Закъснял отговор на едно писмо с въпроси

Аз не умея добре да разговарям с хората. Донякъде и затова на срещи само аз говоря и не оставям време за въпроси. Ами ако нямат въпроси? С какво мога да съм чак толкова интересна, че да ме питат нещо…
Мисля, че пропускам възможности за интересни разговори и хубави мисли. Мисля, че занапред не трябва да правя така. 
В Ямбол в едно училище едно момиче ме изненада с истинско, мило лично писмо, в което беше написала въпросите си – и правилно, аз не дадох на никого да ме попита нищо. Голямо съм магаре. След дълго отлагане днес най-после си написах отговора. 
Слагам го и тук с извинение, че не изслушвам хората всеки път. Ще се опитам да се поправя.
Благодаря!

 

Здравейте, Борислава!
Благодаря за хубавото писмо. То ми направи силно впечатление и аз реших, че непременно трябва да му отговоря. Големият жълт плик с рисунките (страхотни са!) стои на една масичка в моята стая, за да го виждам всеки ден и да не забравя, че имам да отговарям на писмо. Обаче времето си минаваше и пликът потъна под книги, кукли, пликове, несесери, моливи и боички… В момента се опитвам да си припомня какво има на тази маса, защото не съм си у нас. Това си е откровена хвалба, надявам се, че откровеността компенсира до някъде самохвалството – сега съм в една писателска резиденция в Швеция. Писмото ви беше едно от първите неща, които сложих в багажа си, реших – сега или никога.
Сега.

  1. Коя зодия сте?
    Дева. Имам рожден ден на трети септември. Наближаваааа! Най-хубавият ден.
  2. Какво ви вдъхновява?
    Мисля, че писането се нуждае от енергия, а тя се трупа, трупа, трупа и в един момент прелива. Какво ще я накара да прелее може би не е толкова важно, понякога са съвсем случайни неща. Виждали ли сте в силен дъжд как някоя тента пази сушина, макар че, ако не е добре обтегната, върху нея започва да се събира вода и тя провисва все повече. Водата започва да се просмуква през брезента, но все пак под тентата е сухо и не вали. Обаче ако докоснеш с пръст плата, капките вода се събират и тентата протича точно там, където е била докосната. Не знам какви са тези особености на текстила, но така си представям и прописването на първата дума всеки път – ти си готов, нещо трябва да те докосне.
  3. Случвало ли си се е да загубите вдъхновение и да не пишете известно време?
    Да, много е гадно. Понякога направо ме хваща страх. Стихотворенията са много важни за мен, писането им отнема секунди, хайде, минути да са, но целият ми живот е построен около тях. Животът ми е гнездо, а стихотворенията са яйчица за излюпване. Привързана съм към тях. Без тях ще съм безсмислена. И като се сурна надолу по тази плоскост на разсъждение… Става много лошо.
    А то не търпи никакво насилие. Ако имам късмет, ако наистина съм щастливият човек, за когото се мисля, може би пак ще напиша хубаво стихотворение. Това е най-голямото ми желание, мечта и молитва за себе си.
  4. Ако отговорът е да, какво правите, когато го загубите? Как се опитвате да го върнете?
    Гледам да не мисля за това, а да правя нещата, които обичам. Това, което е добро за мен, е лошо за болестите ми. Ако съм щастлива, ще привличам щастливите моменти и хубавите мисли, ще привличам и хората, които са за мен.
  5. Занимавате ли се с нещо друго (професия)?
    По образование съм филолог. Драматург съм на ДТ „Гео Милев”, пиша текстове за песни, водя литературен клуб за младежи, поставям пиеси в разни самодейни трупи, шия кукли, не обичам да готвя, домакинствам на пристъпи, вися във фейсбук, подреждам си разни неща, които ми харесват, в блога, обичам да рисувам, да чета книги, да слушам музика, лягам си все по-късно нощем и времето пак не ми стига за всички неща, които ми се правят.
  6. Какви са хобитата ви?
    При мен хоби и работа съвпадат, аз нищо лошо не правя, а хоби е онова, което обичаш да правиш, не е ли така?
  7. Кой е любимият ви сезон и защо?
    Обичам топлото време, защото ми е тегаво да нося по десет килограма дрехи и да заемам два квадратни метра пространство, като се навлека. Но когато се налага, какво да правим? В последните години започнах да се сдобрявам дори със зимата. Нали искам да ми е интересно, трябва да се сменят цветовете, температурите и видовете уют. Нека всичко да има.
  8. 8. Любовта само болка ли носи?
    Да бе. Очевидно не, ако носеше само болка, щеше да е прекалено лесно да се откажем от нея. Любовта е… всичко. Когато любовта те обземе, тя навлиза във всичко, всички неща са пропити от любов. Пиеш любовно кафе, возиш се в отчаян асансьор, стъпваш по гальовен асфалт, обуваш си нетърпеливите обувки, светът споделя чувствата ти, а любовта става разнообразна и противоречива като свят.
  9. Кога издадохте първата си стихосбирка?
    Когато бях в осми клас, през 1989, пролетта, книжката беше издадена от център „Знаме на мира”. Не зная дали това е пълноправна книжка по законите на книгоиздаването, дали има издателски номер – но можем да погледнем, има я в блога ми на отделна страница, казва се „Очи за красотата”. Не зная кой е измислил това заглавие. Има предговор от Таньо Клисуров. Има картинки – линогравюри на деца от кръжока по рисуване в Пионерския дом. Каквото и да е, за мен, в моя живот, това беше първата ми книга и аз имах много вълнения покрай нея. Държа на нея. Има вътре стихотворения, които бих включила и в сегашна своя книга, и съм го правила. Явно не съм поумняла особено, но поне каквото съм можела тогава, мога и сега. Донякъде.
  10. Какво обичате да четете и кои са любимите ви писатели?
    Мога да дам отговор за вечните велики писатели. Мога да кажа и какво чета сега, през последната година. Второто ми е по-интересно.
    Напоследък се чувствам уморена, освен това трябва да си направя очила, защото не виждам добре и все ме боли главата. Да речем, че по тези причини чета много по-малко в сравнение с предишните години. Също и защото обичам да шия играчки, а не може хем да шиеш, хем да четеш – стават травми, лее се кръв, крещи се и се псува – абе не е добре. Боде.
    Така че чета само книги, които са ми много увлекателни или пък много любими. С удоволствие препрочитам стихотворенията на Валери Петров, много го обичам. Камелия Кондова, Иван Методиев, Борис Христов. Чета много стихотворения, явно имам нужда. И дебели интересни романи, нови любимци са ми Патрик Нес и Нийл Геймън, Нарине Абгарян, Фредрик Бакман, Тери Пратчет ми е от 20 години на сърцето. Чета нови български книги, за да знам какво правят приятелите ми. Чета каквото хвана, но много често не дочитам – само ако ми е интересно.
  11. Според вас има ли бъдеще за младите поети и писатели в България?
    Да, както и за младите ватмани, футболисти, учители, хлебопекари, стругари и продавачи на дини.
  12. Случва ли ви се да се почувствате неразбрана?
    Да. Тогава се връщам стъпка назад, да проверя разбираемо ли говоря. Ако да – значи причината не е в мен. Ако си струва труда, правя още няколко опита да се изразя по-добре. Ако пак не стане – значи чукам на погрешната врата. Тогава отивам да си говоря с други хора другаде.
  13. Обичате ли животни? Кое ви е любимо?
    Обичам, защо да не обичам. Ако не ми правят нещо лошо, аз дори и хора обичам. Не ги мразя. А сега да се изясним, кое конкретно животно имате предвид? Всички живи същества заслужават уважение затова, че оцеляват в този враждебен свят и дори успяват да се насладят на живота понякога. Но ако кажа, че обичам всички животни, или всички котки, това ще е голяма лъжа – ами че аз не ги познавам всичките. Сигурно измежду тях има гадини с лоши навици и зъл нрав. Обичта винаги е конкретна. Обичта не е някакви общи приказки.
  14. Домашен любимец имате ли? Ако да, как се казва?
    Нямам си.
  15. Можете ли да рисувате и да пеете?
    Аз за можене мога, уви, не толкова добре, колкото ми се иска. Но това спира ли ме? Не ме спира. Близките ми страдат ли, особено от пеенето? Страдат. Нека да страдат, това им подобрява кармата.
  16. Кое ви е любимото място за писане?
    Нямам такива твърди навици. Преди обичах конкретни тетрадки и конкретни моливи, определени посоки на пътуване с влака, специални часове пред компютъра, но сега нямам такива навици и предпочитания. Не би било добре да съм зависима от подобни обстоятелства. Ритъмът, идеята, вдъхновението са по-важни от това, на кой молив му гризеш крайчето.
  17. Обичате ли да пътувате?
    Да. Все повече. Подготовката, внезапното тръгване, да се решиш, да срещаш хора, да виждаш места, да запомняш неща. Да се прибереш. Малките паники, дългите мечтателни часове, когато вече си в автобуса и нищо повече от това не е нужно. Другият въздух. Прекрасно.
  18. Коя държава ви е впечатлила най-много?
    Не съм пътувала чак толкова много. България ме е впечатлила най-много, защото живея предимно в нея. В Гърция е сестра ми, там е другото ми вкъщи, много обичам да сме заедно. Била съм в Италия, Тоскана е правена лично от Бог, очевидно е. Сърбите изглеждат много горди и това много ми харесва. В Македония имам близък приятел. В момента съм в Швеция и не знам как ще си тръгна от тук, природата е замайващо красива, а отношението към отделния човек е внимателно и достойно. А колко много свят още има за докосване!
  19. Защо сте избрали да живеете в България?
    Тук съм родена, не помня да съм избирала дали да е така, но фактът е налице. Тук са майка и татко. Всички говорят на български. Където и да живея, ще намеря кого да обикна. Сега съм тук и това е съвсем добре.
  20. Къде са написани повечето ви произведения? (на някое тайно място, на леглото в стаята ви)?
    Моите произведения… Ох бе. Аз да не съм Иван Вазов. Аз пиша разказчета и стихотворения, и каквото ми мине през ума. Произведенията не са ли нещо по-така, по-значимо?
    Пиша където ми падне. Да.
  21. Преработвате ли си работите, преди да ги включите официално в стихосбирка?
    Събирам ги в един голям файл, после започвам да трия. Обикновено поне една третинка отпада още на този етап, понякога и половината. Много рядко правя промени в текстовете, ако нещо не ми харесва, махам ги целите. Представям си ги като калъпчета сапун – цялостни, добре оформени, гладки и приятни за сетивата. Ако не са такива, какво ще ги чопля да вадя от тях песъчинки и… да им сменям аромата? Да ги подобрявам? Ако това не става, друго ще напиша.
  22. Къде вписвате всичко, което напишете? (тефтерче, тетрадка)
    В блога. Винаги имам по една дебела тетрадка, А5 с твърди корици, винаги и навсякъде я нося, и в нея пиша, рисувам си, правя списъци, там има и стихотворения. Когато излезе една книга, отварям нов файл в компютъра и в него започвам да събирам новите неща – примерно SledShtastliviVremena.doc.
  23. Когато сте била тийнейджър, печелили ли сте литературни конкурси?
    Кога, ако не тогава? Тогава му е времето. Най-важният конкурс за мен беше „Веселин Ханчев”, участвах няколко поредни години и имах отличия, после втора награда, после първа. Най-хубавото на този конкурс е, че на награждаването се събират млади хора от цяла България, срещат се, година след година. Запознаваш се с хора, които може би ще ти бъдат важни и близки цял живот.
  24. Отчайвали ли сте се, когато не сте?
    Не. Конкурси много, ако си достатъчно упорит и не спираш да участваш, все ще вземеш награда от някъде. Обаче защо? Ако е за да пътуваш по този повод… или пък ако ще спечелиш много пари… Да, приятно е. Ако е за да те насърчат, да ти кажат – ти можеш… и това е приятно. Но човек винаги се съмнява, и нито победите, нито пораженията са окончателни. Така че може с награди, може и без. По-важни са приятелите, красотата, доброто здраве, ей тази чайка, която прелетя по диагонал на прозореца ми току-що. Всичко има значение и нищо не е най-важното.
  25. Мислили ли сте да се откажете при загуба или когато е ставало трудно?
    От кое да се откажа? От писането? Все едно да се откажа примерно от стъпването с левия си крак. Как би могло да ми хрумне подобно нещо? Даже не мога да си представя да си го помисля. Имало е периоди, когато не съм публикувала и не съм показвала на никого какво пиша. Но аз и не показвам постоянно как стъпва левият ми крак. Просто вървя. Или подскачам. Или седя на някое мостче с ходила във водата. Как да се откажа от милите си крака? Как да не пиша, толкова е естествено, че просто няма алтернатива.
  26. От кога пишете?
    Отговорите на тези въпроси – от деня, в който ги получих, само че наум. А днес – от около час и половина. Междувременно си направих кафе, изпих го, изслушах няколко песни на Бебел Жилберто, на Симпли Ред, а в момента Джо Кокър ме призовава да N’oubliez jamas. Слънцето се показа между облаците. Ще изляза на терасата, там има чудесни плетени столове с удобни възглавници, ще почета книга. Денят ми е от най-хубавите.

Благодаря!

Мария

Прост списък

 

Харесвам простите неща.
Харесва ми, ако са кръгли.
Ако са едноцветни или пък на точки.
Харесвам пръчките –
със пръчка едно дете ще си измисли безброй игри –
кое дете ще седне да брои игрите?
Харесвам пънове и пейки.
Вода за пиене. Вода.
Харесвам също алкохола.
Харесвам малки чанти.
Също и големи, в които да си носиш малка чанта.
Харесвам… нож.
А също и че няма карирани рояли, пиана на шарки.
Плюс това харесвам хора,
макар че те понякога са сложни
или пък прекаляват с простотата,
и затова понякога не ги.

 

 

Обичам те!!!

 

Вървя си към работа и си мисля каква мила майка имам, колко ми е хубава, колко ми е добричка. Каква е сладка сутрин, и татко и той – всеки път, когато излизам, стоят на терасата и ми махат за довиждане, докато се скрия зад съседния блок…
Я да й звънна да й кажа, че я обичам!
Звъня й на мобилния – не вдига.
Звъня на татко – не се обажда.
Нищо, може да са по терасите или в банята. Обаче като се обадя по домашния телефон, няма начин да не чуят. Той звъни като корабна сирена в задръстване на кръстовище насред буря с гръмотевици. Мисля, че свири „Малка нощна музика”, но не съм напълно сигурна, защото като звънне този телефон, тичам към него със запушени уши, толкова е пронизителен звънът му.
Звъня – не вдигат.
Ох, преди 20 минути тръгнах от къщи, нямаше да ходят никъде, какво е станало, защо не се обаждат тези хора?
Звъня на единия телефон, на втория, на третия. Нищо. Звъня пак, пак нищо.
Вървя неубедено към работа, после се обръщам на пета и тръгвам обратно към къщи, без да спирам да ги търся по телефоните.
На средата на пътя майка – о, небеса! – вдига.
– МАЙКО!!! ЗА КАКВО ГИ ИМАТЕ ТЕЗИ ТЕЛЕФОНИ?!! КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВА ДА ЗВЪНЯ?! КАКВО ПРАВИТЕ? ПОМИСЛИХ, ЧЕ НЕЩО Е СТАНАЛО!!! ТАТКО НЕ ЧУВА, ДОБРЕ, АМИ ТИ КАКВО ПРАВИШ?? АМИ НОСЕТЕ ГИ СЪС СЕБЕ СИ ТЕЛЕФОНИТЕ, ИМАШ ДЖОБОВЕ, НОСИ СИ ГО НА ВРАТА, АКО ТРЯБВА! МОЖЕ ЛИ ДА МЕ ПОБЪРКВАШ РАНО СУТРИНТА?!!!!!
– Добре де, не съм чула. Извинявай.
– Добре де, нищо не е станало. Ти извинявай.
– Ти всъщност за какво се обаждаш?
– Ми… Да ти кажа, че те обичам.
– И ме разкарваш за тази глупост?! Ти си същата като баща си.
И аз й тряснах телефона.

Сега се чудя… Да й се обадя ли пак?

 

Най-важното

 

Вчера забелязах нещо, което съм виждала и преди много пъти, но сега го осъзнах.

Имаше голям и тържествен концерт на всички деца, които се занимават с различни дейности в ЦПРЛ. Много деца. Мажоретки, народни танци, латино, вокални групи, инструментални школи.

Ние с Биляна от Кукления театър водехме концерта, затова през цялото време бях на сцената или зад кулисите и наблюдавах.

Ръководителите стоят в тъмното и се вълнуват, но вече няма време и възможност за съвети и в секундите преди излизането на сцена казват единствено и само най-важното. И по време на изпълнението не спират да го прошепват и подвикват.

Усмивка! Усмивка! УСМИВКА!

С усмивка стават още по-хубави. Може да са изтощени от три часа репетиция. Може да са насред най-трудното упражнение или най-сложната стъпка. Може току-що да са направили грешка.

УСМИВКА.

Мария беше в Малмьо и летя.

 

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.