Утре ще бъде чудесен ден!
Ще отида в София и първо ще погостувам в 58 ОУ „Сергей Румянцев“, а вечерта от 18,30 в галерия „Кредо бонум“ ще бъде премиерата на една чудесна книга, „Тая земя, оная земя“.
Ще говоря за книгата, а дори не съм я виждала с очите си. В своя защита ще кажа, че и самата авторка Ваня Могилска едва днес ще я види. Току-що отпечатана.
Затова пък съм чела по няколко пъти всеки от малките, омайни, топли разкази. Тази книга ми е любима. За писането на Ваня е характерно, че всяка следваща книга й се получава все по-добре, така че ще направя уговорка – това е любимата ми нейна книга засега.  
Радостно ми е, защото знам, че ще видя много приятели и заедно ще празнуваме.
Така че – до утре в София 🙂

Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.

Теменужките правят семенца. Аз не знаех. Дори имаше период, в който почти бях повярвала, че съществува специален градински вид лилави мишки, които разсаждат теменужките из целия град и се стараят да направят така, че всичките да разцъфнат в един и същи ден.

То не било точно тъй. Осинових си онези няколко теменужчета, които цъфтят между плочките до блока, и започнах да ги наблюдавам от близо. Това значи да коленича и да се наведа до земята, почти да опра нос в цимента, за да видя как са ми другарчетата. Коленичене и кланяне му е майката. Сигурно се спукват от смях като ме гледат. Те всъщност нищо не крият, погледнеш ли ги – всичко  си показват.

Цветчетата се превръщат в нещо като малки зелени плодове. Един ден те се разпукват, разделят се на три (точно както човек събира палец, показалец и среден пръст, за да се прекръсти). Разтварят си трипръстите шепички и се оказва, че са държали в тях малки семенца, като ситен сусам. И ги пускат.

Тогава се намесват дъждът и вятърът (и лилавите мишки, евентуално). 

Във всяко семенце живее една бъдеща теменужка. Всяко е достатъчно голямо, за да си намери път, място и всичко, което му трябва, за да живее.

Значи не може да е чак толкова трудно. Щом даже те го могат.

Спомням си много ясно първия си допир с тази идея преди 3 години – едни хора ще стоят в читателски гнезда и на всеки половин час ще четат един и същи откъс от книга, а други хора ще прелитат от гнездо на гнездо, докато чуят всички откъси, и по същото време същото нещо ще се случи в безброй градове на Европа.
Беше ми по-скоро неясно, нещо като „добре де, ще пробваме и ще видим“… и се включиха толкова много хора, че чуденето се превърна в радост, а четенето – в празнуване.
Ние не сме малцина, не сме сами, не сме странни. За мен поне е страхотно да го виждам и да го усещам. С всичко, което правя.
И ето, наближава 10 май 2017. Участвайки активно в празника, отново (и то с удоволствие) ще го пропусна, защото ще чета.
Ще гнездя в РБ „Захарий Княжески“ и цялото четящо войнство ще се извърви, и ще се видим.
Моят откъс е от книгата на Селя Ахава „Неща, които падат от небето“.
Чао до тогава 🙂

Когато остарее любовта
и я заместят с друга,  по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.

Като си мисля за предишната ни среща в Русе, миналата година, споменът ми е оранжев, сигурно защото това е цветът на Хеликон. И аз се бях издокарала с оранжева фанелка, за да се вижда, че съм вътрешен човек. Аз чета всеки ден. А ти? Така пише на фанелката, и е вярно.
Споменът от срещата ни онзи ден е син. Толкова син:

Пътуването ми към Русе е уверено, тихо-нетърпеливо, пътуване към сигурно място. Нищо не отнема от привързаността ми към града. Не към града, а точно и специално към Хеликон-Русе, улица „Александровска“, хората, които обичам и местата, на които съм била.
Нищо не отнема, а всичко прибавя, задълбочава, разхубавява моята обич. Усещам, че към нея се е добавило нещо и от книгите на Иван Станков, от „Спомени за вода“, а също и от новите разкази, които предстои да бъдат издадени.
Вече познавам много от хората, които идват на нашите срещи. Хора, аз виждам как растат децата!
Ние идваме с новите си любови, с новите си бебета, с изкласили деца, с непоносими загуби, с новини за разказване, с прегръдки за даване. С безкрайна умора, с безкрайни надежди. Ние се гледаме и наистина се виждаме.
Сърцето ми е изпълнено с благодарност.
Ще взема назаем няколко снимчици, за да си имам хубости и радости в блога, а целият албум на Ваня Хинкова е тук.
Едно разбрах аз. Любовта идва там, където вече я има.

Направих малко лично езиковедско откритие, докато пътувах в автобуса към Русе вчера.

От мъжете се очаква да бъдат големи: да имат големи мускули, големи планове, големи постижения, да бъдат големи във всяка област и всяко отношение.

Светът изисква това от тях. Момичетата го изискват от момчетата (всички сме харесвали батковци, нали?), жените го изискват от мъжете, а и те самите имат такъв стремеж.

Можем да го признаем или не, но категорично е така. Повод и потвърждение на това разсъждение открих в самия език. Очевидно е:

Умалителната форма на съществителните имена от женски род не променя рода им: роза – розичка, сестра – сестрица, жена – женичка.

Отнемеш ли от големината на кое да е било мъжко нещо, то веднага губи своята мъжественост. Умалиш ли ги, съществителните имена губят мъжкия си род и преминават в среден: прозорец – прозорче, слон – слонче, мъж – мъжленце.

Ако ще е мъж, голям да е.

Ще се видим!
Към днешна дата програмата ми за май е такава:
3 май – на премиерата на „Помня Едем“ на Данка Калчева в РБ – Стара Загора
4 май – „Любовта идва“ в Хеликон – Русе
10 май – Европейска нощ на литературата (ще чета Селя Ахава)
11 май следобед – среща с ученици в 53 училище в Орландовци
11 май вечерта – премиерата на Ваня Могилска в София
16 май – среща с ученици в Пето основно училище в Стара Загора
18 май – на Каралийчевите празници в Стражица
19 май – „Джазът пее на български“ във Велико Търново
20 май – „Джазът пее на български“ в Чайната в София
24 май!
29 май – „Любовта идва“ в 8mamas в Бургас