Вечер с нас

Мисля, че тази среща беше необикновена, наситена и уютна. Нямаше много хора, но които дойдоха, бяха чудесни. Имахме много какво да си кажем – предишната старозагорска среща беше през есента на 2019. Велизара Цонева е приказна водеща, компетентна и с отношение. Румен Спасов дойде в Стара Загора специално за вечерта. В операта е красиво и просторно. Гледахме и „Последният ден“. Всичко.

Има още поне пет събития, които ми предстоят в следващите две седмици: концерт „Мишките отиват на опера“ на 21.10, ще водя една среща, ще гостувам в едно читалище, после един голям концерт на 1 ноември, на 3.11 ще имаме трубадурски двубой с Елка Стоянова… и после не знам. Ще казвам за всяко нещо, когато наближи.

Ето снимки от тази вечер.
Благодаря на всички, които участваха, помогнаха, дойдоха, и най-специално – на библиотека „Родина“.

„Май“ от Мария Донева

Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре.
Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора.
И го написах.
И сега като го намерих, си го прочетох.
Ама много ги разбирам тия работи!
Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.



МАЙ

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат.
Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича.
И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май.
Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни.
Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си.
Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота.
Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота.
Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това?
В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай.
Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май.
В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа.
Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото.
Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.

Когато си загубиш четенето

Точно това исках да напиша, и точно това написах – четенето.
Не „когато си загубиш ченето”, нито „когато си загубиш четивото”.
Мисля много по тази тема напоследък и може би прибързвам, като започвам да пиша мислите си, защото те са като мъгла, като дим, не са се събрали в сгъстена форма с ясна елегантна линия, по-скоро витаят и ми се мяркат пред очите.

Напоследък това взе да се влошава – постоянно през (във) очите ми плуват едни мътни воали, като люспи от лук, изместват се настрани малко по-бавно от погледа ми, а в тъмното тихички светкавици шарят из лявата ми очна ябълка. Светкавиците приличат на скиори, които се спускат през нощта със светещи димки в ръце.

1. Ако сте си загубили четенето, проверете си зрението. Може би се е влошило и все още не осъзнавате, че четете с напрежение, че онова главоболие е свързано не с питието снощи или с шума, който децата вдигат – очите ви ги боли, помогнете им.

Пиша специално за хората като мен, които са били луди по книгите, а сега с неудоволствие откриват, че от началото на годината са прочели десетина книги. Това ще рече – по около две книги на месец, но ние знаем как четяхме преди, нали? Няма значение дали четеш повече от другите – ти четеш по-малко от себе си.

Това изобщо не значи, че не даваш за книги повече пари от всякога.
Аз съм на 46 и синът ми вече не учи в чужбина. Като ставим настрана парите за сметки и храна; и като добавим, че не се счупвам от пътувания, хеле пък в светлината на ковида, да се счупи жилото му и да се продъни царството му, аз давам пари главно за книги и чат-пат за пъзели, сребърни бижута и парфюми. Насмогнала съм си на харча.
2. Ако купувате в пъти повече книги, отколкото четете, може да сте си загубили четенето.

Защото ние сме читатели.
Всеки би могъл да хване риба с въдица, да побяга или пък да гръмне с пушка, но не всеки е рибар, спортист или ловец. Всеки би могъл да прочете някоя книга. Но ние – ние! – сме читатели. Това ни определя и е неотделимо от представата за нас в собствените ни очи и в очите на другите. И ако вече не четем, външно няма никаква промяна – още сме си същите умници; даже се оказва, че ни се е отворило време и сме го запълнили с други хубави или безсмислени занимания – но ние си знаем, че нещо куца.

3. Може да сме си загубили четенето заради нещо, поглъщащо време и внимание – нещо смислено – новородено бебенце, работа, смайващо пътуване или пък влюбване, заради което всяка секунда, в която не си потънал в другия с душа и тяло е пропиляна.
Може да сме деградирали от цъкане в интернет. Там всеки ред е нова тема, нови виц, нещо, което предизвиква реакция. Виждаш снимки за секунда, а да прочетеш и най-талантливото описание на подобно място в книга би изисквало доста повече време, усилия и внимание.

4. Внимание! Няма ми го вниманието!
Страхувам се за себе си, за собствената си личност. Ако не мога да посветя цялото си внимание продължително и всеотдайно на четивото си, как ще се посветя на каквото и да било друго? Как ще изслушам отсрещния, как ще се погрижа за болен, как ще пренеса шест кубика дърва, как ще бъда всеотдайна. Не искам да бъда човек, неспособен на всеотдайност. Проблемът с четенето е симптом за загуба на морала ми. Изтъняла е онази нишка, на която са нанизани всичките искрящи топчета – професионализъм, приятелство, забавление, характерни особености, пристрастия, дарби.

Ако пак си намеря четенето, ще си намеря личността в нейната цялост и свързаност.
Ако допусна да стана несвързана и насипна, ще се разсипя. Ау, какво изречение.
Татко има няколко тенекиени кутии, в които си събира болтчета, панти, райбери, малки криви отвертки, парченца шкурка, калчища, гумички за чешма, всякакви играчки за момчета. Без четенето си ще стана като скъсан гердан, изсипан в някоя от тези кутии с гайки. Кое ще е моето, къде ще ми е всичкото? Ще се омешам с друго, без да съм го избирала и желала.

Читател, който си е загубил четенето, е малко като болен. Заслужава цялото търпение и нежност на света.
Читател, който дълго време не е чел, трябва да се захрани внимателно, все едно е гладувал. Ангелската супа на Дънов е вода с малко моркови и картофи. Има и песен по този въпрос, децата в детските градини я знаят, припевът й е: „И едно картофче само, и едно картофче само, и едно картофче само си избрах.” Най-малкият измежду вас е най-мъдър.

5. Моето четене трябва само да пожелае да се върне при мене.
То е плахо. То е слабичко и се крие. Трябва му примамка – малка примамка за мъничко четене. Кой каквото обича, и четенето му обича същото. Смешни разкази, или пък нещо за мода, или пък новата книга на някой учен, когото си обожавал като студент. Кой каквото.
И ако четенето се опита да се захване с книгата, а тя не му потръгне – книгата не е важна, зарежи я веднага. Книгите са търпеливи, в друг момент може да я дочетеш, сега не. Само каквото душата ти иска.
Четенето е много близко с душата, те отлично се разбират, защото много са преживяли заедно.

6. Като позаякне малко и си повярва, може вече да му настояваш. Дочети си книгата, миличко. Може да използваш подкупи – дочети я и ще отидем да ядем сладолед. Или – сега е 15,05, четем до 15,30 без прекъсване и ще видим колко страници сме отметнали.
Душата се храни с победи и обича украшения.
Избери й красива книга с достатъчно едри букви. Ако ще да е някоя от онези, рехавите, с големите полета. Някоя книга на нашумял автор, дето всяка повест му я издават в отделно книжно тяло (не се наядоха пък тия бе, не се напечелиха!)

7. Нека четенето да си брои книгите и да се радва на числото им. Започни да си ги отбелязваш пак в гудрийдс. Колекционерството е страст. Мамим себе си за далеч по-съдбовни неща (да си допуша този пакет и от утре ги спирам) (той ме обича, не искаше да ме удря) (няма защо да си губя времето по лекари, ще ми мине и без лечение). Защо да не си подмамим душата да направи нещо хубаво за себе си?

8. На мен ми помага, че имам ангажимент, свързан с книгите. Реших, че е въпрос на чест всяка седмица да съм си прочела книгата. („На чест кът ма засегна – и успя! Запретнах са…”) Умни хора сме, все ще успеем да си намерим по едно убедително нещо, заради което трябва да прочетем това, което сме започнали. На този етап вече.

И знаете ли – само от месец съм се заинатила да чета, а определено имам напредък! Успявам да се вглъбя в четивото си, отново усетих онова прекрасно чувство, когато отварям книгата и все едно влизам в уютна стая, и всичко друго остава някъде далеч, докато чета. Боже, колко го обичам това!
И още има! Пак слушам музика! Бях си загубила и музиката. След половин минута слушане посягах да сменя песента, или направо да я спра. Сега слушам, и това ми помага на четенето. Заедно са ми.

И като казах за песен – вече съм на нова песничка от бебешкия репертоар – „ябълки и круши, круши колкото си щеш.” Книги, книги, книги
колкото си щеш,
бързай, мъничко детенце,
книги да четеш.

Алкохолиците търсят помощ, за да намалят или да спрат пиенето.
Книгохолиците – напротив. Аз много съм си намалила четенето и търся помощ, как да го разширя и задълбоча.
Приемам съвети, и ще ви държа в течение.

Заради чувството за чудо

Заради чувството за чудо го пиша това – то заслужава да бъде забелязано.
През есента получих подарък – един комплект за рисуване. Не точно за рисуване, а за оцветяване по цифри. Детско занимание, но аз обичам да си играя.
Пък и се оказа, че и в тези неща има степени на трудност. Схемата е отпечатана върху платното и започваш да нанасяш цветовете – 30 цвята и три четчици, най-дебелата – колкото кибритена клечка. Платното е 40/50 см, човек все едно бродира гоблен. Аз лично не съм бродирала такова нещо, защото дори мисълта непрекъснато да броя ми е неприятна. Освен това, докато нанасяш всяка боичка – точки и чертички, и започваш с бяло, по-бяло, по-малко бяло, светло бозаво, бозавеникаво… никакви линии не се открояват, никакви форми.
Не зная дали е творческо занимание, но е много възпитателно. Изисква да се отдадеш с внимание и доверие в този, който е направил схемата, да приемеш, че той те води и ти изпълняваш волята му – а той е направил това за теб. Трябва да положиш повечето бои, преди да започнеш да виждаш какво ще се получи.
Но докато рисуваш, мислиш за рисуването; а когато мислиш – започваш да разбираш нови неща и да ги научаваш чрез собствените си действия. Спомням си как една нощ, сигурно към 12 е било, се скарах на Иво:
– Виж колко е късно, защо не си лягаш? Утре си на училище! И без това седиш и не правиш нищо!
А той ми отговори:
– Напротив, повишавам си културата!
– Е, как си я повишаваш?!
– Като мисля за Хамлет!
Като ми мина смешното, осъзнах, че той е прав – ние измисляме, разсъждавайки върху нещата. Научаваме собствените си мисли и извеждаме наяве знания, които не сме знаели, че знаем – но трябва да си оставим време за мислене.
Не знам разбира ли се какво се опитвам да кажа.
И тъй, оцветявах тихо и кротко и се чуваше само скърцането на горкичкия ми гръб, защото все не успявам да си намеря удобно място, и след общо десетина часа запълване на поленца, от това:

получих това:

Чудо.
Сега остава да лакирам картинката. Много ми стана смешно, че в упътването пише нещо в смисъл – вие сигурно ще искате да впечатлите роднините си, затова в комплекта има и метална кукичка, с която да закачите картината си на стената.
Какви роднини имат хората!
Мислех да повторя с боичките там, където прозират числата, но после реших, че така ми харесва повече, леко да прозира, че произведението ми се е получило чрез игра.

Как да пестим пари чрез пазаруване, или Защо все още съм мома.

Това е истински случай!
1. Купих си една тениска за 35 лева. Не знам на вас как ви се вижда, на мен ми се вижда много… за тениска… Но тази има картинка с мишленца! (вж. фиг.1) И тя ми е необходима! Това е разход за работно облекло, аз ще бъда с нея на 13 юни, когато ще представим в София „Мишките отиват на опера” с трио Дивертименто. Важно е човек да има тениска с мишлета, в края на краищата.
И я купих.
Свалих етикета с цената, но не можах да го забравя. Гризе ме… като мишка ме гризе.

И реших да поправя работата.

2. Отидох в Пепко и си избрах тениска, да речем – едноцветна, за 5 лева.
Така ми ставаха две тениски за 40 лева, значи – всяка по 20 средно.
Не, пак е много.
Ако си взема три от тези, евтините, ще станат 4 тениски за 50 лева (по 12,50 парчето).

3. Ама… аз имам планини от тениски! (фиг. 2, фиг. 3)

Имам буквално десетки… някои от тях – никога необличани. Кака ми е подарила, пък и аз съм си купувала през годините.
И си викам, ако вече съм дала 35 лева, и извадя някоя, която си имам, но не съм носила, ще ми станат две нови за 35.
А ако извадя три неносени или пък забравени отдавна, ще ми станат 4 за 35 лева. Ако извадя 6… Ако извадя 10…
И така, само със силата на логиката и въображението, тениската с мишленцата ми излезе за под левче.

4. Такава спестовна и уредна, да се чуди човек защо все още съм мома.
И аз не знам защо.

Личен Маратон на четенето, 2021

Април, наситен с книги, с четене и срещи.

Всеки ден от 1 до 23 април от 16,15 четох приказки и стихотворения за деца на живо във фейсбук. От тях – 16 от български автори, плюс деветима поети последния ден. От преводните – 4 преведени от мен. От всичките, 14 са римувани. Пет от прочетените книги още не са издадени, дай боже да излязат с радост и лекота. Бих рекла, че от всичките – всички са хубави, но в 2 от дните четох неща, които съм написала аз, затова просто не мога да го изрека.

Освен това имах две срещи онлайн – едната тройна – Стара Загора-Русе-Прага, и още една с Русе.

И знаете ли какво имах още? РЕАЛНИ СРЕЩИ НА ЖИВО. В Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, Стара Загора и София, общо 12.
Успях да хвана края на събитието на библиотека „Родина“ в градската градина на 23 април.


Предизборна кампания, избори, нов парламент; доста лични сътресения – някои радостни, други никак. За едното не искам да говоря, за другото също не искам.
Ще се придържам към приказките засега.


1 април, „Врабчова сговорна дружина”, Никола Вапцаров
2 април, „Нетърпение в кутия”
3 април, „Райска ябълка”, Васил Сотиров
4 април, „Куче на име Коте”, Томи Контио, превод Росица Цветанова
5 април, „Приказка ей така, прасешка при това”, Мила Попнеделева-Генова
6 април, „Приспивни песни за феи и чудовища”, Сотир Гелев
7 април, „Болничното куче”, Джулия Доналдсън
7 април, среща с деца в читалището в с. Хрищени
8 април, „Приказки по действителен случай”, Иванка Могилска
9 април, „Зог и Летящите Лекари”, Джулия Доналдсън
9 април, среща с деца в читалището в с. Преславен
10 април, „Пет мили мишлета”, Чисато Таширо, превод Владимир Молев
11 април, „Вечер във Венеция”
12 април, „Добрите стопани”, Асен Разцветников
13 април, „Небивалици с буквите от А до Я”, Цвета Брестничка
13 април, среща 4 класа деца в с. Сотиря, това са си 4 отделни срещи
14 април, „Мог забраваната”, Джудит Кер
14 април, две срещи с четвъртокласници и една – с единайсетокласници в Попово
15 април, „Слончето, което искаше да лети”, Лиляна Дворянова
16 април, „Сиводрешко и Бързобежко”, Леда Милева
16 април, среща онлайн с деца от Русе и от българското училище в Прага
17 април, „Зеленогледите”, Деница Минева, превод в стихове Зорница Христова
18 април, „Рибко”, Джулия Доналдсън
19 април, „Хмутовете”, Ирен Леви
19 април, среща с 8 б клас в ПМГ „Гео Милев” – Стара Загора
20 април, „Жабешки истории”, Йордан Радичков
21 април, „Лече буболече”, Георги Авгарски
21 април, среща с ученици в 12 СУ „Цар Иван Асен Втори“
22 април, „Небето е на всички”, Джани Родари, превод Валери Петров
23 април, среща онлайн с ученици от Русе
23 април, в градската градина, „Четем поетите на Стара Загора“
23 април, среща с деца от Второ основно училище „Петко Рачев Славейков“
23 април, стихотворения от Недялко Йорданов, Елица Мавродинова, Тодор Толев, Александър Белчев, Борис Христов, Румен Денев, Ники Комедвенска, Николай Милчев и Райчо Русев


Честит рожден ден, блогче!

Няма случайни неща! Ето – вчера гласувах с №11, и днес блогът ми стана на 11 години!
С упорито постоянство събирам тук думи, книги, играчки и рисунки, 3097 публикации от началото, с онова, което е моята представа за блага вест.
През това време написах 14 книги. Намерих си нова работа, да превеждам детски книжки, вече десет от тях са издадени. Имаше концерти, драматични и куклени спектакли, премиери. Тук пиша за красивите неща, а колко неуспешни опита и непростими грешки имаше – не питай, не е за приказване.
Нещо не ми е празнично, може би защото времето е мрачно днес.
Аз сега ще поспя малко, а след няколко часа ще ви прочета една хубава приказка на глас и доброто ще победи злото.
Честит рожден ден, мило блогче, дневник, архив, библиотека и пейка в парка.


За стихотворенията 9

Мисля, че да пишеш римувани стихотворения в класически стих, е като да плуваш в открито море с делфин.
Трябва да си добър плувец, да си силен, да отделиш неопределено и непредвидимо време, да се ориентираш добре, да си смел,
и да се оставиш на този делфин да те заведе, където той е решил, и да не допуснеш да се удавиш, хем да му се довериш, хем да следиш къде е брегът и накъде се носите, да станете едно, и ти самият да си цялостен – душа и тяло, да виждаш, да чуваш и да запомняш, без да мислиш прекалено много,
и да се наслаждаваш през цялото време.
Може и без рима. То и без делфин може, ама не е същото…

На гости в училище

Ние сме мечтатели. Ей сега ще ни локнат даун, а ако ми погледнете календара със задачите за месец април, ще видите, че се глася да отида физически в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово и Казанлък. Имам дати и часове и училища и пикник в гора. Може от всичко това да останат само моят си маратон и гостуването онлайн в Русе, кой знае.
Днес имахме среща по интернет с 4 а клас, класът на госпожа Лора Митева. Аз отидох при тях в Пловдив, а те при мен в Стара Загора, ей така, както си седяхме на столовете. Прочетох им „Зог“, а те ми четоха и рецитираха и задаваха въпроси.
Ех…
Прилагам няколко снимки, които Гери ми изпрати, да видите как респектирам младежта със строгата си физиономия.

След „преди и след“

И тука започва развръзката значи. Как мислиш, читателю, ти?

Оказа се доста по-трудно да се накарам да изляза навън и да довърша започнатото.
Вече знаех за червеите и гнусотиите. Трябваше да преодолея мнителността си и да не приемам лично новата реколта боклуци, която се натрупа от петък до неделя. Не очаквах обещаната помощ, но пак ми домъчня, когато помощ не дойде.
Но пък мускулната ми треска поотшумя вече. През нощта валя дъжд, но денят беше слънчев. Завали ли и сняг, вече съвсем няма да става за чистене.
Е, добре, излязох и го направих.
Само 2 часа и 13 чувала боклук по-късно се прибрах. Вече се чувствам добре.
Каква ти тук гадост? Той чистел, човекът. Това е прекрасно, нали?

Преди и след

Понеже и мен ме хвана срам при вида на плаващия остров от боклуци в река Искър,
и понеже гледката от терасата ми не е с нищо по-добра,
днес си наумих да изчистя.
Плащаме на две госпожи да чистят блока и около него, но те не чистят от южната страна (стълби, площадка, обширна тревна площ). Така си решиха преди няколко години, не знам защо, и от тогава там се чисти от общинската служба „Чистота“ веднъж в годината.
Аз чат-пат излизам да направя уборка, но майка и татко много ми се карат..
Вече беше станало просто нетърпимо и към 1 часа на обед си викам – днес ще е.


Просто не знаех с какво се захващам.
Първо събрах мръсотиите от градинката, не съм я снимала.
После се заех със стълбите и площадката.
Събрах хартии, саксии, дрехи… . Така. После. Имаше дебел плътен пласт изгнили листа, така че не беше метене, а копаене. И като ги изнасяш, всъщност влачиш чували с мокра кал, а не листа, както си мислех. При копаенето съсипах живота на стотици червеи, а те бяха най-малко гнусни от всички, съпричастни с този боклук. Нищо, като му дойде времето, те ще си ми върнат.
Напълних два контейнера и два варела с боклуци, последния чувал го оставих до тях, и в метене и ходене до варелите съм изминала почти 6 километра.
Оказа се, че не съм добре екипирана, нямах подходящ хардуер, една келява пластмасова метличка и една грамадна торба от Джъмбо. Можех да поискам метла и лопата от чистачките, но не исках да слушам приказки, не исках и да им кажа какво мисля.
Блокът ни е 13-етажен. Нарочно избрах работен ден, по-малко хора да ми се смеят на акъла, като видят, че чистя. Към третия час дойде да ми помогне едно момиченце, мисля, че е втори или трети клас. Аз първо й се скарах, защото дворът беше заринат с тетрадки и документи с нейното име и името на брат й. ( Тя пък ме попита: „Сега като мета, ще ми платят ли?“) Ама после ми дойдоха сили от присъствието й и още по-юнашки взех да мятам чувалите.
Ту се обнадеждавах, ту се отчайвах.
Вече нямаше къде да изнасям боклука, а и много се изморих, затова малко преди 5 просто спрях. Остана една голяма купчина листа и никой няма да знае, че тя е може би една десета от това, което беше.Хората ще си кажат – някой е чистил и си е зарязал работата на средата, как не го е срам.
Еми това е. Не се чувствам удовлетворена, а със сигурност няма да си го довърша утре, изкъпах се, пих аспирин и витамин Цъ, седнах на дивана и чувствам, че няма да мога да се изправя, ако реша да се опитам. Както се казва – хванала се на работа царската дъщеря…
Все пак гледката поне за кратко ще бъде по-добра.


Предай се, не се предавай

Предай се. Не е срамно да се признаеш за победен, когато от години водиш нескончаема битка с природните сили. Старостта, болестите, самотата, смъртта не си дават много зор – победата им е сигурна и дори не им е интересно да следят усилията ти.
Войските на студа стягат обръча, понякога усещаш повей отвътре, през костите. Ти блъскаш по вратите на смъртта с малката си мека ръка.
Много е уморително, отчайващо е.
Не можеш да спреш да живееш, не е позволено, твоите хора разчитат на теб, и без това сте миниатюрно малцинство. Това е малка мръсна презряна свобода, да предадеш своите.
Но ти все пак се предай. Пусни се.
Когато се предадеш, звуците от битката ще се отдръпнат, кръвта ти ще продължи да изтича без усилие, и в настъпилата тишина ще можеш да гледаш яркосиньото небе с широко отворени очи.
Никой няма да знае, че си се предал. Знам, че не можеш да си го позволиш, но чуй какво ти говоря, все пак предай се.
Ден като ден, както вървиш надолу по стръмната улица и съзнаваш, че усилията ти са хем мъчителни, хем безплодни, и лицето ти се усмихва на някой познат, а отвътре в теб се е разтворила бездънна пещера и ти пропадаш безконтролно в себе си, слънцето грее безразлично – предай се. Погледни онази витрина. Спри, все едно ще купуваш нещо. Отражението ти е по-тъмен силует, оцветен със стоки за бита. Все едно малко дете е запълвало очертанията ти и непрекъснато е излизало – твоето заоблено тяло и пластмасовите кофи, стъклени шишета и изкуствени цветя, които не спазват формата и стърчат нелепо. А сега се предай.
Няма разлика.
Никой не знае, че си се предал. Няма разлика. Само напрежението… Няма напрежение. Няма борба. Тебе все така те има, ето те, виж, същият силует, запълнен с глупости.
Да повървим по слънчевата улица. Давам ти две пресечки, повърви така, предаден, победен, като струйка вода, като въженце без нито един възел.
Въздухът влиза и излиза от твоите дробове, не се вкопчвай, въздух има много, въздух от земята до небето. 
Искаш ли още една пресечка?
Няма нужда, нали?
Ето го ъгъла. Предаде се, почина си. Стига толкова.
Сега да побързаме – към кабинета на доктора, към офиса, към магазина, към къщи, битката се води навсякъде и нямаме време за губене.

Училище за словесни магии: Дикенс, Валери Петров

Снощи беше четвъртата, последна среща онлайн, на която представихме помагалото за Валери Петров, и така и тази част от работата ни завърши, а на мен ми беше толкова интересно и хубаво.
Какво помагало?
Един горещ юнски ден с майка пиехме айрян в едно кафене и наблюдавахме преминаващите котки, когато телефонът звънна. Беше Гери, фурията Гери, която денонощно е заета да среща хората с книгите и с други хора. Тя ми каза, че има една инициатива от страна на Британския съвет – те са предоставили за ползване и пример едно учебно помагало, свързано с преподаването на някои от произведенията на Чарлз Дикенс. Гери ме попита дали бих се заела с написването на подобен текст, но за българските деца, и за някой български автор, който не се преподава в училище.
МАРИЯ: Ама, Гери, аз не съм методист, аз откога-кога не работя в училище, знаеш ли ти какви формалности има за одобряването на едно учебно…
ГЕРИ: Авторът, с който предлагат да се започне, е Валери Петров.
МАРИЯ: (шепнешком): Много искам!
Няколко разговора с Краси Танчева от Британския съвет и с Яна Генова от Книговище, безброй часове в замечтано и запленено четене на томовете на Валери Петров, доста четене с вникване и фантазиране в помагалото за Дикенс…
И хоп! – първо написах частта за цикъла стихотворения „За кучета и котки”. Изпратих я, а Краси, Яна и Гери реагираха така топло, че аз веднага седнах и написах и втората част, за „Пук”. Най-накрая добавих и въведението, и готово.
И двете помагала са достъпни за свободно и безплатно ползване, като са качени в интернет, в блога на „Книговище” (накрая ще сложа линк), както и в групата във фейсбук „Училище за словесни магии”.
Помагалото е предназначено за деца между първи и четвърти клас, както и за техните учители, родители, бавачки, забавачки, за ръководители на литературни и драмкръжоци, за библиотекари в детски отдели и за който още обича деца, приказки и стихотворения.
Помагалото съдържа поредица от задачи, които са съвсем лесни и достъпни, не изискват специална подготовка или влагане на финансови средства (сега, ако ви се харчат пари, винаги можете да обогатите заниманията си и да опразните джобовете си – но не е задължително). Могат да се използват и онлайн. Могат да се правят индивидуално, с групи деца или пък в сътрудничество с други класове или други училища и детски градини.
Задачите съвместяват различни дейности – четене, рисуване, моделиране, фотография, танци, разходки, беседи, анкети… На художествения текст се гледа като на средство за общуване, средство децата да се свържат по-здраво и щастливо със света. Стихотворението като е топка, която децата си подават, за да играят, да се забавляват, да заякнат, да огладнеят, да пораснат здрави. Аз искрено вярвам, че децата трябва да играят с топката, а не да седят и да учат наизуст какво някой господин е написал относно тази топка преди 50 години.
Помагалото си има достатъчно обширен предговор, нека не се разливам в обяснения и преразкази.
И двете помагала, за Дикенс и за Валери Петров, могат да се използват в пълнотата им, или пък човек да си вземе една задачка от тук, друга от там, без да спазва определена последователност, според нуждите на децата, с които работи, както и според настроението си в конкретния момент.
Ние просто много искаме да играем заедно и много обичаме Валери Петров, и освен това през цялото време сме искали не да отворим допълнително работа на някой учител, а напротив, да направим нещо полезно, приложимо и вдъхновяващо.
Уф, много се вълнувам.
Искам пак да благодаря за възможността да работя по този проект. Гери, Краси, Яна и всички, които се включиха в срещите ни в Тиймс, благодаря!
Тук можете да видите помагалото за Дикенс.
Тук можете да видите помагалото за Валери Петров.

А тук разказвам как е преминало едно занимание, свързано със стихотворението „Неочакван резултат”.

Есенен салон – снимки и видео

Получих снимки от Райна от Книжарница в куфар, от Катя Димитрова, а и най-много – от Христо Христов.

После разбрах, че ТВ Загора са излъчили пряко събитието, ще си го изгледам и аз после.
https://www.facebook.com/watch/live/?v=1631945846982705&ref=watch_permalink
Благодаря.
Искам пак.