Новината

 

Някой заблъска тежката дъбова врата. Беше здраво блъскане, от което пламъкът на свещите се разтанцува, виното в чашите закипя, а книгата, която лежеше разтворена върху масата, подскочи и се захлопна.
Мъжът в креслото до камината не даде вид, че чува думкането. Другият мъж се изправи от стола и с две дълги крачки стигна до вратата. Отвори я и вътре нахлу трети – загърнат в тежко черно наметало, мокро от дъжда. Беше много висок, с приведена стойка. Свали качулката и на жълтата светлина на огъня лицето му светна бяло, почти синкаво, с лилави устни, разчорлена мокра коса и с очи като дупки, пълни с черен мрак.
– Истина ли е?
Никой не отговори. Той се протегна, сграбчи за яката онзи, който го беше посрещнал, разтърси го и го дръпна към себе си. Изглеждаше като началото на абсурдна груба целувка.
– Истина ли е?
– Какво си чул?
– Същото, което утре ще знаят всички.
– Кой ти каза?
– Това ли е най-голямата ти грижа? Не как сте го допуснали и не как изобщо се е случило, а…  Нещастници… – той пусна яката. Мъжът пред него изтропа с подметки върху пода, отстъпи няколко крачки назад, оправи си дрехата, вдигна една чаша и я поднесе към устата си.
Другият я изби от ръката му. Гъстото червено вино плисна върху масата, а чашата шумно се изтъркули.
– Трябва да го убием. Трябва да убием и нея.
Мъжът, който до този момент се взираше в пламъците с отсъстващо изражение, бавно извърна лицето си към двамата. Дългите му кучешки зъби пробляснаха и дълбокият му глас накара пода да завибрира.
– Тук убивам само аз.
После стана и отиде до дъното на стаята. Огромната му мъртвешки бяла ръка с дебели и дълги черни нокти се вкопчи в завесата и я отмести. Откри се ниша, дълбока колкото да побере тясно легло. На пода беше поставена горяща свещ. На леглото седеше, облегната назад, млада жена с жълти очи. Нежната й усмивка разкриваше типичните за вида им зъби на върколак. В прегръдките й спокойно спеше новороденото й човешко бебе.

 

 

Кралица в кутията

 

Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.

 

 

Свирепин

 

Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

 

Завещание

 

Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.

 

 

Усмивката на крокодила

 

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Усмивката беше смутена и нервна.
Публиката също.

Хората бяха виждали този крокодил безброй пъти, и то не чак толкова отдавна. От самото начало на кариерата си – млад, зелен, наперен, покоряваше всички още излизането си на сцената. Красив, елегантен, с блестящи очи, той се покланяше сдържано. Приближаваше колкото може повече до първия ред зрители. Винаги запазваше първата минута за тях (тези билети бяха в пъти по-скъпи). Мълчаливо установяваше контакт. Вглеждаше се в лицата. Концентрираше се – вниманието му ги притегляше напред. Те се привеждаха в очакване, затаяваха дъх, дори им се причуваха първите думи.
Напрежението ставаше осезаемо. Крокодилът стоеше в кръг от светлина. Шумовете в залата се слягаха – а залите бяха огромни, с хиляди присъстващи – наставаше тържествена тишина. Крокодилът така приковаваше вниманието, че се случваше да примигне и някой да припадне. После се усмихваше и цялата зала отвръщаше на усмивката му.
Той си поемаше дъх и когато започнеше да говори, хората отпускаха рамене, размърдваха се и с радостно облекчение започваха да попиват думите.

А думите на крокодила! Той разказваше истории, които никога не се бяха случвали, а всеки от присъстващите ги усещаше като свои и се питаше – от къде този крокодил знае това за мен? Как е разбрал, как ме разбира? Как е възможно той да ме познава по-добре и от родната ми майка?
Зрителите се връщаха към времето, когато са били невинни и благородни. Припомняха си отколешни мечти и пред очите им се откриваха пътища; прости, но хитроумни ходове; възможности и удобни моменти за постигане на желаното. Крокодилът разкриваше тайните на света, с няколко думи успяваше да го приближи, да покаже чудесата му, да направи така, че всеки да се почувства вдъхновен и всемогъщ.
И още нещо. Магията на крокодила имаше ехо. Няколко дни след среща с него хората продължаваха да сънуват щастливи сънища, да се държат мило, да ходят из града с безпричинни усмивки по лицата. Някои твърдяха, че срещите с крокодила носели късмет и в работата, и в любовта. Други им противоречаха – а всъщност то си беше потвърждение:
– Истината е, че той не прави нищо повече от това да внуши увереност и от там – смелост. А всеки знае, че който се усмихне, става по-привлекателен, и ето ти късмет в любовта.
Мнозина се влюбваха в крокодила. Искаше им се завинаги да останат потопени в светлата му аура, леки и защитени. Искаха да продължат да се чувстват така безкрайно дълго. Да водят очарователни разговори, да се смеят заедно, да се губят в усмивката му. Да го имат за себе си. Да чувстват одобрението и благата му благосклонност.
Но след всяка среща, докато светлината още не беше угаснала, а сълзите от вълнение мокрееха по лицата на зрителите, крокодилът изчезваше, гмурваше се в улиците на градовете като в реки и се изгубваше.

Когато признанията на крокодила бяха качени в интернет от онзи барман  – крайно непрофесионална постъпка, която му спечели завистта и омразата на хиляди – обществената реакция беше странно приглушена. Повече ропот, отколкото крясъци, повече ръмжене и плясък на крила, отколкото…

Крокодилът не направи изявление. Нито отрече разкритията, нито се извини.
Това наистина бяха чисто лични неща. На никого не влиза в работата, че извън сцената е бил самотен, отчаян, скапан зъл карък, разочарование за родителите си, изоставен от всяка жена, с която някога е пожелавал да бъде близък.
Все едно цялата му сила, опитност, лекота и добър късмет се бяха изливали в думите и чрез тях – у другите хора.

След близо три месеца мълчание крокодилът обяви дата за следващ спектакъл.
Билетите свършиха на часа.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Замълча за момент, изправен, сам.
После въздъхна и заедно с него публиката се засмя.

 

Барелеф на женско лице

 

 

Много бях уморена снощи, легнах си още преди 10 вечерта и пропаднах в съня като в отворена шахта, зейнала насред пътя. Толкова много ми се спеше, че не успях да отворя очи, когато чух шума.
Беше тих и ритмичен, нещо средно между съскане и шушкане, плътно и приглушено. Идваше някъде отдолу.
Сърцето ми биеше бавно, беше ми топло, ръцете ми тежаха. Тялото ми спеше дълбоко, но този шум не спираше да ме безпокои.
Не, не беше от съседите. Дали нещо не лази под леглото? Представих си гигантска скрипя с тракащи крака и скърцаща хитинова обвивка, която рине натрупания прах.
Звукът се чу по-отчетливо. Като че ли долових гласове, удари на тъпан и онова повтарящо се съскане.
– Какво е това, бе? – изхленчих нещастно, обърнах се на една страна, завих се през глава и в този миг нещо остро ме удари по лицето и се заби в бузата ми.
Седнах и светнах лампата. Огледалото отсреща отрази жалка гледка: рошава жена с раздърпана тениска, с очи, присвити от рязката светлина и с кървяща рана на лицето. С една дума – аз.
Станах и се приближих до огледалото. Попих кръвта със салфетка. Изкривих муцуна, за да видя по-добре раната на бузата си. Беше малка плитка дупка – барелеф на човешко лице. Женско.
Какво???
В огледалото мернах движение зад гърба си. Обърнах се точно навреме, за да видя как възглавницата ми се взривява безшумно и от нея изхвърча кораб – миниатюрна галера с отпуснати платна, която прекоси вихрушката от перушина и се понесе на къси тласъци през въздуха. Мънички смугли човечета въртяха гребла колкото кибритени клечки. На едно издигнато място седеше свиреп дългокос мъж и задаваше ритъма. На кожата на тъпана му бяха хвърлени няколко лъскави монетки, които подскачаха при всеки удар.
Примигнах силно няколко пъти. Нещо ме полази по лицето. Пипнах и пръстите ми се намокриха. Погледнах ги – червени. От раната пак беше потекла кръв.
Корабът се беше издигнал до нивото на очите ми. Плаваше по въздуха с леко вирнат нос, а там гордо се бе изправила дървена фигура на жена с лице, вдигнато към небето, с нежен и мечтателен израз. Аха. Точен отпечатък от това лице имах на скулата си. И дано не остане белег.
Тръснах глава. Корабът се носеше с опасна бързина към прозореца. Направих три крачки и отворих точно навреме.

 

 

Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

Витрина

 

Беше нещо средно между работилница, магазин и склад. Витрината беше леко затъмнена и макар че беше чиста, трябваше да допра носа си до стъклото, за да разгледам.

Ако има някой вътре, сигурно ми се смее.
Никой не изглежда елегантно с нос, сплескан настрани.

Четох, че всяка крава оставя специфичен отпечатък с муцуната си, както хората оставят уникални пръстови отпечатъци.
Ако някоя крава реши да обере този магазин, ветеринарните детективи ще я сгащят по следите от витрината. Тя нали първо е трябвало да огледа и да си подбере плячката.
Но не, те няма как да я сгащят, защото кравите не носят гащи. Те дори сутиени не носят. А би трябвало.
Но какво да си хареса една крава точно от тук?

Почти цялото помещение беше заето от огромен дърводелски тезгях. По стените висяха инструменти, спретнато подредени по вид, цвят и размер.
По рафтовете и на витрината, тук-там, имаше разнообразни причудливи предмети, някои от тях дискретно осветени.
Лампи. Къщички за феи от кора и листа. Груби кутии, направени от плавей.Сухи цветя. Горски мъх покриваше дебело дъното на витрината и изглеждаше, че расте и се надига с всяка минута. На едно място от него се подаваше гърлото на бутилка, която явно беше плавала в открито море, защото беше помътняла до непрозрачност и по тапата й бяха прораснали ситни корали.

Усетих, че съм се унесла и почти заспивам права, с чело, залепено за приятно хладното стъкло, и точно тогава се случиха две неща. На врата ми отзад, под яката, капна голяма ледена капка вода и се стече по гърба ми. И вратата се отвори.

От магазина се показа най-високият мъж, когото съм виждала.
Беше слаб, с дълги ръце и крака. Кафявата му риза беше с навити ръкави, посипана със ситни дървени стружки. Ръцето и лицето му също бяха покрити с фин прах, дори миглите му бяха като кадифени. Той се изправи, беше по-висок от рамката на вратата.

Погледна ме право в очите. Аз се усмихнах, той не. Усмихнах се по-силно, дори настоятелно, за да си взема усмивка в замяна, да я предизвикам.
Той отклони поглед и аз леко залитнах, а втора ледена капка уцели момента – и врата ми – и потече под дрехите ми, все едно някой долепи до гръбнака ми студена сабя.
– От къде ще се вземе тази сабя? – попита мъжът с гладък, прашен глас. – По-добре влез.
Отдръпна се и отвори вратата към прохладните дълбини на магазина.

Влязох.

 

Лека нощ!

 

Оставаше само час до сватбата, а аз още бях по потник и долнище на пижама.
Церемонията щеше да бъде на брега на езерото, ей там долу. Не е далеч, но разберете ме и мен: едва тази сутрин се събудих. През две минути се прозявам, очите ми мигат и сълзят след цяла зима сън, а краката ми се огъват. Ох, гладен съм, но и не съм – коремът ми спи още.
Ама здравата съм отънял, а?
Пийнах вода и се огледах. Хубавец!
Поканата за сватбата беше пъхната между дъските на вратата, и то не отскоро – личеше си, че я е валял дъжд и я е духал вятър.
Здравата се бях успал.
Извадих изпод дивана червения куфар, с който дойдох тук миналата година. Бях тръгнал към морето, но навлязох в тази гора, загубих се в нея и в крайна сметка реших да се заселя тук.
В куфара бях оставил официалния си костюм – черен панталон, бяла риза, лилав фрак и лилава папийонка на бели точки – идеален за всякакви тържества. Не бях се показвал с него по тези места – първо строих къщата, после доста обилно похапвах – трупах мас за зимата, и той ми отесня. После спах.
Така елегантен и красив като отида на сватбата, като нищо може и на мен да ми излезе късметът.
Сложих куфара върху масата. Закопчалките не бяха щракнати – поне не се налагаше да търся ключето.
Вдигнах капака и… стаята изведнъж се напълни с катерици. Да! Кафяви, черни, даже имаше и една рижа.
Те взеха да скачат по мебелите, по первазите на прозорците, по лампата. Бяха толкова бързи, че ги виждах размазано и ми се зави свят. После рижата катерица извади от куфара една китара и ме хлопна с нея по главата.
Седнах на пода.
След малко катериците мирясаха и също седнаха на пода срещу мен. Бяха осем. Не, 16. Не, 24.
Явно ги виждах двойно от глад и дори тройно – от удара с китара.
Вдигнах лапа и катериците със скок се скриха в куфара ми.
Пипнах си темето. Там вече бе изникнала голяма цицина.
– Покажете се.
– Няма! Ще ни биеш!
– Няма да ви бия. Излезте.
Показаха се – само ушите, очите и опашките им се подаваха над ръба.
– Какво правите тук?
– Репетираме поздрав за младоженците.
– Но защо тук?
– Ами ти спеше!
– Ние какво ти пречим!
– Искахме поздравът да е изненада!
– Пък и такова.
– Какво такова?
– Мрън-мрън-мрън-такова.
– А?
– Откраднахме тая китара от едни чакали и сега се крием.
– В куфара?
– Аха.
– Само да сте ми оцапали дрехите…
– И те… такова.
– Какво?!
– Ушихме си сценични костюми. Гледай как сме се барнали!
Хлопнаха капака и отвътре се чу шушукане, смях и звук от закопчалки на тиранти. После излязоха със скок. Осем катерици, издокарани в черни панталонки, бели ризки, лилави фракчета и папийонки на точки.
Рижата пристъпи крачка напред.
– Има и за тебе нещо. Подарък! – и ми подаде едно от собствените ми седефени копчета.
Нагризано от катеричи зъби.
Направо ми се счупи и настроение, и празник, и всичко.
Станах, заобиколих масата с куфара и катериците върху нея, легнах си в леглото и се завих през глава.
Гадинките постояха, после се изнизаха на пръсти, като тътреха китарата по пода.
Настана тишина.
Тихи стъпчици.
Някой отви муцуната ми, лепна ми мокра целувка по носа и тънко катериче гласче прошепна:
– Лека нощ!

Какво е нужно за една русалка?

 

Вода, и границата между реалното и нереалното да изтънее.
Само две условия, които съвсем естествено съвпаднаха, щом в този южен град с мек климат по прищявка на циклоните и антициклоните една нощ заваля сняг.
Първо само леко ръсна, няколко снежинки неуверено залитнаха из въздуха в удобното безветрие.
Улицата беше стръмна, наклонена странно по ширина. На долния тротоар се редуваха големи нови къщи без дворове и малки стари къщурки с дворчета. Отсреща, на високия тротоар, веднага след плочките започваше иглолистна гора. И тротоарът, и платното бяха наръсени със сухи игли от елхи, люспи от борова кора и шикалки от кипариси.
Снежинките се въртяха и се оглеждаха във всички посоки. Споглеждаха се и си кимваха със сериозни изражения на микроскопичните лица.
После снегът спря.
После се изсипа обилно и рязко, все едно се срина от стряха.
Плътен, дебел, тежък, падна на място. Нощта – на тази улица винаги зелена от дърветата – изведнъж посивя и засребря.
В такъв топъл град да натрупа сняг, и то точно и само на най-закътаната улица – ако не е аномалия, значи е чудо.
Чудо беше, защото снегът сияеше и се надигаше като кипящо мляко, като морска пяна, като сладолед. В кръга от светлина под единствената лампа блестящата повърхност се разпука и от там като ручей се плъзна русалка.
Беше бяла и непрозрачна. По опашката, по тялото и по раменете й проблясваха цветни петна като от разлята нафта по асфалт. Косата й беше много дълга и се носеше като облак около нея. Плуваше между снега и въздуха и ставаше ту въздух, ту вода. Движенията й бяха гладки и безцелни, само заради радостта от гмуркането между мрак и светлина, между студено и ледено. Снегът едва ли беше повече от педя, но тя потъваше в него изцяло, без да забави движението си, без съпротивление. По-плавно от полет на птица, защото не размахваше криле, беше компактна и цяла, от последната люспичка върху ръбчето на опашката до най-малката снежинка, кацнала на носа й.
Изплува над улицата и се потопи в клоните на дърветата, без да ги разлюлее. Боровите игли разресваха косите й, прокарваха пръсти през лицето й, през цялото й тяло и тя започна да се разсейва и да изтънява, все по-бледа. В началото се плъзгаше като сапун през пяна, а сега повече приличаше на облак, на тънка мъгла, на струйка пара над чайника.
Уличната лампа внезапно угасна. Насреща светна висок прозорец.
В мрака, сгъстен като мармалад след дълго варене, русалката излезе от гората. Облегна се на стълба на лампата като уморен човек, който търси по джобовете си кибрит и всеки момент ще запали.
Постоя така. Онзи прозорец там угасна.
Русалката сви рамене, подскочи и с красива дъга се гмурна под асфалта.

Най-малката планета на света

 

Лаген наблюдаваше планетата на монитора. Траекторията на капсулата позволяваше да види релефа в светлина, на каквато не беше случвал до сега. Планинският хребет беше почти отвесен от западната страна и светлината го обливаше щедро до ръба, а после следваше дълбока мастиленолилава сянка.
Лаген си спомни деня, в който тази планина израсна напълно. Беше сговорчива, пластична, израсна равномерно и точно както я беше замислил. Планините рядко показват такова благоразположение и инженерът винаги трябва да бъде готов за изненади, но този път – не. Рами от разсадника наистина му беше подбрал най-рафинирани семена.
С планините Лаген по принцип имаше успех. Харесваше му да се разгръща в по-едър мащаб. А планините винаги са добро начало.

Оставят те на чисто нова планета само с контейнер, пълен със семена. Имаш време – и то винаги изглежда безкрайно, отчайващо дълго в началото – и крайно недостатъчно преди финала.
Имаш светлина и тъмнина, суша и вода. Решаваш в общи линии концепцията и тръгваш. Първо се правят големите форми – планини, вулкани. Лаген не беше по подземната част, затова предпочиташе еднородни, плътни планети, върху чиято повърхност да работи на спокойствие.

След като постави планините, имаше само едно моментно усложнение.
Планини се правят както всяко друго нещо. Избираш мястото, поставяш семената, напръскваш с разтвор. Планината пораства за около два дни до края на първия етап. Тогава тя е висока до метър и половина, широка до два-три квадратни метра и все още може да бъде преместена, завъртяна или моделирана при нужда. После се оставя резервоар със съответното количество разтвор и инженерът се отдалечава. Резервоарът е настроен да се отвори и при разливането на разтвора планината израства, докато стигне до предвидения размер.

Лаген предпочиташе частта с моделирането. С изчисленията се справяше, но с труд и без увереност, дори сега, след цели 39 планети.
Да, с тази имаше един неловък момент – на втория материк планините израснаха рязко и оста на планетата се измести.
Лаген реши да я остави сама да намери равновесие. Беше забелязал (макар че не можеше да го докаже), че семената на планините винаги се стремят към пълния си потенциал и когато ги оставиш да се разгърнат, цялата планета се развива по-благоприятно след това.

Когато планетите са готови, се полагат семената на по-дребните форми, а на празните места се нанася паста, от която повърхнините омекват и стават лесни за вдлъбване.
Лаген понякога сънуваше езера с електриковосиня вода и с дъна, покрити с отпечатъци от пръстите му.

Беше доволен.
Работи тук прекалено дълго. Опита някои решения, за които беше мислил. Решения на ръба на разрешеното, и отвъд ръба – неразрешени решения. С неговия опит проверките бяха съвсем формални.
Донякъде и затова избра отдалечена, сравнително малка планета.

Обичаше моделирането. Всъщност…
Лаген прекъсна мисълта си, за да погледне за последно планетата в реално време.
Сбогом, мила. Съвсем скоро ще изпратят био-инженер и той ще донесе подходящи същества.

Лаген целуна пръстена си. Вместо камък – и това беше немислимо, абсолютно забранено и на практика чудовищно – вместо камък на пръстена му имаше планета.

 

Бягство в последната минута

 

Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

 

 

Диванът

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

La vie en rose

 

 

Комарът Шарл се събуди, протегна се сладко и се претъркули на другата страна. Песента, с която беше заспал, също се събуди в ума му и той си я затананика от мястото, на което сънят я бе прекъснал:
– Elle me dit des mots d’amour
Des mots de tous les jours
Et ça me fait quelque chose…
Гласът му приятно отекна и той се засмя от удоволствие.
– Elle est entré dans mon cœur
Une part de bonheur
Dont je connais la cause… – и пак се засмя.
Шарл беше дребен и смугъл. Крилата му бяха по-гладки от коприна, краката му – пъргави, очите – зорки. Това си беше, както винаги.
Но всичко друго – не. Защото Шарл беше влюбен, ужасно влюбен и изобщо – най-влюбен от всякога досега.
Цяла нощ спа на рамото на момичето. Тя ухаеше упоително, кожата й беше нежна и леко влажна и Шарл реши, че не иска нищо друго, освен да прекарва с нея всяка нощ до края на живота си.
Той не познаваше други комари, нито пък други хора. Попадна в стаята й по каприза на един полъх на вятъра и остана там.
За един – каприз, за друг – съдба.
Шарл блаженстваше. През деня стоеше край локвичката, която откри на дъното на една кристална ваза. Съзерцаваше безбройните си отражения по шлифованите повърхности на кристала, губеше се в лабиринта от искри и слънчеви зайчета и давеше копнежа си в топлата размътена вода. Усещаха се нотки от роза и ехо от маргаритки, блед мирис на гниене и тръпчив нюанс на безнадеждност. Шарл се опияняваше от ароматите, отдаваше се на очакването и така се подготвяше за нощта.
Той беше наясно, че е комар, а тя – момиче, но това не беше пречка за него. Искаше да стъпва по кожата й, да скита по нея с часове, да броди из джунглата на косите й, да се люлее на дъгите на миглите й, да жужи до ухото й, да се носи по въздушните течения на дъха й, просто да я обожава. Тя бе за него увеселителен парк, неовладяна територия, загадка, удоволствие, дом и божество.
– Et dès que je l’aperçois
Alors je sens en moi
Mon cœur qui baaaaat….
Шарл направи няколко танцови стъпки. Гребна малко вода, пийна от шепата си, а с остатъка от капката намокри лицето си. Почувства такъв прилив на радост, че скочи с два крака във водата и сам се изненада от скока си.
Крилата му понатежаха. Имаше още много време, докато тя влезе в спалнята, докато се приготви за сън и си легне, докато заспи дълбоко, докато започне да диша тихо и равномерно като планета.
Тогава Шарл щеше да кацне. И да остане чак до сутринта.
 

Абстрактна картина от началото на века

 

Когато мисля за онова време, не мога да си спомня колко дълга е била косата ми, къде съм работила (не са едно или две местата). Не мога да си спомня на колко години съм била – представям си годините като онези дълги летви, боядисани в бяло и черно, с които измерват нивото на водата в реките.
Онази година
е калейдоскоп от лилави и тюркоазени петна. Лилавото е от роклята, която носех през лятото.
Синьото не знам. Но присъства, на триъгълници, и е златно.
Когато се взра по-внимателно, виждам път, а не помня накъде съм пътувала. Късна пролет е, защото от лявата ми страна има млечнозелено поле с макове, към хоризонта – плътно червено.
Защо изобщо мисля за онази година, на която не мога да си спомня цифрата. То е като да мислиш за човек, а да не помниш името му. Ето така ухаеше ризата му, такава беше на допир ръката му, когато ме хвана на слизане от трамвая… и заедно бързахме и се свечеряваше – а накъде сме бързали – не знам.
Онази година не мога да я разкажа, но бих могла да я нарисувам като облак от цветни петна, също – прясно зашита рана с почерняла засъхнала кръв. Студена, свежа, млечна светлина, която се влива от прозореца в сумрачна стая – открехната тежка завеса. Подът на камион, в който се товарят кашони – тюркоазен камион с проблясващ метал на изтритите, продрани места по пода, кафеникави полуразкъсани кашони.
Пълни с вещи. Счупена захарница в синьо и бяло, парчетата й – също в кашона.
Онази година сякаш е започнала в края на пролетта. Преди това – неразличимо еднакви, нито щастливи, нито нещастни години, като пръчките на ограда, покрай която прелиташ и те се сливат в погледа ти.
И после
целият унесен ужас от промяната, която най-после е дошла, неизвестно все още за добро или за зло.
Не са цветове, чувства са – лилаво, тюркоазено, млечнобяло, зелено, алено, златно – страх, вина, нетърпение, радост, несигурност, облекчение.
Онази година е като пейзаж без подробности, пейзаж от друга планета (отлиташ или кацаш, ще има ли въздух за дишане, има ли там хора, ще говорят ли на твоя език, имаш ли разум).
И тялото, свито да се предпази – мекият корем, гърлото, което боли при преглъщане, лицето, притиснато към коленете, пръстите, сплетени на тила – и постепенно се разгъва, успокоено, зад притиснатите клепачи плуват алени, оранжеви и лилави петна, предпазлив поглед – и макове до хоризонта.
Онази година продължи неопределено време, беше красива и страшна, не я помня ясно, но я помня ярко, в огромните й плуващи цветове, от които излязох и никога не бих се върнала доброволно, но е важно, че съм ги виждала.