Облакът

 

– Какво? Нищо не чувам! – Крета осъзна с интерес, че наистина не чува нищо конкретно, в това число и собствения си глас, заради шума, който се плискаше и ги заливаше отвсякъде. Всички крещяха, наблизо и далеч, високо и ниско, силно и още по-силно. Получаваше се писклив грохот, бучене, гъсто като нилска тиня, трошливо като засъхваща пръст и тежко като ръката на фараона.
Крета стисна Рами за хлъзгавата лапка и го повлече към тяхното място.
В плиткото водата се тресеше и подскачаше от безброя жаби и от грохота, който те създаваха. Нито една от жабите не й беше позната. Сякаш извираха от водата, изникваха от пръстта, капеха от храстите – и всички викаха, блъскаха се, търсеха семействата си, настъпваха се и се караха. Суматохата беше неописуема.
Крета осъзна, че също вика, „Рами, бързо, ела!”, но гласът й потъваше в общата врява като капка вода в пясък.
Рами явно разбра накъде го води, защото изскочи напред и започна да пробива път през тълпата, без да изпуска лапичката й.
”Рами е прекрасен. Безупречен.” – дори в този ужасен момент Крета усети прилив на гордост и любов при вида на копринения му гръб, мощните крака и красивата му шарка.
”Аз съм най-щастливата жаба.” – обобщи тя.
Стигнаха до обърнатата кошница, която бяха открили преди време. Затрупана с няколко слоя наносна кал, почти вкаменена, тя приличаше на объл камък, дотъркалян от прилива, но от едната й страна имаше пролука и ако някой се пъхнеше отдолу, щеше да открие тъмно и закътано влажно местенце.
Рами и Крета влязоха. Тук звукът беше малко по-приглушен. Притиснаха се един в друг и постояха така. Крета проговори първа, с уста, притисната към ухото му.
– Знаеш ли какво става?
– Никой не знае.
– Изведнъж взеха да идват отвсякъде. Реката ли ги носи?
– Не е от нея. Говорих с един, беше много объркан. Твърди, че идва от долното течение.
– Как, плувал е срещу водата?
– Дори не бил плувал. Нещо го понесло.
– Какво нещо?
– Нещо! Видял как всички излизат и тръгват, мало и голямо, всички, нещо ги понесло и ги захвърлило тук.
– Нищо не разбирам. Рами, страх ме е.
– И мен. Нещо става.
– На кого е притрябвало да събира всички жаби от поречието на Нил точно тук, в нашата долина?
– Става дума за милиарди. Не съм чувал друг път за такова нещо.
– Рами, Рами, да останем тук. Ще ни стъпчат, реката не ни побира, страх ме е.
– Ще стоим тук до последно. Тихо. Тихо.
Рами прегърна още по-силно Крета. Дъхът им беше бърз и сух, сърцата им се блъскаха едно в друго. От могъщия тътен, който идваше от всички посоки, дори изпод земята, езиците им пресъхнаха, а очите им сякаш щяха да се пръснат.
Изведнъж кошницата се отлепи от калта и отхвърча.
Някаква сила вдигна Рами и Крета, откъсна ги един от друг, запремята ги нагоре сред плътна струя от жаби, които се издигаха нагоре и ръсеха капки вода, сгъстяваха се още, лакти до лакти, очи до очи, струпваха се в небето, туптящ, ревящ, ужасяващ буреносен облак от жаби, надвиснал над Гиза.

Събирам се

 

Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.

 

 

Зеленото коте

 

Имало едно време едно зелено коте. То не било просто зеленикаво, нито бяло или черно с малко зелени петна, или пък само зеленооко.
Било си зелено от носа до опашката и от ноктите на задните лапи до ушите – тъмнозелено на гърба, резедаво на корема, с тревистозелени мустаци и изумрудени очи под прозрачните клепачи.
– Какво ще стане с детето ми? – мислела си майка му. Тя имала още три котета, прилични, сиви и добри, но мисълта й се връщала все към зеленичкото.
– Ако живеехме в гора, щеше да е по-добре. Къде в тревата, къде в храстите и в листата, все ще оцелее. Но тук, в града…
Тя била самотна майка. Преди да стане майка, никак не била самотна, но така е в живота – най-важните неща всеки ги върши сам.
До скоро нощите й били шеметни. Забавни и любовни. Тя осъмвала по покривите, всяка нощ с различен котарак. Кой ли от тях е бил зеленият…
– Може да стане талисман на „Берое” – мислела си майката и придърпвала малкото зелено коте по-близо до себе си.
– Как не случих на син британец… – минавало през ума й точно преди да се унесе.
А котето не знаело, че е зелено. То не знаело дори, че е коте. Спяло си, пиело мляко, прогледнало, растяло, играело със своите братчета и сестричета. Само че не мяукало. Нито мъркало. Било напълно безшумно. И зелено.
Постепенно майка му спряла да мисли за необикновения му цвят. А и с времето котето започнало да избелява, зеленият пух опадал, и когато отраснало съвсем, било вече сиво, с бял корем, сиви очи и сивкави мустаци. Един ден измяукало и само се стреснало от неочаквания звук. После обаче се отпуснало да мяука, да мърка, да съска и да ръмжи, така че си наваксало за късното проговаряне.
Станало коте като коте.
Едно по едно и четирите котета поели по пътя си, намерили си хора и семейството се разпръснало.
Майката не тъгувала дълго. С нова, още по-голяма грация вървяла по покривите и събирала погледи и въздишки.
Само понякога, рядко, си спомняла за малкото си зелено бебе и й ставало мъчно за всичко, дори за неизвестността, дори за тревогата, дори за любовта.

 

Пътешествието на рибите от род и вид нищо и никакъв

dsc02477

Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв бяха готови да тръгнат на пътешествие. Те нямаха никакви претенции, защото досега не бяха ходили никъде и не бяха виждали нищо.
Проблемът им беше, че нямаха бански и джапанки, затова не смееха да отидат на море.
Веднъж бяха тръгнали за чужбина, да се изкъпят голи някъде, където нямат познати, но нямаха паспорти и граничарите ги спряха точно на ничия земя.
Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв нищо не казаха, но в душите им се трупаше яд.
Те решиха да отидат на най-високата планина и да се изкъпят в езерото. Затова се хвърлиха в една река и заплуваха срещу течението. Но колкото повече напредваха нагоре, толкова по-бърза ставаше реката и ги отнасяше все по-надолу. Те се умориха и спряха да плуват.
– Солена ще ни излезе тази екскурзия – помислиха си рибите в мига, в който реката ги захвърли в морето.
– Но нищо.
Събраха се на съвет край лагерния огън на плажа.
– Ние сме риби от разред нищо… – не каза първата риба, защото това всички го знаеха.
И добави:
– Какво точно ни пречи да отидем на върха на планината?
Другите, разбира се, не й отговориха.
– Точно така! – викна рибата. – Нищо! Нищо не ни пречи!
И те все пак отидоха, пекоха се без бански край езерото, снимаха се с еделвайси зад ухото и с акордеони под мишница, яздиха диви кози, опитомиха си лавина, свариха си сладко от ситни ягодки и знаете ли кой беше по-добре от тях на този красив планински връх?
Абсолютно никой!

 

P.S. WordPress любезно ме подсети за ТОВА.

dsc02491

Крум и цветовете

 

Водното конче Крум се тръшна върху най-големия цвят на магарешкия бодил, отпусна се и затвори очи.
Лилавите мъхчета го гъделичкаха приятно. Както винаги, ароматът им го успокои.
Вятърът не беше силен. Магарешкият бодил се люлееше бавно.
Крум погледна нагоре. Виждаше само върховете на дърветата, масленозелени на фона на тъмнолилавото небе.
Черно, зелено, лилаво и розово.
Крум живееше за цветовете. В езика на водните кончета няма дума за цвят. Всичко е в позицията на тялото спрямо хоризонта, в скростта на потрепването с крила и в дискретните жестове на краката. Но крилата са четири, краката са шест, а цветовете са неописуемо безбройни и безкрайни.
И към всичко това да добавим водата. Бърза, бавна, застояла, течаща и подскачаща. Хоризонтална и вертикална. Бистра или размътена. Разнежена от изпарения. Плитка, дълбока. Денем, нощем, под слънце, в дъжд или на сенка.
Изведнъж Крум си спомни за дъгата и от вълнение подхвръкна. Направи кръгче около магарешкия бодил и пак се пльосна върху цвета му.
Цветове и вода е умопомрачителна комбинация.
На Крум не му беше останало време да яде – цял ден гледа, гледа, гледа. Цветовете се запечатваха в паметта му. Отпиваше глътка огледална вода и отразените цветове се вливаха в гърлото му.
Погледна нагоре – най-после черни дървета под черно небе.
Какво облекчение.
С широко отворени очи, с поглед в лековития хладен мрак, Крум лежеше и не мислеше за нищо. След малко щеше да заспи и да се втурне в поредния цветен сън. Само в тези мигове на блажена чернота между будуването и съня той можеше за мъничко да си почине.

 

Евридика

 

Майка ми печеше най-хубавия хляб, а аз – дете – отскубвах меката му вътрешност, смачквах я и правех фигурки на птици.
Хлябът на майка ми… Трохите бяха като снежинки и се топяха. Когато изсъхнеше, аз го ронех и го хвърлях на земята, а птиците кацаха да кълват.
Майка ми се огорчаваше, че обиждам и нея, и земята, от която житото е излязло, и как може да хвърлям хляб на пръстта.
Но аз защо да слушам, гледах птиците, подскачах сред тях и мъчех гърлото си да издава техните звуци.
Болнаво дете, улаво. За нищо не ставах. Само хабях хляба. Слушах, слушах.
Слушах майка си как въздиша. Болно дете се обича най-силно.
Чувах. Как втасва тестото, как се променя ритъмът на стъпките и как тече водата, как въздухът се провира между листата на дърветата, а тинята целува мокрите ходила на жабите.
– Не говори, горкото – охкаше мама, все едно не съм в стаята пред нея, пъхаше меки топли залъци в устата ми и гласът ми потъваше в тях, поглъщах гласа си, изяждах себе си и се смалявах, обръщах се отвън навътре като небрежно съблечена дреха. Всички звуци потъваха в мен и кънтяха в главата ми като в пещера, смесваха се, отпяваха, разказваха истории, рисуваха картини – а не можех нищо да кажа.
Беше непоносимо, най-вече за мама.
Лирата в ръцете ми.
С нея проговорих без думи. Забравях да ям. Спрях да ям. Не спирах да свиря. Родих се втори път. Преди лирата бях сянка, напразно ядях хляба, бях като гроб, в който синът на майка ми потъваше все по-дълбоко, без да говори, без да разбира, безполезен и ням.
Музиката ме изведе на повърхността. Срещна ме с хората. Даде ми и глас, и име. Вече не бях безплодна пещера и тунел към нищото и мрака. Превърнах се в корито, ръцете ми станаха извор, а музиката бе вода – напояваше всичко живо, блестеше, бълбукаше, говореше, пееше, изпаряваше се, искреше в дъги, достигаше небето.
Аз виках, пеех, блестях и достигах небето.
Вече нямаше значение, че не мога да говоря. Всичко вече беше път и тържество.
Радостта беше моя и аз бях радостта.
Щастие.
Любов.
Не можех да остана. Реката тече, музиката лети. Вървях след тях и когато се сетих да се обърна, родното ми място бе далеч, невидимо сред сенките, а мама се беше стопила като троха, като фигурка от меката среда на топъл хляб, като мъглица над разпуканата хрупкава кора.
Обърнах се назад, а споменът за мама въздъхна и се стопи.
После имаше музика, пътища, хора. Едно и също щастие в различни цветове. Тъжно щастие. Триумфиращо. Самотно. Споделено с приятели. Гладко като гръб на змия. Топло като пясък. Остро като звезда. Гладно. Изобилно. Вглъбено. Болезнено. Щастие.
Наричат го музика.
Правя го аз. Излиза от пръстите ми.
Мен никой не ме докосва.
Аз бях навсякъде сред живите.
Изливах музиката, за да постигна тишина, да свършат думите, които никога не се научих да изричам.
После, Евридика.
Познах я по хляба. Остави ми го сутринта. Разчупих го на следващата сутрин и беше топъл. Трохите се топяха като снежинки.
Обърнах се и я видях да идва. Беше много далеч, приближаваше, а зад гърба й се надигаше светлината на изгряващото слънце, идваше, както зората идва при изгрева, мракът изчезваше, сенките се топяха, смъртта отстъпваше безсилна, нямаше смърт, нямаше самота, само тържество, щастие, музика, Евридика идваше насам, вчерашният хляб димеше, ехтеше музика, стъпките й пееха, аз гледах към нея през рамо, и беше ясно, и беше сигурно, че ние винаги ще бъдем заедно, и ние никога няма да се разделим.

 

Страхувам се от грешките си

 

„Малко сантиментално пътешествие.”
Как ги мразя тези!
Във Федерацията на светлината много добре знаят, че не понасям лиготии. Има задача – дават цел, подробности и срок. После отиват да разчистят труповете.

Обаче не. Любезности и лиготии. Дали бих могла – знаят, че мога и че няма друг освен мен, който може – да отделя от ценното си време – ценно е, като се има предвид колко ми плащат, разходите отделно…
Да посетя Долината на мъртвите в квадрант 8 и да проверя защо са спрели доставките на марсиански нефт. Да открия проблема и да го реша. Срок за изпълнение – вчера.
Вече бях станала – времето е оскъдно, теренът – тежък, а пътуването до квадрант 8 – особено противно – и изведнъж Генералът добави:
– Ваяна?
– Да?
– За всеки друг тази задача би била последна в живота му. Ако случайно не загине, бихме го пенсионирали с почести и със солидна сума в сметката.
– Но понеже съм аз?
– Като се имат предвид историята и опитът ти, за теб това ще бъде само едно малко сантиментално пътешествие.
И се засмя. Мазно и гузно се засмя.
Ако не беше този малък гаден коментар, вероятно замислен като комплимент, нещата щяха да се развият различно.
Допуснах Генералът да ме вбеси и това беше началото на такава поредица от грешки, че за нея на Марс биха съчинили епична сага. Ако беше останал поне един жив на Марс и ако Марс не беше разбит на 6 гигантски и още няколко квадрилиона по-дребни буци боклуци.
Ще поясня.
Първо, какво е марсиански нефт. Ами не е нефт, във всеки случай. Това са – бяха – едни мазни зелени топчета синузитна гадост, открити още по време на първата колонизация. Топчетата с размер от песъчинка до към кубичен километър имаха чудесното свойство да са по-калорични от всеки друг вид гориво, познато до сега. Имаха също неочакваната особеност да са мислеща небиологична материя с памет, емоции, морал, гаден нрав и способност да се самообучава изключително бързо и потайно.
При първата колонизация никой не би могъл да знае това, а също и че взимането на проби от материята е било разтълкувано като отвличане. И че физическите опити и последвалото откритие как хубаво гори марсианският нефт са били приети като обявяване на война.
И натоварването на космическата совалка с материал… И създаването на редовна безпилотна линия за експлоатация на находището… и реакторите, които работят с марсиански нефт… и верижната реакция…
Те са били в постоянна телепатична връзка, докато ние захранвахме електроцентралите и совалките се връщаха за още и още и още.
Това, което Генералът не знаеше, бе, че марсианският нефт се свърза с мен.
Явно само аз от цялото човечество, разпръснато из Галактиката, имах способността да вляза в контакт. А посланието беше… Брутално. Много красноречиво. Вече знам – о, колко добре знам! – какво е чувството частиците ти да бъдат ускорени, ядрото на всеки твой атом да се разпадне и грам от теб да гори в адски мъки, на практика безкрайно.
Нефтът питаше. Призоваваше. Страдаше, скърбеше и проклинаше.
Нефтът искаше възмездие.
Чрез енергията, в която насилствено го превръщахме, той проникваше във всеки дом, машина, завод, овладяваше институциите, комуникациите, пътищата, хората.
Нефтът тътнеше и пищеше в главата ми. Изпращаше чрез мен ултиматуми към човечеството и аз трябваше да ги предам на Федерацията.
Аз мълчах. Приех задачата. Преглътнах подмазването на Генерала. Ако му бях казала истината, нефтът щеше да ме чуе.
А това, което нефтът не знаеше, е че човекът, който пръв кацна на Марс и пръв откри зелените топчета, и пръв по невнимание взриви няколко декара от тях, и натовари първата совалка, този човек бях аз.