Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,

нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.

Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.

Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха

и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха

вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та

исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,

и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,

да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.

Да отидеш с деца на разходка, да си нацапат бузите с прашец от цветята.

Знаете ли какво е да си галеник на съдбата?
Да си Мария Донева и за теб Николай Табаков да направи лампа със зайче!
На първото старозагорско правене на лампи ви казах колко страхотно беше. Николай прави нещо прекрасно – освен че е измислил как да прави лампи и светлина за хората, с цялата си ведрост и щедрост ходи като Левски по градове и села и показва как се става това.
И времето минава неусетно, научаваш как се прави това хубаво нещо, а накрая си развълнуван и щастлив, а си имаш и лампа.
И ако си галеник на съдбата, на лампата ти има зайче с неустоими шорти…

И сега пристъпват от крак на крак и се вълнуват. Няма да мигнат цяла нощ. Много са нетърпеливи!

Защото знаят за кого са направени и им е хубаво.