Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.
А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, ходи, свети, диша.
Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.
🙂
Някои неща човек ги разказва с лакомия.
Просто няма търпение да изговори думите. Бърза за следващите, иска и тях да подържи за малко в устата си.
И разказва на големи хапки, и пропуска важни моменти, и ръси трохи от истории.
С пет думи – нищо не му се разбира.
Извод – и в разказването на истории е важно въздържанието!
Снимчицата е от тук.
с предположения Какво е Това.
Не е европейско някак си
да изтъкваме различията.
Етническият мир е по-важен! 🙂
Ние сме съвременници на жив класик.
Така се е случило, че живият класик е от дамски пол, има любопитни сини очи и може да бъде забелязан с коса, вързана на кукуригу, може да бъде чут да реве с цяло гърло народна песен, или друга песен някаква. Нека.
Камелия Кондова е класик, и ние това много добре го знаем.
Стиховете й са бистри до прерязване, като вода в планина.
Думите й са толкова категорични, че чак ти става едно… не знаеш огнено или ледено. Ако си спокоен, те разтърсват; ако си развълнуван и страдаш за нещо – целуват те и всичко ти минава.
Твърденията й са толкова хирургически точни, че на моменти ми е чак малко прекалено; обаче кой може да съди скалпела за това, че е остър?
А чувствата… решителни, понякога – отчаяно решителни. Така силни, че от тях лъха усещане за мъжество, каквото не се среща често даже сред мъжете.
А пък Камелия си е момиче, с крака, ръце, дупе, цици, поглежда те и те обезоръжава, а после ти светва такъв стих между очите, че не знаеш къде си, а всъщност много добре знаеш.
Защо ги говоря тези очевидни неща ли?
Ами чак сега си купих „Колко е живот да му се сърдя“.
Мама
Тя стои на последния ред.
Тя на първия вече е била.
Пази снимка,сълза и букет.
И печат на челото:”Родила”.
Слуша как рецитирам на глас.
Чува как се страхувам безгласно.
Тя е виждала Оня Пегас –
ту е кранта, ту някакъв расов.
Тя разбира, че няма юзда.
И прехапва угрижени устни.
Тя сама се държи за ръка,
откогато ръката й пуснах.
Притеснена – поет до поет –
да потърси човека не смее.
И напуска последния ред –
миг преди да заплача за нея.
Вчера си намерих кестен
и прогнозата е ясна:
непременно ще е есен.
Бавно слънцето загасва,
сменя си цвета морето,
в шал от пяна се загръща.
Прибери се там, където
има кой да те прегръща.
🙂
Понякога се случва хора, които се обичат, да не живеят заедно.
Ако те си пишат и се чуват често, появяват им се всякакви общи теми и текущи проблеми, които да си обсъждат. Всякакви дребни и незначителни неща от изминалите часове, с които не толкова си разменят конкретна информация, колкото си казват, само че с други думи – аз съм тук, добре съм и съм щастлив, че си говоря с теб.
Те си говорят за глупави неща без значение, но разговорът е приятен – дори и най-малкото нещице, свързано с теб, е важно за мен.
А като си пишем рядко, писмата добиват една глобалност и мащабност, защото трябва да покрият големи периоди от време. Големите периоди се запълват от големи неща – ходя / не ходя на работа, здрав съм / не съм здрав, децата са / не са на училище…
А пък колкото по-големи и обемисти са нещата, толкова по-рехави откъм смисъл стават.
И така хората, които си пишат рядко, разменят все по-малко информация и все по-малко смисъл, докато накрая писмата им станат съвсем безсмислени и те загубват интерес и прекъсват контактите си.
Моментът, в който
през хартията прозира огън,
но тя е още тук и е хартия.
И аз съм още тук и аз съм.
Това е приказка на Гурам Петриашвили.
Имам една негова книга – „Човекът, който обичаше дъжда“.
Тя е повече от прекрасна. Не си я спомням, но помня колко много я обичах.
Днес преобърнах всичко, но не можах да си я открия.
Имам смътен спомен, че е възможно да съм я подарила… а може и да си измислям от съжаление, че я няма.
Намерих само „Динозавърчето“ в Бунтарите.
Ако на някой му се слуша, може да си я дръпне от тук.
Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Неделя 11.09.11.
Мария:
Аз съм тъжна и проклета.
Днес ще бъда на диета.
Гладна съм. Ужасно даже!
Чувствам, че ще се откажа. 🙂
ТТ
Не мъчи снагата клета
със диетата проклета!
Знай – препечена филия
не е символ на аскета,
а е жива проклетия!
Спирай подлата диета! 🙂
ТТ:
Три пиперки на бюрек!
Дъхаво суджуче!
Та нали си бял човек,
а не гладно куче! 🙂
В Раднево живее котка –
сивичка, на име Мая.
По-възпитана и кротка
котка на света не зная!
Почетен болничен жител,
пази Тошковия стол.
Тя на Тошко е служител,
и работи фейс-контрол.
Който мине, го подушва
и, разсеяна такава,
уж че дреме, а подслушва,
уж че спи – а проверява.
И на пръсти тихо влиза
в Тошковия кабинет,
шушка там, и се изнизва
чак след рапорта приет.
На снимката – Мая на коленете ми по време на работа. 🙂
🙂
Това не е текст за четене!
Ако някой го прочете просто ей така, няма да разбере нищо.
Това са български думички, с които може да се изпее тази песен:
Tom Jobim e Chico Buarque – Anos Dourados
Пускаш си музиката и четеш на нейния фон, иначе не се разбира хубавото.
То не е превод, а думите, които аз чувам, когато я слушам. От оригинала съм взела любов, декември и Мария.
За песента ме подсети Атанас Гунов, за което му благодаря. 🙂
Помня, че обичах
да срещам, Мария,
погледа ти сутрин.
Ти беше щастлива.
Беше малка тайна
усмивката, дошла
от твоя сън,
хубава и топла
от нашата любов.
Помня, че обичах.
Но вече
не помня.
Вече е декември,
студен и самотен.
Вече не събуждам
с обичам, обичам,
твоята усмивка,
красива от съня,
красива от съня.
Времето минава
без тебе, Мария.
Нека се обадя
да чуя гласа ти.
Само да ти кажа,
че искам тези дни и този сън,
погледа ти сутрин,
и твоята любов.
Празници и хора
препълват декември.
Стаята ми бавно
потъва в мъглата.
Сутрин не изгрява
любимото ти сънено лице.
Липсваш ми ужасно,
красива от съня,
красива от съня.
