За срещите

Миналата година гостувах в класа на госпожа Мима Бакоева в Езиковата гимназия, и днес за втори път пак. Как да не приеме човек покана от такива мили домакини? Умни и внимателни погледи, красиви лица, усмивки – и после вървя по улиците и се опитвам да позная някого от моя клас. Госпожа Бакоева даже каза, че всяка година на 20 ноември ще ме канят! Един си има едно, друг си има друго, а този девети клас си е осиновил поетеса 🙂
Обичам такива срещи, а и когато срещата е в твоя си град, е много лесно – ставаш и отиваш.
Когато е в друг град, срещата може да е 40 минути, но преди и след нея има пътуване с рейсове (влакове, самолети, автомобили, камили). Ако е вечерна, няма как да се прибереш веднага и трябва да намериш хотел. Симпатични непознати ти казват – ела да спиш у нас, обаче ти, с цялото си уважение, вероятно няма да си склонен да ходиш по къщите на хората. Междувременно, за да отидеш в града Х, взимаш отпуск от работното си място.
Абе, цял филм е.
Аз този филм го обичам пламенно и неприкрито, но все пак когато е лесно, също е приятно.

А сега отивам да проверя сладък ли е шоколадът, който ми подариха от моя клас. Чао!

Речено – сторено!

Картинка

Казах 1000, нарисувах 1000.
Точно за два работни дни, благодарение на подкрепата и вдъхновяващата компания на Гери и Яна, с настояването на Ивето и с малки междучасия за разговори с Манол и Краси.
А вашето коте кой номер е?

Сега се сещам, че ако някой си купи книжка от тези, става собственик на един промил от котките. Мария – математичица!

 

Когато животът подражава на изкуството…

 

 

Еми…., мия си ръцете, но коремните бацили все пак успяха, и сега … Ох. Ама поне се подсетих за песните от пиесата и си ги тананикам, бледа и героична като Жана Д’Арк.

Хайде, заемайте място във ложата!
Първият номер: бацили по кожата!
Лепкави, мърляви, кални и прашни,
ние настъпваме и сме безстрашни.
Като войници поставяме мини
в малките ранички и драскотини,
ние сме с терористични умения,
правим сърбежи, че и възпаления,
и предизвикваме гадни инфекции.
Нека човекът се мъчи с инжекции,
да се превива, останал без сили.
Ние сме славните кожни бацили!

Тъмно и топло. Какво е това?
Куркане чувам, усещам черва…
Чудя се днес накъде да поема?
Мили бацили, сега сме в корема!
Щом за бацилите стане той къща,
почва човекът така да повръща,
толкова лошо и гадно му става,
цял се поти, даже позеленява,
почват го болки и остри бодежи,
сякаш на обед е ял таралежи,
цял се превива, останал без сили.
Ние сме славни коремни бацили!

Кихане, кашляне, ох и подсмрък!
Щип по нослето! В оченцата брък!
Бебета, батковци, майки и баби,
всички са просто безпомощно слаби.
Щом ги докопаме, почва забава:
тръшват се болни и лошо им става.
Кихнат ли – в миг от носа им политаме,
и от човек на човек все си скитаме,
с хрема и кашлица ги заразяваме,
и завладяваме, и загрозяваме,
и им изпиваме всичките сили.
Ние сме славни, велики бацили!

Но за финал да припомним все пак!
Чуйте! Сапунът е нашият враг!

Ох.

 

Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Изчадие, наречено ЕСЕ

 

 

Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.

От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.

Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.

Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо.  Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.

 

 

„Без заглавие“ на Маратона на четенето

Картинка

 

Това направи празника още по-хубав за мен. Жалко, че не бяхме съвсем всички, но следващия път ще се съберем.
Снимките са от моя фотоапарат и от страницата на Библиотека „Родина“.

Бях в прогресивно училище!

Картинка

 

В Основно прогресивно училище в София. Хареса ми.
Беше шеметно такова, с много будни деца, преливащи от въпроси.
И утре ще бъде шеметно, защото ще имаме Маратон на четенето – като се започне от 8 сутринта, чак до… ще видим утре 🙂
От днес – това: