес ще е.


Просто не знаех с какво се захващам.
Първо събрах мръсотиите от градинката, не съм я снимала.
После се заех със стълбите и площадката.
Събрах хартии, саксии, дрехи… . Така. После. Имаше дебел плътен пласт изгнили листа, така че не беше метене, а копаене. И като ги изнасяш, всъщност влачиш чували с мокра кал, а не листа, както си мислех. При копаенето съсипах живота на стотици червеи, а те бяха най-малко гнусни от всички, съпричастни с този боклук. Нищо, като му дойде времето, те ще си ми върнат.
Напълних два контейнера и два варела с боклуци, последния чувал го оставих до тях, и в метене и ходене до варелите съм изминала почти 6 километра.
Оказа се, че не съм добре екипирана, нямах подходящ хардуер, една келява пластмасова метличка и една грамадна торба от Джъмбо. Можех да поискам метла и лопата от чистачките, но не исках да слушам приказки, не исках и да им кажа какво мисля.
Блокът ни е 13-етажен. Нарочно избрах работен ден, по-малко хора да ми се смеят на акъла, като видят, че чистя. Към третия час дойде да ми помогне едно момиченце, мисля, че е втори или трети клас. Аз първо й се скарах, защото дворът беше заринат с тетрадки и документи с нейното име и името на брат й. ( Тя пък ме попита: „Сега като мета, ще ми платят ли?“) Ама после ми дойдоха сили от присъствието й и още по-юнашки взех да мятам чувалите.
Ту се обнадеждавах, ту се отчайвах.
Вече нямаше къде да изнасям боклука, а и много се изморих, затова малко преди 5 просто спрях. Остана една голяма купчина листа и никой няма да знае, че тя е може би една десета от това, което беше.Хората ще си кажат – някой е чистил и си е зарязал работата на средата, как не го е срам.
Еми това е. Не се чувствам удовлетворена, а със сигурност няма да си го довърша утре, изкъпах се, пих аспирин и витамин Цъ, седнах на дивана и чувствам, че няма да мога да се изправя, ако реша да се опитам. Както се казва – хванала се на работа царската дъщеря…
Все пак гледката поне за кратко ще бъде по-добра.


Предай се, не се предавай

Предай се. Не е срамно да се признаеш за победен, когато от години водиш нескончаема битка с природните сили. Старостта, болестите, самотата, смъртта не си дават много зор – победата им е сигурна и дори не им е интересно да следят усилията ти.
Войските на студа стягат обръча, понякога усещаш повей отвътре, през костите. Ти блъскаш по вратите на смъртта с малката си мека ръка.
Много е уморително, отчайващо е.
Не можеш да спреш да живееш, не е позволено, твоите хора разчитат на теб, и без това сте миниатюрно малцинство. Това е малка мръсна презряна свобода, да предадеш своите.
Но ти все пак се предай. Пусни се.
Когато се предадеш, звуците от битката ще се отдръпнат, кръвта ти ще продължи да изтича без усилие, и в настъпилата тишина ще можеш да гледаш яркосиньото небе с широко отворени очи.
Никой няма да знае, че си се предал. Знам, че не можеш да си го позволиш, но чуй какво ти говоря, все пак предай се.
Ден като ден, както вървиш надолу по стръмната улица и съзнаваш, че усилията ти са хем мъчителни, хем безплодни, и лицето ти се усмихва на някой познат, а отвътре в теб се е разтворила бездънна пещера и ти пропадаш безконтролно в себе си, слънцето грее безразлично – предай се. Погледни онази витрина. Спри, все едно ще купуваш нещо. Отражението ти е по-тъмен силует, оцветен със стоки за бита. Все едно малко дете е запълвало очертанията ти и непрекъснато е излизало – твоето заоблено тяло и пластмасовите кофи, стъклени шишета и изкуствени цветя, които не спазват формата и стърчат нелепо. А сега се предай.
Няма разлика.
Никой не знае, че си се предал. Няма разлика. Само напрежението… Няма напрежение. Няма борба. Тебе все така те има, ето те, виж, същият силует, запълнен с глупости.
Да повървим по слънчевата улица. Давам ти две пресечки, повърви така, предаден, победен, като струйка вода, като въженце без нито един възел.
Въздухът влиза и излиза от твоите дробове, не се вкопчвай, въздух има много, въздух от земята до небето. 
Искаш ли още една пресечка?
Няма нужда, нали?
Ето го ъгъла. Предаде се, почина си. Стига толкова.
Сега да побързаме – към кабинета на доктора, към офиса, към магазина, към къщи, битката се води навсякъде и нямаме време за губене.

Училище за словесни магии: Дикенс, Валери Петров

Снощи беше четвъртата, последна среща онлайн, на която представихме помагалото за Валери Петров, и така и тази част от работата ни завърши, а на мен ми беше толкова интересно и хубаво.
Какво помагало?
Един горещ юнски ден с майка пиехме айрян в едно кафене и наблюдавахме преминаващите котки, когато телефонът звънна. Беше Гери, фурията Гери, която денонощно е заета да среща хората с книгите и с други хора. Тя ми каза, че има една инициатива от страна на Британския съвет – те са предоставили за ползване и пример едно учебно помагало, свързано с преподаването на някои от произведенията на Чарлз Дикенс. Гери ме попита дали бих се заела с написването на подобен текст, но за българските деца, и за някой български автор, който не се преподава в училище.
МАРИЯ: Ама, Гери, аз не съм методист, аз откога-кога не работя в училище, знаеш ли ти какви формалности има за одобряването на едно учебно…
ГЕРИ: Авторът, с който предлагат да се започне, е Валери Петров.
МАРИЯ: (шепнешком): Много искам!
Няколко разговора с Краси Танчева от Британския съвет и с Яна Генова от Книговище, безброй часове в замечтано и запленено четене на томовете на Валери Петров, доста четене с вникване и фантазиране в помагалото за Дикенс…
И хоп! – първо написах частта за цикъла стихотворения „За кучета и котки”. Изпратих я, а Краси, Яна и Гери реагираха така топло, че аз веднага седнах и написах и втората част, за „Пук”. Най-накрая добавих и въведението, и готово.
И двете помагала са достъпни за свободно и безплатно ползване, като са качени в интернет, в блога на „Книговище” (накрая ще сложа линк), както и в групата във фейсбук „Училище за словесни магии”.
Помагалото е предназначено за деца между първи и четвърти клас, както и за техните учители, родители, бавачки, забавачки, за ръководители на литературни и драмкръжоци, за библиотекари в детски отдели и за който още обича деца, приказки и стихотворения.
Помагалото съдържа поредица от задачи, които са съвсем лесни и достъпни, не изискват специална подготовка или влагане на финансови средства (сега, ако ви се харчат пари, винаги можете да обогатите заниманията си и да опразните джобовете си – но не е задължително). Могат да се използват и онлайн. Могат да се правят индивидуално, с групи деца или пък в сътрудничество с други класове или други училища и детски градини.
Задачите съвместяват различни дейности – четене, рисуване, моделиране, фотография, танци, разходки, беседи, анкети… На художествения текст се гледа като на средство за общуване, средство децата да се свържат по-здраво и щастливо със света. Стихотворението като е топка, която децата си подават, за да играят, да се забавляват, да заякнат, да огладнеят, да пораснат здрави. Аз искрено вярвам, че децата трябва да играят с топката, а не да седят и да учат наизуст какво някой господин е написал относно тази топка преди 50 години.
Помагалото си има достатъчно обширен предговор, нека не се разливам в обяснения и преразкази.
И двете помагала, за Дикенс и за Валери Петров, могат да се използват в пълнотата им, или пък човек да си вземе една задачка от тук, друга от там, без да спазва определена последователност, според нуждите на децата, с които работи, както и според настроението си в конкретния момент.
Ние просто много искаме да играем заедно и много обичаме Валери Петров, и освен това през цялото време сме искали не да отворим допълнително работа на някой учител, а напротив, да направим нещо полезно, приложимо и вдъхновяващо.
Уф, много се вълнувам.
Искам пак да благодаря за възможността да работя по този проект. Гери, Краси, Яна и всички, които се включиха в срещите ни в Тиймс, благодаря!
Тук можете да видите помагалото за Дикенс.
Тук можете да видите помагалото за Валери Петров.

А тук разказвам как е преминало едно занимание, свързано със стихотворението „Неочакван резултат”.

Есенен салон – снимки и видео

Получих снимки от Райна от Книжарница в куфар, от Катя Димитрова, а и най-много – от Христо Христов.

После разбрах, че ТВ Загора са излъчили пряко събитието, ще си го изгледам и аз после.
https://www.facebook.com/watch/live/?v=1631945846982705&ref=watch_permalink
Благодаря.
Искам пак.

Светлина в тунела

Толкова ми беше мъчно, че тази година може да не видя рапицата…
Но аз живея в Стара Загора!
С правите улици, с далечния хоризонт.
От горе, от „Жельо Диманов“ (не й знам новото име) видях чак извън града рапицата как свети ❤

Личен Маратон на четенето 2020

Направих маратон!
22 дни всеки ден по едно и също време четох на живо текстове, които обичам.
Беше ми много приятно и ще ми липсва, но свърши.
През това време се случиха и други неща, някои весели, други не, но следобедното четене ми подреждаше деня, мислих и планирах, сменях тениски, сменях стаи, картини и осветления, беше ми любимата игра.

Междувременно заедно с мен тичаха, гледайки, приятели от близо и далеч. Получих много окуражаващи и ободряващи съобщения, писъмца и видеа.
Вие сте чудесни ❤

Ето ги тук изредени четенките. Където не е написано име на автор или на преводач – аз съм била.
Беше хубаво, благодаря!

 

2 април, „Какво каза калинката” от Джулия Доналдсън

3 април, „Охлювът и китът” от Джулия Доналдсън

4 април, „Мишките отиват на опера”, поема

5 април, „Заекът и неговата мечта”, поема

6 април, „Зог” от Джулия Доналдсън

7 април, „Златен ден”

8 април, „Патилата на метлата” от Джулия Доналдсън

9 април, „Кучето детектив” от Джулия Доналдсън

10 април, „Грузулак” от Джулия Доналдсън, превод: Манол Пейков и Паулина Бенатова

11 април, „Седрик” от Туве Янсон, превод: Теодора Джебарова

12 април, приказки от Маргарит Минков

13 април, „Балада за Ромео и Жулиета” от Христо Фотев

14 април, „Съчко” от Джулия Доналдсън

15 април, „Къде е мама” от Джулия Доналдсън

16 април, „Капитан Ципура”, поема

17 април, „Щедрото дърво” от Шел Силвърстийн, превод: Александър Шурбанов

18 април, „На прощаване” от Христо Ботев

19 април, „Тавански спомен” от Валери Петров

20 април, откъси от „Тортила флет” от Джон Стайнбек, превод: Цветан Стоянов

21 април, „Разбойникът плъх” от Джулия Доналдсън

22 април, „Грозната петорка” от Джулия Доналдсън

23 април, „Писмото на мравката”, поема

Празници с удължено освобождаване

Картинка

 

Ани ми писа миналата седмица, че неочаквано е получила коледната ми картичка. Стояла си в пощенската кутия и посрещала-изпращала рекламни листовки като Йоан Кръстител.
Аз пък получих вчера мартеничката от Павел и пожелания, точно каквито искам.
А днес дойде Трети март. По-точно аз отидох до офиса на куриерите да си взема три любими и желани книги на цената само на една от тях, нали Сиела направиха 50% намаление на празника.
Докато прочета и трите книги, все ще ми е Трети март.
Пийте си витамините, мийте си ръцете и слушайте Ела.

Мартеничките тази година

 

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

 

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

 

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

 

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.

 

Сапунът е мръсен.

Разтребила съм след като обядвахме и оглеждам доволно кухнята. Погледът ми се закача за шишето с препарат за съдове. Използвано многократно, сапунът се е свършвал и е доливан пак и пак, преливал е, правил е пяна. Топлата вода е текла, хвърчали са капки и балончета.
Следобедът е застинал в ярката светлина на януарското слънце. Завесите са оранжеви, тънки. Масата е покрита с кафява покривка. Ухае на хляб. От измитите чинии бавно се оттичат последни капки вода.
Шишето със сапун е единственото мръсно нещо тук. Изцапано е с всичко, най-вече със самия сапун и капки от неговата пяна.
Някаква мисъл натрапчиво се опитва да ме накара да я измисля, някаква прилика, някакъв извод.
Не ми се правят изводи.
Просто ще го измия, сега, след като го забелязах.

Когато дойде нещо форсмажорно,

радвай се, че не е форсминорно.

 Снощи не отидох на коледния ни концерт. Пропуснах си десерта на годината, най-сладкото, любовно, искрящо събитие. Тъй се наложи.
В 20 часа концертът започва, аз в 18 пристигам от София в Стара Загора.
Сложих си червило, включих коледните лампички, увих се в гирлянди (вие знаете ли, че те топлят?).
Сипах си уиски в кристална чаша. От опит знам, че питие в кристална чаша разкрасява жената. Когато премине от чашата в жената… има всякакви случаи, затова зачаках да ме включат на живо, да поздравя Марина, Венци и Антони, и публиката мила и любима.
То беше като в бъдещето, научна фантастика, през четвърт тон километри си говорим и се гледаме… все едно бях вече поне в 2020,  ЧНГ.
После започна следващата песен и аз започнах да си давя мъката в уиски… те пък още ме гледали… ма карай де.
Беше странно да гледам концерта, а да не съм там. Като от оня свят. От Стара Загора, имам предвид.
И още, като хъш се чувствах.
“ … И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България. Тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им… Дунавът величествено и тихо се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка само — и в нея са; един вик само — ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!…“
Но бях и мила, и драга. Знам го, защото изпитвам същото към „Джазът пее на български“, а това винаги е споделено, ако е несподелено – значи не съществува.
Благодаря.
Живея в очакване на следващия концерт.
И мажор, повече мажор през новата година.

thebook