Мечо се събуди

 

Отвори очи и пак ги затвори. Сънищата му още продължаваха, но вече бяха разпокъсани. Парчетата сън му заприличаха на детски дрешки, простряни да съхнат, и силен вятър ги подмяташе, усукваше ги около въжето, мънички сини ританки ритаха с крачоли и елечетата…

Мечо отвори очи и пак се събуди.
Помисли си, че ако седне в леглото, ще му се завие свят. Беше гладен. Премести се до самия край на леглото, после още малко и тупна по дупе на пода, като повлече всички завивки със себе си. Дори не се чу туп! Даже беше удобно, и малко по-хладно. Свежест.
Мечо се търкулна по корем и се надигна – предна лява, предна дясна, ляво коляно, вирваме дупе, десен крак, оп! Стана и седна на леглото.
Поколеба се дали да не си легне пак за малко, защото беше задъхан, но реши на не отстъпва завоюваното до тук и стана.
Краката му малко се огъваха. Завъртя крана на чешмата в кухнята и водата потече кална. Природата идва в моя дом по тръбите, за да ми каже здравей – помисли си той. Остави водата да тече и се запъти към банята.
Пусна ламата и огледалото проблясна остро право в очите му.
Мечо примижа и така, със стиснати клепачи, се приближи към огледалото. После предпазливо ги отвори и погледна право напред.
Мечо! Същичкият!
– Здравей, Мечо! – каза Мечо на себе си. – Добро утро! Добре ли си поспа?

Сантиментално

 

Чаровен слънчев предиобед.
За мъничко поне, до двора,
излизат вън, за да походят
забравените стари хора.

Висок и тежък е бастунът.
От всичко им сълзят очите.
По устните ще ги целунат
сега на слънцето лъчите.

И котките ще ги погалят.
И светлинката ще ги зърне.
Земята те наобикалят,
а скоро тя ще ги прегърне.

Със криви пръсти пипат нежно
листата, храстите наболи
и тези стръкчета надежда,
които се броят напролет.

 

Тревата иска

 

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

 

„Черният заек“, Филипа Ледърс

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

cherniqt-zaek

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

Татко!

Все разказваме и запомняме какво са говорили децата ни като малки.
Моят татко обаче каквито неща казва, просто трябва да започна да си записвам, защото той говорим много забавно и много трогателно.
Например:

Рисувам си дървото на стената, но още съм до никъде. Изведнъж усещам, че татко стои до вратата, гледа, и после казва с драматичен глас
-Благодаря на Господ, че ме е надарил с дъщеря, която може да нарисува дърво!

Татко разказва:
– Един път в село даваха „Фанфан Лалето“. И като излизам от киното – чувствам, все едно не вървя, ами летя. Не стъпвам на земята, все едно аз съм Фанфан Лалето! И момичетата като ме гледат – по друг начин, все едно че наистина съм Фанфан Лалето!

Тази вечер:
– Ако има една манифестация, аз ще отида. И ще викам: „Аз обичам Мимето!“

♥

Нелепият край на Старата Мама Джонсън

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Дръвче

Отдавна си го мисля, и преди няколко нощи в пристъп на безсънен бяс се развихрих с молива. После се снабдих с четки и боички и ето го!
Имам си дръвче в спалнята, вече ще спя на сянка.
Убедих се, че рисувателните ми способности не са закърнели от първи клас насам. Не са се и развили особено, обаче, първокласници, погледнете насам, моля. Като стъпите на леглото, вие стигате ли до тавана?
А аз – да.

Снимките са такива мръчкави, защото повечето са снимани през нощта, а да снимаш бели неща нощем се оказва особено трудно 🙂

Пра-пилето

То беше измислено, родено, откърмено и ушито от полар този следобед.
Погледът му е способен да изрази неизразимото.
То чувства, че ще е първото от много такива пилета.
То е скромно, но не съвсем.