В града имаше един зелен канал с каменно дъно и каменни стени. От двете му страни растяха тополи, а в самото му корито надничаха и пропълзяваха храсти, които напролет цъфтяха със ситни жълти и бели цветчета.
По дъното му имаше големи заоблени камъни, а също и по някоя автомобилна гума, врата от хладилник, спукана топка, заплетена в корените. Имаше и други загадъчни и интересни неща, но те всички постепенно се бяха покрили с искрящо-зелени, леко лигави водорасли.
Част от водите на канала се отклоняваха и през една решетка се вливаха в малко езеро.
Тук водата се успокояваше. Няколко върби постоянно се оглеждаха в нея. По брега на пейките седяха баби, във водата скачаха жаби. Бабите и жабите си говореха и си разказваха клюки, невалидни от 35 години, но не се слушаха взаимно и така поддържаха интереса си едни към други.


Езерото беше уютно и меко като стар хол със спуснати плюшени завеси.
През водораслите му тихо плуваха рибки. Те се бяха промъкнали между решетките заедно с бързата вода още докато бяха малки, а после в сумрак и тишина растяха, докато станат големи-големи, колкото палец на бебе.
Нямаше кой да ги възпитава, тъй като те живееха самички, без възрастни риби – защото решетката беше тясна и едри риби нямаше как да се промушат в езерото. Единствено натякванията на жабите и охкането на бабите по пейките, денем и нощем.
А жабите и бабите са нерешителни. Те стискат времето, а то се разплита и им се изплъзва, и свършва като сгрешена плетка.
Затова всички бабешки и жабешки съвети бяха страхливи – не се показвай навън, яж, яж, облечи си още една жилетка, яж си супата от водна леща, скрий се, я по-скромно, не си върти така опашката, яж, не ходи с мокри чорапи.
Рибките бяха старателни и искаха да послушат всички съвети на по-възрастните, но понякога се затрудняваха. Например това с чорапите…
Има още →

Като семки ги люпя!
Само че днес съм затворила люпилнята, защото е Задушница.
Ние казваме не Задушница, а Задуши.
Аз не мисля, че моят смешен и безсмислен труд може да огорчи мъртвите, но майка ми се сърди, а аз я харесвам повече, когато не е сърдита.
Затова днес няма да шия, а ще мисля и ще пиша.
Което очевидно работа не е.

Когато някой гледа тъй невинно

и е тих,

въпрос на време е

да се разбере

каква е била белята

този път.

Ножицата е само за мащаб,

споко.
🙂

Видях ги ето тук.
Подсилих ги отдолу с подложки от плат и им сложих игла. Стават и за фибички и диадемки. И за мартенички.

Мисля, че би могло да се носи и като брошка от две части, леко топнато в джобчето на ризата. 🙂

– Къде отивате, малки пиленца?
– В Шумен, в Шумен, в Синия магазин!!!

in colours
🙂

Това са пиленца-брошки, а окръгленият им поглед се дължи на факта, че са накацали върху току-що опечена баница и не могат да се нарадват на късмета си.

Има още →

За черешките през май – в майското стихотворение.

МАЙ

Ям череши и плюя костилките
с неотменното право на жител
и поклонник на късния май.
Във зелено покарал навсякъде,
тротоарът се пука и диша.
Разсъблечени, само по пролет,
по ръце, по крака и по радост,
се разхождат момичета, щъркели,
шадравани, небета и къщи.
Аз си махам предишните думи,
и езикът ми, гол при черешите,
с цяло тяло вкуса им прегръща.