В Нова Загора

Тези дни си го мисля:
Ние се обграждаме със себеподобни. Понякога изглежда, че е по принуда на обстоятелствата, но не е така. Ние ги намираме. Може да се получи непринудено и естествено, може да е внезапно като чудо (чудесата рядко са постепенни), може понякога да се наложи да положим усилия, да пропътуваме километри, да направим жертви и да претърпим загуби, докато го постигнем.
И тъй – ние сме сред подобни на нас хора (животни, предмети, места също).
Алпинистите познават много алпинисти. Петокласниците се движат предимно сред петокласници. Почитателите на нощните клубове имат много познати, които посещават същите нощни клубове като тях.
Всички около мен четат книги и огромната част от тях обичат поезията.
Ако ме попита някой – кой днес чете поезия, без да се замисля, ще отговоря – ВСИЧКИ. Може някои да не четат активно, но преди са чели и им личи. Личи им.

Аз пък вчера бях в Нова Загора, в библиотеката към НЧ „Д.П.Сивков – 1870“.
Все едно винаги съм била там. Беше едно от най-хубавите ми пътувания, без нищо смущаващо, само радост и усмивки, и приятни вълнения.
Непременно ще отида пак. И всеки път, когато минавам наблизо, ще се отклонявам, за да кажа здравейте в библиотеката. Дори вече имам планирана дата – на 28 март ще бъда на ученическия театрален фестивал „Арлекин“, за да ръкопляскам на „Мигчетата“.

Ех, Нова Загора…

 

За някои философски аспекти на естетическия акт

Когато човек отдели от времето си и посети някой спектакъл, примерно оперета, той винаги печели.
Хубавото представление му доставя радост и наслада. То е естетическо преживяване.
Не-хубавото представление, от своя страна, е философско преживяване.
То буди у човека изумление и го тласка към размисъл.
Кара го да си задава въпроси като:
– Какво правя аз тук?
– Щом историята е оставила дадено заглавие да потъне в забвение, какви вселенски сили карат някои хора да го ексхумират и да го турят на показ на сцената?
– Какъв ли злодей е бил този и този певец, щом кармата тъй жестоко му се подиграва (подритва го, пържи го, скача му по главата). Това, да се родиш с дарба, да я осъзнаеш, да работиш от детска възраст, да се изучиш в консерваторията и другаде, да изпееш толкова велики арии, и после да те кльофнат в някоя безумна постановка. А кажи ми? Разковничето сигурно е в някой предишен живот, няма друг начин.
Важи и за музиканти, хористи, балет.
– Оперетата, да речем, е комична. Това се разпознава по костюмите, въртенето на очи, правенето на смешки тип „Комиците“, женския бой, пиенето на очистително, пърденето, насирането и други физиологични изблици, използвани като кулминация на веселието, развръзка на конфликта и като цяло, като деус екс махина (лошият се е осрал, следователно е победен).
Следва ли, че всеки, който се е осрал, е победен, следователно лош? (В това число постановъчният екип?)
– Е ли възможно чувството за нереалност и неадекватност да идва от зле подбраното място? Ако дадена оперета се представи в някой бар, примерно в Тортуга, не би ли било по-хармонично и оправдано това и именно това изобилие от определени изразни средства?
– Бива ли да се ходи на оперета трезвен и това не затваря ли чакрите на зрителя, като го прави неподатлив и непропусклив за авторовите послания?
– Хубавата музика оправдава ли необяснимите и не дай си, боже, нелепи творчески решения?
– Ако преобладаващата част от публиката се смее и се забавлява, а конкретен зрител се мята в крайни състояния на изумление, съжаление (към изпълнителите и към себе си главно), потрес и нетърпение да се махне от залата, е ли това художествено преживяване, естетически феномен, вид катарзис?
– Какво разбирам аз?

?

Сова в библиотеката

 

Тя беше в детския отдел. Доведоха я от Зелени балкани.
Казва се Лулу. Болничка е, има пердета на очите, затова си живее с хората, няма планове да се връща в дивата природа. Не ловува, хранят я.
Много е хубава!
На съвсем ново място, заобиколена от непознати хора, които се приближават и искат да я помилват, тя е сдържана и достойна. Не издава нито звук. Следи движенията. Не мога да преценя усмихната ли е, или възмутена, или позира за снимките (кой би могъл да се удържи и да не я снима).
Какво хубаво момиче е Лулу! Цялата е пух и кадифе, клепките й са кадифено-сиви, очите й са като топчета от лъскаво и непрозрачно черно стъкло.
Изпитвам спокойствие, чувам тишината й, изпълва ме уважение към милото птиче Лулу. Хубава Лулу.

През 2016

 

Това, което е за пред хора:

Годината започна с пътешествията с „Тя се наслаждава на дъжда”. Попътувахме добре, дори ни хвана снежно бедствие след срещата в Плевен, незабравима работа.

Литературният клуб „Без заглавие” завърши първата си година и започна втората. Сега това е най-любимото ми време и място, с децата.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони, последният концерт за годината беше преди няколко дни и още не ме е напуснало чувството за щастливо спокойствие.

Написах текст за марша на Втора тунджанска механизирана бригада и на Трети март в операта го изпълниха за пръв път, страхотно вълнуващо беше.

Написах песничките за една куклена пиеса, и толкова ми хареса това занимание, че по-късно написах още една пиеса, по „Принцесата и граховото зърно”, мисля, че това е най-хубавото нещо, което написах през 2016.

Работих в Дневния център „Свети свети Козма и Дамян”. Написах драматизация по романа „Бабата-бандит” и я поставих там. Играхме пред публика, дори на второто представление аз играх ролята на Бен.

Отново имахме курс по рисуване с Тошо Стефанов, прекрасни часове. Много ми се рисува.

Уших безброй играчки.

На Яница Нешева й хрумна прелестната и великодушна идея да ме извика да водя един оперен концерт, а накрая като бис и изненада и аз пях. Никога няма да забравя репетициите и самия концерт. И концерта на Библиофония, на който мяукахме пак.

Правихме кукли с приятели в Камчия и Киселчово.

В края на годината излезе „Любовта идва”, най-хубавото за мен е, че Иво направи корицата.

И че Иво е здрав и си учи уроците, а сега в момента е във ваканция и спи в другата стая, дойде си за няколко дни. А майка и татко са при мен, огънят в печката гори, и ние сме си заедно. До преди малко говорихме с кака по телефона, сега си почиваме и после пак ще й звънна.

И знаете ли какво разбрах?

Любовта идва.

 

Обичам ни

 

Обичам как се чувствам, докато слушам музиката, обичам гласа на Марина, обичам публиката, особено тези хора, които познавам, и онези, които идват за първи път, също така снимките на Евгени Димитров, и това, че ние сме си ние на тези концерти.

А сега почивката може да започне.

Аз бях в Пловдив

 

Чудна среща в Пловдив. Очарователно-безгрижна и много весела, знаете ли колко се смяхме! В София бях много по-стегната и тревожна, а снощи беше тъй леко…
И аз ходя на срещи с писатели, особено на такива, които харесвам и чиито книги обичам. Всеки път си мисля – да занеса ли букет, или някакво подаръче, което не тежи, бива ли да го занимавам със себе си, как хем да не отнемам време, хем да изкажа целия си възторг…
Знам какво получавам от вас. Цялото време и внимание, всичко, което стои зад тихото ви присъствие в залата. Толкова много ви обичам, хора…
А Гери ме смая – отглеждала е цяла година едно цветенце, което не успях да занеса до Стара Загора, и сега ми го връчи, пораснало и зелено! Гери прави това и с книгите – от печатницата те отиват в борсата, докато си намерят човек със свободни ръце и сърце, който да ги прибере в дома си.
А Ерна ме обсипа с благодат. С луковици, лодки, морета, цветя и червена чушка за разкош!
И така, година след година, много години вече, се виждаме, и се познаваме, и си даваме надежда. В Пловдив и в живота.
Благодаря ❤
Ето няколко снимки, които си набрах от страниците на хората из фейсбук – от Деа Воскресенска, Светла Герджикова, Елеонора Кълвачева.